Толкова е очевидно. Просто боде в очите.
Като наистина добра жертва в шаха.
Като рисуването. Не можеш да правиш една линия сантиметър по сантиметър. Смелостта е самата линия.
Премислих всички секс-факти. Ще ми се да знаех повече за мъжете, ще ми се да бях абсолютно сигурна, да не трябваше да се водя от чути, прочетени и полуразбрани неща, но ще го оставя да направи това, което Пиърс искаше да прави в Испания което наричат шотландска любов. Да ме заведе в леглото ако иска. Но не крайното нещо. Ако се опита да стигне твърде далеч, ще му кажа, че съм неразположена. Но си мисля, че той ще се шокира толкова, че ще мога да го накарам да прави каквото аз искам. Имам предвид, цялото прелъстяване ще го осъществя аз. Знам, че това би било ужасен риск с деветдесет и девет от сто от мъжете, но мисля, че Калибан е стотният. Ще спре, когато му кажа.
Дори и да дойде до край. Да не спре. Ще поема риска.
Има две неща. Едното е да го накарам да ме пусне. Другото съм аз. Нещо, което написах на 7-ми ноември:
обичам да стигам докрай, обичам всичко, което не стои като наблюдател. Изобщо не достигам до край. Само седя и наблюдавам. Не само тук. И с Д. П.
Всичките тези приказки на Весталките девственици, да се опазим за мъжа, който трябва. Винаги съм презирала това. И въпреки това винаги съм се държала настрана.
Искам да кажа, с тялото си.
Трябва да махна тази низост от пътя си.
Изпаднала съм в някакво отчаяние. Нещо ще се случи, казвам си. Но нищо няма да се случи, ако не го направя аз.
Трябва да действам.
Друго нещо, което написах (човек пише и написаното започва да крещи внезапно разбираш, че си бил глух): Трябва да се боря с моите оръжия. Не с неговите. Не с егоизъм и бруталност, и срам, и неприязън.
Ето защо, с щедрост (давам себе си), с доброта (целувам звяра), без срам (правя това, което правя, по собствената си свободна воля) и с прошка (сам той не може да се промени).
Дори и бебе. Негово бебе. Каквото и да стане. Заради свободата.
Колкото повече мисля за това, толкова повече чувствам, че това е начина.
Той има някаква тайна. Би трябвало да ме желае физически.
Може би не е добър.
Каквото и да е, ще излезе наяве.
30-ти ноември
О, Боже.
Направих нещо ужасно.
Трябва да го запиша. Да го погледна.
Толкова изумително е. Че го направих. Че това, което се случи, се случи. Че той е това, което е. Че аз съм това, което съм. Това положение.
По-лошо от когато и да било преди.
Реших да го направя тази сутрин. Знаех, че трябва да направя нещо извънредно. Да шокирам и себе си, и него.
Уредих да ме пусне да се изкъпя. Цял ден бях мила с него.
След банята се нагласих. Цяло море Митсуоко. Застанах пред камината и му показах глезена си. Бях нервна. Не знаех, дали ще мога да го направя. И при това, със завързани ръце. Но набързо изпих три чаши шери.
Тогава затворих очи и се залових за работа.
Накарах го да седне и се настаних на скута му. Беше толкова вдървен, толкова шокиран, че трябваше да продължа. Ако ме беше сграбчил сигурно щях да престана. Оставих пеньоара да се разтвори, но той не помръдна. Сякаш никога преди това не се бяхме виждали и това беше някаква тъпа салонна игра. Двама непознати, които се срещат на парти и изобщо не се харесват.
По един гаден и перверзен начин беше възбуждащо. Жената у мен, протягаща ръце към мъжа у него. Не мога да го обясня, също и заради усещането, че не знаеше какво да прави. Че е девствен. Старата дама, която завежда младия свещеник на разходка. Сигурно съм била пияна.
Трябваше да го насиля да ме целуне. Оправда се неубедително, че би могло да му падне пердето. Не ме интересува, казах му. И го целунах отново. Тогава той също ме целуна, сякаш искаше да промуши нещастната си, тънка, комплексирана уста през главата ми. Устата му беше сладка. Той ухаеше на чисто и затворих очи. Не беше толкова лошо.
Но тогава изведнъж той стана, отиде до прозореца и не искаше да се върне. Искаше да избяга, но не можеше, така че застана до бюрото, полуизвърнат, докато аз коленичих до огъня полугола и разпуснах косата си, за да премахна всякакво съмнение. Накрая трябваше да отида при него и да го доведа до камината. Накарах го да развърже ръцете ми, сякаш беше изпаднал в транс, след това го съблякох, съблякох се и аз.
Отпусни се, казах му, искам да го направя. Бъди естествен. Но той не можеше, не можеше. Направих всичко, което можех.
Нищо не се случи. Не можа да излезе от вцепенението. Веднъж ме притисна. Но не беше естествено. Отчаяна имитация, на това, което му се струва, че би трябвало да е истинското нещо. Патетично, неубедително.
Той не може да го направи.
У него няма мъж.
Станах от канапето, където бяхме легнали, коленичих отстрани и му казах да не се тревожи. Държах се майчински. Облякохме се. И постепенно всичко излезе наяве. Истината за него. И по-късно, истинската му природа.
Психиатър му бил казал, че никога няма да може да го направи.
Каза, че си представял как лежим в леглото заедно. Само лежим. Нищо повече. Предложих му да направя и това. Но той не искаше. Дълбоко в него, наред със звяра и горчилката, има страхотна невинност. Тя го управлява. Той трябва да я защитава.
Каза, че ме обича дори и така. Не е любов, това е себичност. Ти не мислиш за мен, а за собствените си чувства към мен.
Не знам какво е, каза той.
И тогава направих грешка, почувствах, че съм се жертвала напразно, поиска ми се да го накарам да оцени това, което направих, да разбере, че трябва да ме пусне така че се опитах да му обясня. И същинската му природа излезе наяве.
Стана гаден. Не искаше да ми отговаря.
Бяхме по-далеч един от друг, отколкото когато и да било. Казах му, че ми е жал за него и той се нахвърли срещу мен. Разплаках се.
Ужасната студенина, безчовечието на всичко това.
Да съм му затворник. Да трябва да остана. Още.
И да разбера най-накрая какво е той.
Невъзможно е да се разбере. Какво е той? Какво иска? Защо съм тук, след като не може да го направи?
Сякаш бях запалила огън в тъмнината, за да се опитам да стопля и двама ни. Но единствено съм успяла да видя истинското му лице.
Последното нещо, което казах беше: Бяхме голи заедно. Не може да сме по-далеч един от друг.
Но сме.
Сега се чувствам по-добре.
Радвам се, че не се случи нищо по-лошо. Била съм луда, за да поема този риск.
1-ви декември
Той беше долу, аз бях във външната изба и всичко е абсолютно ясно. Ядосан ми е. Никога досега не е бил толкова ядосан. Това не е дреболия, това е дълбок, потиснат гняв.
Това ме вбесява. Никой не би могъл да разбере, какво от себе си вложих вчера. Усилията да дам, да рискувам, да разбера. Да потисна всички естествени инстинкти.
Той. И мъжките му чудатости. Вече не съм мила. Цупят се, ако не им дадеш, мразят те, ако им дадеш. Интелигентните мъже би трябвало да се презират, за това, че са такива. За нелогичността си.
Вкиснати мъже и наранени жени.
Разбира се, аз разкрих тайната му. Яд го е заради това.
Мислих много, много.
Би трябвало винаги да е знаел, че не може да направи нищо с мен. И въпреки това тези приказки, че ме обича. Това трябва да означава нещо.
Ето какво, според мен. От мен той не може да получи никакво нормално удоволствие. Неговото удоволствие е да ме държи затворена. И да си мисли за всички останали мъже, колко биха му завиждали, ако знаеха. Да ме има.
Така че, да се държа мило с него е нелепо. Искам да стана толкова неприятна, че да не изпитва никакво удоволствие от това, че ме има. Отново ще престана да се храня. Няма да имам абсолютно нищо общо с него.
Странни мисли.
Че за първи път в живота си съм направила нещо оригинално. Нещо, което едва ли някой друг би направил. Когато бяхме голи, аз напрегнах всичките си сили. Разбрах какво значи да напрегнеш всичките си сили.
Последните остатъци от Лейдимонт у мен. Мъртви са.
Помня как карах колата на Пиърс някъде към Каркасон. Всички искаха да спра. Но аз исках да вдигна осемдесет мили в час. И държах педала натиснат, докато не вдигнах. Другите бяха уплашени. Също и аз.
Но доказах, че мога да го направя.
(Късно следобед.) Днес цял следобед отново четох Бурята. Въобще не е същата, след всичко, което преживях. Жалостта, която Шекспир изпитва към неговия Калибан, изпитвам и аз (въпреки омразата и отвращението), към моя Калибан. Полусъщества.
Неудостоен с човешки лик.
Ела да поговорим с Калибан,
макар че тоз мой роб до днес не ми е
отвръщал с любезност.
не поемащ от доброта, а само от камшик.
ПРОСПЕРО: и те държах във своя дом, додето не се опита да изнасилиш детето ми.
КАЛИБАН: Охо! Охо! Охо!
Да бях успял! Но ти я отърва!
Аз щях да ти заселя този остров с калибанчета.
Презрението на Просперо към него. Увереността му, че добротата е безполезна.
Стефано и Тринкуло са лотарията. Виното им парите, които е спечелил.
Акт III, сцена 2 че аз през плач се моля отново да заспя. Горкият Калибан. Но само защото той не е спечелил от лотарията.
Ще бъда мъдър отсега нататък.
О, храбър нов свят.
О, болен нов свят.
Току-що си отиде. Казах му, че няма да се храня, освен ако не ме пусне горе. Чист въздух и дневна светлина всеки ден. Той се отдръпна. Саркастичен, противен. Дори каза: Забравяш, кой командва тук.
Променен е. Сега ме плаши.
Дадох му до утре сутринта да вземе решение.
2-ри декември
Ще отида горе. Ще преустрои една стая. Каза, че щяло да му отнеме седмица. Добре, казах му, но ако е само ново отлагане
Ще видим.
Снощи лежах под одеялото и си мислех за Д. П. Мислех си какво би било да съм в леглото с него, исках да съм в леглото с него. Исках чудесната, фантастична негова обикновеност.
Промискуитетът му е градивен. Жизнен. Макар и да боли. Той създава любов, живот и вълнение около себе си; той живее, хората, които обича, го помнят. Понякога винаги съм се чувствала така. Промискуитетна. Всеки когото видя, дори някое момче в метрото, някои мъже, мисля си, как ли ще е с тях в леглото. Гледам устните им, ръцете им, надявам си целомъдрена маска и си мисля, как ли ще е да ме имат в леглото.
Дори Тоанет, която спи с всеки. Мислех, че това е безразборно. Но любовта е красива, всяка любов. Дори само сексът. Единственото грозно нещо е замръзналата, крайна липса на любов между Калибан и мен.
3-ти декември
Ще отида и ще имам авантюра с Д. П.
Ще се омъжа за него, ако иска.
Желая приключението, рискът на брака с него.
Писна ми да съм млада. Неопитна.