Опита се да отрече, но се изчерви. Изчервява се от всичко.
Нищо по-лесно от това, да го заставиш да се отбранява. Естественото изражение на лицето му е нещо като горката наранена душа. Овче. Не, жирафско. Като длъгнест, сух жираф. Продължих да го засипвам с въпроси, но той не отговаряше. Единственото, което можеше да направи, беше да си даде вид, че нямам право да питам. Като че ли това не е влизало в сметките му.
Никога не е имал нищо общо с момичета. Поне с момичета като мен.
Като бяло цвете в саксия.
Висок е шест фута7. Осем или девет инча повече от мен. Кльощав е, така че изглежда по-висок, отколкото е. Длъгнест. Ръцете му са прекалено големи, отвратително месести, в бяло и розово. Не са ръце на мъж. Адамова ябълка твърде голяма, китки твърде големи, брадичка твърде голяма, захапана навътре долна устна, червени ръбове на ноздрите. Увеличена трета сливица. Има един от тези смешни, никакви гласове необразован, мъчещ се да изглежда образован. Непрекъснато се издава. Лицето му е прекалено дълго. Черна коса, без блясък. Чуплива е, започва да оплешивява, груба. Като залепена. Винаги сресана. Всеки път е със спортно сако, спортни панталони и вратовръзка с игла. Дори с копчета за ръкавели.
Той е това, което хората наричат приятен млад човек.
Абсолютно безполов (така изглежда).
Държи ръцете си отзад или увиснали край тялото, сякаш няма никаква представа какво да прави с тях. Почтително изчаква да му дам нарежданията си.
Рибешки очи. Наблюдават. Това е всичко. Няма никакво изражение.
Кара ме да ставам капризна. Като недоволна богата клиентка (той продавач в магазин за платове).
Това е неговата линия. Псевдосмирен. Толкова съжалявам.
Сядам, изяждам храната си и чета книга, а той ме гледа. Ако му кажа да си отиде, отива си.
Наблюдавал ме е тайно в продължение на две години. Обичал ме отчаяно, бил много самотен, но знаел, че каквото и да стане, ще бъда над него. Беше ужасно говореше толкова сковано, винаги казваше нещата по заобиколен начин, непрекъснато трябваше да се оправдава едновременно с това. Стоях и слушах. Не можех да го погледна.
Сърцето му. Изпоплесках целия отвратителен мандаринен килим с повръщано. Когато той свърши с чистенето, останахме мълчаливи. После стана да си върви, а аз се опитах да му кажа, че го разбирам, че няма да кажа на никого, ако ме пусне да си отида вкъщи, но той включи на заден ход. Мъчех се да си дам вид, че го разбирам, че много му съчувствам, но сякаш това го плашеше.
На следващата сутрин се опитах пак, разбрах името му (зловещо съвпадение!8), говорих му много разумно, гледах го и го умолявах, но той отново се изплаши.
16-ти октомври
Следобед. Сега би трябвало да съм в час по рисуване. Още ли се върти земята? Още ли свети слънцето? Снощи си помислих, че съм умряла. Това е смъртта. Това е адът. В ада сигурно няма други хора. Или има, но само един такъв, като него. Дяволът сигурно не изглежда дяволски, сигурно е доста привлекателен. И е като него.
Нарисувах го тази сутрин. Исках да уловя лицето му, да илюстрирам тази прилика. Не се получи много добре, но той го поиска. Каза, че ще ми плати ДВЕСТА ЛИРИ. Той е луд.
Аз. Аз съм неговата лудост.
С години е търсил нещо, в което да вложи лудостта си. И накрая ме намери.
Не мога да пиша така, във вакуум. Без да се обръщам към никого. Когато рисувам, винаги си мисля за някого като Д. П., застанал до рамото ми.
Всички родители трябва да са като нашите, тогава сестрите наистина стават сестри. Те трябва да са една за друга това, което сме аз и Мини.
Мила Мини.
Вече съм тук повече от седмица и ми липсваш много. Липсва ми свежия въздух, свежите лица на всички тези хора, които толкова мразех в метрото, свежите неща, които се случваха всеки час, всеки ден, само ако можех тогава да ги видя имам предвид свежестта им. Най-много ми липсва свежа светлина. Не мога да живея без светлина. Изкуственото осветление всички линии ме заблуждават почти ме кара да копнея за тъмнината.
Не ти казах как се опитах да избягам. Не спах цяла нощ, не можех да заспя. Беше толкова задушно, а корема ми в безпорядък (той полага максимални усилия да готви, но е безнадежден). Казах му, че нещо с леглото не е както трябва и след това просто се обърнах и хукнах. Но не успях да затворя вратата, за да го заключа вътре и той ме хвана във външното помещение. През ключалката успях да зърна дневната светлина.
Той мисли за всичко. Заключва вратата с катинар, така че да стои отворена. Но опитът си струваше. Една ключалка светлина за седем дни. Беше предвидил, че ще се опитам да го залостя вътре.
След това, в продължение на три дни му обръщах гръб и му се цупех. Не се хранех. Спях. Когато бях сигурна, че няма да дойде, ставах, танцувах малко, четях книги и пиех вода. Но не докоснах храната му.
Накрая го накарах да се споразумеем. Условието му беше шест седмици. Преди седем дни, даже шест часа биха ми се сторили прекалено много. Разплаках се. Накарах го да свали на четири седмици. Не съм по-малко ужасена от това, че съм с него. Постепенно научих наизуст всеки инч от тази воняща крипта. Тя започва да ме стяга, чувствам се като зазидан червей. Но четирите седмици не ми се виждат чак толкова много.
Нямам никаква сила, никаква воля, имам запек във всякакъв смисъл.
Мини, вчера ходихме с него горе. Най-напред въздухът да не си в пространство десет на десет на двайсет (измерих го), да си под звездите, да дишаш чудесния, чудесния, макар че беше влажно и мъгливо, прекрасния въздух.
Помислих си, че ще успея да избягам. Но той стисна лакътя ми, а ръцете и устата ми бяха завързани. Беше толкова тъмно. И толкова самотно. Никаква светлина. Само тъмнина. Дори не знаех накъде би трябвало да побягна.
Къщата е стара. Отвън може и да е покрита с дърво. Отвътре има много греди, подовете са хлътнали, таваните са много ниски. Наистина е хубава стара къща, обзаведена е с най-умопомрачителния добър вкус взет назаем от женските списания. Зловещи несъответствия на цветове, смесица от стилове в мебелировката, провинциална бъркотия, фалшиви антики, ужасни пиринчени орнаменти. И картините! Няма да ми повярваш, ако опиша, колко са ужасни. Каза ми, че някаква фирма подбрала мебелите и обзавела къщата. Сигурно са се отървали от всички боклуци, които са намерили в складовете си.
Банята беше фантастична. Знаех, че би могъл да нахълта вътре (на вратата няма ключалка, дори не може да се затвори, завинтил е някакво дърво). Но някак си бях сигурна, че няма да го направи. Беше толкова приятно да видя пълна топла вана и истинска тоалетна, че всичко друго ми стана почти безразлично. Накарах го да чака с часове. С нищо не показа, че има нещо против. Беше добър.
На нищо не се противи.
Видях начин да изпратя навън послание. Бих могла да го пусна в малко шишенце и след това в тоалетната. Бих могла да го завържа с някаква ярка панделка. Някой, някъде, някой ден може би ще го види. Ще направя това следващия път.
17-ти октомври
Мразя промяната у себе си.
Приемам прекалено много неща. Да започна с това, че най-напред си мислех да се заставя да се държа неутрално, да не допускам лудостта му да вземе връх в даденото положение. Но той би могъл да го е намислил именно така. Кара ме да се държа точно, както той иска.
Това не е просто една фантастична ситуация, това е фантастична вариация на фантастична ситуация. Искам да кажа, сега след като съм в ръцете му, той не се кани да прави това, което всеки би очаквал. Така ме принуждава да се чувствам неестествено благодарна. Толкова съм самотна. Не може да не разбира това. Ще вземе да ме накара да разчитам на него.
На ръба съм, въобще не съм толкова спокойна, колкото изглежда (когато чета, каквото съм написала).
Има толкова много време, което трябва да преживея. Безкрайно, безкрайно, безкрайно време.
Това, което пиша, е неестествено. Сякаш двама души се мъчат да поддържат разговор.
Точно обратно на рисуването. Правиш една линия и веднага разбираш дали е добра или не. Но сега пиша един ред и след време го прочитам отново.
Вчера вечерта поиска да ме снима. Оставих го да направи няколко кадъра. Помислих, може да допусне невнимание и някой да види снимките. Но предполагам, че живее съвсем сам. Трябва да е така. Вероятно цяла нощ е проявявал и копирал снимките (нима би могъл да отиде във фотоателие? Изключено!). Аз, осветена от светкавица на няколко парчета гланцова хартия. Не ми хареса светкавицата. От нея ме боляха очите.
Днес не се случи нищо, освен че постигнахме нещо като споразумение, за да ме остави да се раздвижвам. Без дневна светлина все още. Но мога да излизам във външното помещение. Чувствах се вкиснато, така че се държах вкиснато. След обяд го накарах да се махне, след вечеря също го накарах да се махне. Подчини се и двата пъти. Прави всичко, което му кажа. Купи ми грамофон и плочи, и всичко от огромния списък, който му дадох. Иска да ми купува разни неща. Бих могла да пожелая всичко. Освен свободата си.
Купи ми скъп швейцарски часовник. Казах му, че ще го използвам докато съм тук, и ще му го върна, преди да си тръгна. Казах му, че не мога да понасям оранжадения килим на пода и той донесе някакви индийски и турски неща. Три индийски рогозки и красив, тъмночервен, розово-оранжев и в сепия, поръбен с бяло турски килим (обясни ми, че бил единственият, който те имали, така че, не мога да го отдам на неговия вкус).
Сега тази килия е малко по-годна за живеене. Подът е много мек и еластичен. Строших всички гнусни пепелници и вази. Грозните украшения не заслужават да съществуват.
Толкова много го превъзхождам. Знам, че звучи порочно и самонадеяно. Но наистина е така. Така че, пак става дума за добрите училища и noblesse oblige9. Чувствам, че трябва да му покажа как живеят и се държат приличните човешки същества.
Преди три вечери беше толкова странно. Толкова бях възбудена, че ще напусна тази крипта. Чувствах, че почти напълно се владея. Изведнъж всичко ми се стори като някакво велико приключение, нещо, за което след някой и друг ден ще разказвам на всички. Нещо като партия шах със смъртта, която най-неочаквано съм спечелила. Чувството, че съм била изложена на ужасен риск и сега всичко е минало. Дори, че ще ме пусне да си отида.
Безумие.
Трябва да му дам име. Ще го наричам Калибан.
Пиеро. Прекарах цял един ден с Пиеро, прочетох всичко за него, разгледах всички илюстрации в книгата, преживях ги. Как бих могла да стана добър художник, когато знам толкова малко геометрия и математика? Ще накарам Калибан да ми купи книги. Ще стана геометрик. Ще разбия съмненията за модерното изкуство. Представих си Пиеро застанал пред картина на Джаксън Полак10, не, дори на Пикасо или Матис11. Очите му. Просто виждам очите му.