Умна в мисленето, но не и в живота.
Искам децата му в себе си.
Тялото ми вече не се брои. Ако го поиска, може да го има. Никога не бих могла да бъда Тоанет. Колекционер на мъже.
Че съм по-умна (както си мислех) от повечето мъже и по-умна от всички момичета, които познавам. Винаги съм мислила, че знам повече, чувствам повече, разбирам повече.
Но не знам достатъчно, за да мога да се оправя с Калибан.
Всякакви откъслечни спомени от дните в Лейдимонт. От дните, когато бях приятна, малка дъщеря на доктор от средната класа. Тези дни сега са си отишли. Когато бях в Лейдимонт си мислех, че мога да боравя с молива много хубаво. И после, когато отидох в Лондон, започнах да разбирам, че не мога. Бях заобиколена от хора, които умееха каквото и аз. И повече. Още не знам как да се справя с живота си или с живота на някой друг.
Аз съм тази, която има нужда да й се умилкват.
Това е като деня, когато разбираш, че куклите са само кукли. Вземам старата си същност и виждам, че е глупава. Играчка, с която съм си играла твърде много. Малко тъжно е, като стария палячо, в дъното на шкафа.
Невинен, и употребяван, и горд, и глупав.
Д. П.
Ще бъда наранена, изгубена, съсипана и бита. Но то ще е като светлинна буря след тази черна дупка.
Просто това е. У себе си той пази тайната на живота. Нещо подобно на пролетта. Не е неморално.
Сякаш досега съм го виждала само в полуздрач; сега изведнъж го виждам в зората. Той е същият, но всичко е различно.
Днес се погледнах в огледалото и го видях в очите си. Те изглеждат много по-стари и по-млади. Казано с думи, звучи невъзможно. Но то е точно това. Аз съм по-стара и по-млада. По-стара съм, защото вече знам, по-млада съм, защото голяма част от мен се състои от това, което са ме учили по-възрастните. Цялата кал на спарените им идеи върху обувката-аз.
Новата обувка-аз.
Силата на жените! Никога не съм се чувствала толкова изпълнена с тайнствена сила. Мъжете са смешка.
Ние сме толкова слаби физически, толкова безпомощни с нещата. Все още, дори днес. Но сме по-силни от тях. Можем да издържим тяхната жестокост. Те не могат да издържат нашата.
Мисля си ще дам себе си на Д. П. Той може да ме има. И каквото и да прави с мен, аз пак ще имам това свое женско аз, което никога не може да докосне.
Всичко това са безумни приказки. Но се чувствам изпълнена с подтици. Нова независимост.
Не мисля за сега. За днес. Знам, че ще избягам. Чувствам го. Не мога да го обясня. Калибан никога няма да спечели срещу мен.
Мисля, за картините, които ще нарисувам.
Снощи си мислех за една, нещо като маслено жълто (селско-маслено-жълто) поле достигащо до светло небе, слънцето тъкмо изгрява. Странно розово, като роза, представях си го точно, изпълнено със смълчана неподвижност, началото на нещата, песен на чучулиги, без чучулиги.
Странни, противоречащи си сънища.
Първият беше много прост. Ходех през едно поле, не знам с кого бях, но беше някой, когото харесвам много, мъж, може би Д. П. Слънцето огрява младата царевица. И изведнъж видяхме лястовици, прелитащи ниско над царевицата. Виждах блестящите им гръбчета, като тъмносиня коприна. Бяха много ниско, пърхаха навсякъде около нас, летяха в една и съща посока, ниско и щастливи. И аз се почувствах изпълнена от щастие. Казах, колко необикновено, виж лястовиците. Беше много просто, неочакваните лястовици и слънцето, и зелената царевица. Бях пълна с щастие. Най-чистото пролетно чувство. И се събудих.
По-късно имах друг сън. Бях до прозореца на първия етаж, на една голяма къща (Лейдимонт?), а долу имаше черен кон. Той беше разядосан, но аз се чувствах в безопасност, защото беше долу и навън. Изведнъж той се обърна, понесе се в галоп към къщата и направи гигантски скок право към мен, с оголени зъби. Прелетя с трясък през прозореца. Дори тогава си мислех, ще се убие, аз съм в безопасност. Но той се просна и започна да рита в малката стая, и изведнъж разбрах, че иска да ме нападне. Нямаше къде да избягам. Събудих се, трябваше да запаля лампата.
4-ти декември
Когато изляза оттук няма да продължавам да водя дневник. Не е здравословно. Тук ми помага да запазя разсъдъка си, нещо, с което да разговарям. Но е суетно. Пишеш това, което искаш да чуеш.
Смешно. Не правиш това, когато се рисуваш. Липсва изкушението да мамиш.
Това е болезнено, болезнено, цялото това мислене за мен самата. Патологично.
Копнея да рисувам други неща. Полета, южняшки къщи, пейзажи, просторни открити неща, просторна открита светлина.
Това правих днес. Настроения от светлина, спомен от Испания. Стени в охра, възпламенени до бяло от слънцето. Стените на Авила. Дворовете на Кордова. Не се опитвам да възпроизведа мястото, а светлината му.
Fiat lux33.
Отново и отново пусках плочите на Модърн джаз квартет. В музиката им няма нощ, няма мъгливи гмуркания. Експлозии от искри, светли сияния, звезди, понякога пладне, страхотна необятна светлина, като диамантени полилеи плуващи в небето.
5-ти декември
Д. П.
Изнасилването на интелигентността. От заможните маси, от Новите хора.
Нещата, които казва. Шокират те, но ги запомняш. Залепват. Непоклатими, предназначени да останат.
Цял ден рисувах небесни пейзажи. Рисувах само по една линия, на един инч от долния край. Това е земята. След това не мислех за нищо друго, освен за небето. Юнското небе, декемврийското, августовското, пролетнодъждовното, буреносното, зазореното, смраченото. Направих десетки небеса. Чисто небе, нищо друго. Само обикновената линия и отгоре небесата.
Странна мисъл: не бих искала това да не се беше случило. Защото ако избягам, ще бъда напълно различен и, според мен, по-добър човек. Защото ако не избягам, ако се случи нещо ужасно, въпреки всичко ще знам, че това, което бях, и което щях да продължа да бъда, ако не бях попаднала тук, не е това, което сега искам да бъда.
То е като да сложиш чайник в огъня. Трябва да рискуваш, защото може да се изкриви или да се пробие.
Калибан е много мълчалив. Нещо като примирие.
Утре ще поискам да ме качи горе. Искам да видя дали наистина прави нещо със стаята.
Днес поисках да ме завърже, да запуши устата ми и да ме остави да поседя най-долу на стълбите във външното мазе, на отворена врата. Най-накрая се съгласи. Така че, можах да погледна нагоре и да видя небето. Бледо, сиво небе. Видях да прелитат птици, гълъби мисля. Чух звуци отвън. Това е първата истинска дневна светлина, която виждам от два месеца. Тя живееше. Накара ме да се разплача.
Бях горе, за да се изкъпя и погледнах стаята, в която ще живея. Направил е някои неща. Ще види дали ще може да намери старинен уиндзорски стол. Нарисувах му го.
Това ме накара да се чувствам щастлива.
Неспокойна съм. Тук не мога да пиша. Вече се чувствам почти избягала.
Следващият малък диалог ме накара да мисля, че е ненормален:
М. (бяхме в стаята) Защо просто не ми позволиш да дойда да живея тук, като твоя гостенка? Ако ти дам честната си дума?
К. Ако ще и петдесет души да дойдат при мен, истински, честни уважавани хора и се закълнат, че няма да избягаш, пак няма да им се доверя. Не бих се доверил и на целия свят.
М. Не можеш цял живот да не вярваш на никого.
К. Ти не знаеш какво е да си сам.
М. А какво мислиш, че съм била през тези два месеца?
К. Предполагам, че много хора мислят за теб. Тъгуват за теб. А аз все едно че съм умрял, толкова се интересуват всички, които познавам.
М. Леля ти.
К. И тя.
(Последва дълга пауза.)
К. (Изведнъж, като изблик) Ти не знаеш какво си. Ти си всичко. Не ми остава нищо, ако си отидеш.
(И последва тишина.)
7-ми декември
Той купи стола. Донесе го долу. Хубав е. Не исках да стои тук. Не искам нищо оттук. Искам пълна промяна.
Утре се качвам горе завинаги. Попитах го снощи, след това. И той се съгласи. Няма да чакам цяла седмица.
Отиде до Люис, за да купи още неща за стаята. Ще вечеряме, за да го отпразнуваме.
През тези два дни е много по-мил.
Няма да губя разсъдъка си и да хуквам да бягам при първата възможност. Ще ме наблюдава, знам това. Нямам представа какво би могъл да направи. Прозорецът ще бъде закован и вратата ще е заключена. Но все ще има начин да виждам дневната светлина. Рано или късно ще се появи възможност (ако не ме освободи по свое желание), да избягам.
7-ми декември
Той купи стола. Донесе го долу. Хубав е. Не исках да стои тук. Не искам нищо оттук. Искам пълна промяна.
Утре се качвам горе завинаги. Попитах го снощи, след това. И той се съгласи. Няма да чакам цяла седмица.
Отиде до Люис, за да купи още неща за стаята. Ще вечеряме, за да го отпразнуваме.
През тези два дни е много по-мил.
Няма да губя разсъдъка си и да хуквам да бягам при първата възможност. Ще ме наблюдава, знам това. Нямам представа какво би могъл да направи. Прозорецът ще бъде закован и вратата ще е заключена. Но все ще има начин да виждам дневната светлина. Рано или късно ще се появи възможност (ако не ме освободи по свое желание), да избягам.
Но знам, че тази възможност ще е последна. Ако ме хване, веднага ще ме върне тук, долу.
Така че, възможността трябва наистина да е добра. Сигурна.
Казвам си, трябва да се подготвя за най-лошото.
Но нещо у него този път ми говори, че ще направи каквото казва.
Заразих се от неговата настинка. Няма значение.
О Боже! О, Боже! Бих се самоубила!
Ще умра от отчаяние.
Още съм долу. И през ум не му е минавало да ме качва горе.
Иска да прави снимки. Това е тайната му. Иска да ме съблече и да О, Боже! Досега не съм знаела какво значи ненавист.
Наговори ми ужасни неща. Била съм уличница, сама съм си търсела, това, което ми предложи.
Полудях от ярост. Хвърлих по него шишенце с мастило. Каза, че ако не го направя, ще ми спре банята и разходките във външната изба. Ще стоя тук през цялото време.
Омразата помежду ни. Започна да клокочи навън.
Хванах гадната му настинка. Не мога да мисля както трябва.
Не бих могла да се самоубия. Прекалено много ме е яд на него. Той винаги ме е използвал. От самото начало. От измислицата с кучето. Използва сърцето ми. След това се обръща и го стъпква.
Мрази ме, иска да ме опозори, да ме пречупи, да ме унищожи. Иска сама да се намразя толкова, че да се самоунищожа.
Крайната гадост. Не ми носи вечеря. Отгоре на всичко, няма и да се храня. Може би смята да ме остави да умра от глад. Способен е на това.
Преживях шока. Няма да ме бие. Аз няма да се предам. Той няма да ме пречупи.