Мислех, продължи той, че пацифистите отричат нараняването на хора като средство.
Само вдигнах рамене и запалих цигара. Треперех.
Направи всичко както всяка друга сутрин, без да говори. Веднъж потри рамото си по доста очебиещ начин. И толкова.
Сега смятам да прегледам както трябва за хлабави камъни. Прокопаване на проход. Наистина, бях гледала и преди, но не много внимателно, буквално камък по камък, от най-горе, до най-долу, на всяка стена.
Вечер е. Току-що си отиде. Донесе ми храна. Но не говореше. Неодобряващ. Когато си тръгна с приборите от вечерята, се изсмях силно. Държи се така, сякаш аз трябва да се срамувам.
Вече няма да мога да му приложа номера с вратата. Няма никакви хлабави камъни. Всички са здраво стегнати в мазилката. Предполагам, че и за това е мислил, както и за всичко друго.
По-голямата част от деня днес размишлявах. За себе си. Какво ще ми се случи? Никога не съм чувствала тайнствеността на бъдещето така силно, както сега. Какво ще стане? Какво ще стане?
Не само, докато съм в това положение. Когато се махна от тук. Какво ще правя? Искам да се омъжа, искам да имам деца, искам да докажа на себе си, че бракът не е задължително да е като този на М. и Т. Знам точно за какъв човек искам да се омъжа, някой, с ум като на Д. П., но много по-близко до мен на години и да ми харесва на външен вид. И без единствената му ужасна слабост. Но искам да използвам собствените си схващания за живота. Не искам да хабя уменията си напразно, заради самите тях. Искам да създавам красота. И бракът, и да съм майка ме ужасяват точно с това всмукването в домашните неща и бебешкия свят, в детския свят, и света на готвенето, и света на пазаруването. Имам чувството, че мързеливата крава в мен ще одобри всичко това, ще забравя какво някога съм искала и просто ще се превърна в Голямата Женска Краставица. Или може би ще се наложи да върша някоя жалка работа като да правя илюстрации, например, или дори нещо комерсиално, за да поддържам домакинството. Или ще се превърна във воняща на джин нещастна кучка като М. (не, не бих могла да бъда като нея). Или най-лошото да стана като Карълайн да тичам сърцераздирателно след модерното изкуство и модерните идеи и никога да не мога да ги стигна. Защото тя има съвсем различно сърце и никога няма да разбере това.
Тук долу мисля и мисля. Разбирам неща, за които преди не съм и предполагала.
Две неща. М. Никога досега не съм мислила за М. обективно, сякаш е друг човек. Тя винаги е била моята майка която съм мразела и от която съм се срамувала. И все пак, от всички несретници, които съм виждала, или за които съм чувала, тя е най-големия. Никога не съм й съчувствала достатъчно. През цялата тази последна година (откакто отидох в Лондон) не съм й обърнала и половината от вниманието, което тук отдадох на гадното същество от горния етаж само през тази седмица. Сега чувствам, че бих могла да я удавя в любовта си. Защото от години не съм я съжалявала толкова. Винаги съм се оправдавала пред себе си казвала съм си, аз съм мила и толерантна към всички освен нея, тя е единственият човек, към когото не мога да се отнасям така, а нали от общото правило трябва да има и изключения. Така че, няма значение. Естествено, това не е правилно. Тя е последният човек, който трябва да бъде изключение от общото правило.
Мини и аз толкова често сме презирали Т. за това, че я търпи. А трябва да паднем на колене пред него.
21-ви октомври
Карам го да готви по-добре. Абсолютна забрана над замразените храни. Трябва да ми носи плодове, пресни зеленчуци. Ям пържоли. Сьомга. Вчера му наредих да ми донесе черен хайвер. Ядосвам се, че не мога да измисля достатъчно деликатеси, които никога досега не съм яла, а съм искала.
Свиня.
Черният хайвер е прекрасен.
Изкъпах се още веднъж. Не посмя да откаже мисли си, предполагам, че дамите се строполяват мъртви на земята, ако не се изкъпят когато пожелаят.
Пуснах бележка в тоалетната. Малко пластмасово шишенце, увито с около метър червена панделка. Надявам се тя да се развие и някой да го забележи. Някъде. Някога. Би трябвало да намерят къщата съвсем лесно. Той постъпи глупаво, като ми каза за годината над вратата. Трябваше да завърша бележката с: ТОВА НЕ Е ШЕГА. Ужасно трудно е, да го напишеш така, че да не звучи като глупашка шега. И добавих, че всеки, който се обади на Т. ще получи двадесет и пет лири. Ще пускам по една бутилка в морето (м-м-м), всеки път, когато се къпя.
Махнал е всички медни орнаменти по стълбите и площадката. И ужасните пурпурно-оранжево-синьозелени картини на рибарски селища. Горката къща въздиша от облекчение.
Харесва ми горе. По-близо е до свободата. Всичко е залостено. Всички прозорци на предната фасада имат вътрешни кепенци. Другите са заключени с катинари, (Тази вечер минаха две коли, но шосето вероятно не е много оживено.)
Също така, започнах да го образовам. Тази вечер в салона (бях със завързани ръце, разбира се), разгледахме албум с репродукции. Няма собствен ум. Струва ми се, че не слуша и през половината от времето. Мисли за това, че седи близо до мен и е напрегнат. Притеснява се да не би да ме докосне. Не знам дали е сексуално или го е страх да не направя някой трик. Когато все пак се замисли за картините, приема всичко, което му кажа. Ако му кажа: Давид на Микеланджело е тиган, ще каже: Разбирам.
Такива хора! Трябва да съм седяла до тях в метрото, да съм се разминавала с тях на улицата, разбира се, чувала съм какво си говорят и знаех, че съществуват. Но някак си, не исках да повярвам. Изглеждаше ми невъзможно.
Диалог. Той седеше неподвижно и лицето му изразяваше нещо като: колко чудесно е изкуството! (Заради мен, разбира се, не защото мисли така.)
М. Знаеш ли кое е странното в тази къща? В нея няма никакви книги. Освен тези, които си купил заради мен.
К. Горе има няколко.
М. За пеперуди.
К. Има и други.
М. Няколко гадни криминалета. Никога ли не четеш истински книги каквито трябва? (Тишина.) Книги за важни неща, написани от хора, които наистина чувстват живота. Не просто боклуци, с които да убиеш времето във влака. Книги.
К. Повече ми харесват леките романи. (Напомня ми боксьор. Ще ти се да падне в нокаут.)
М. Можеш и бездруго да прочетеш Спасителят в ръжта. Почти съм я свършила. Знаеш ли, че съм я чела два пъти, а съм с пет години по-млада от теб?
К. Ще я прочета.
М. Това не е наказание.
К. Погледнах я преди да ти я донеса.
М. И не ти хареса.
К. Ще я опитам.
М. Гади ми се от тебе.
После тишина. Чувствах се нереално сякаш беше пиеса и аз съм забравила кой точно съм в нея.
По-рано днес го попитах защо събира пеперуди.
К. Срещам се с по-приятни хора.
М. Не може да ги събираш само заради това.
К. Имах един учител. Когато бях малък. Той ми показа как. Не знаеше много. Още ги поставяше по стария начин. (Това има нещо общо с ъгъла на крилата. При модерния начин, те се слагат под прав ъгъл.) И чичо ми. Той се интересуваше от природата. Винаги ми е помагал.
М. Изглежда е бил приятен човек.
К. Хората, които се интересуват от природата винаги са приятни. Да вземем например секция Бръмбари, както я наричаме. Това е Ентомологичната секция на Природонаучното общество в нашия град. Приемат те такъв, какъвто си. Не те гледат надменно. Нищо такова.
М. Не всички са приятни. (Но той не разбра.)
К. Имаш предвид снобите. Само че повечето са каквито аз казвам. По-приятен тип хора, отколкото ти отколкото аз срещам съм срещал по обикновения начин.
22-ри октомври
Днес стават две седмици. Отбелязала съм дните отстрани на скрина. Като Робинзон Крузо.
Чувствам се потисната. Недоспала. Трябва, трябва, трябва да избягам.
Ставам все по-бледа. Чувствам се болна, слаба, непрекъснато.
Тази ужасна тишина.
Той е толкова без никаква милост. Толкова неразбираем. Какво иска? Какво е писано да стане?
Не може да не вижда, че се разболявам. Казах му тази вечер, че ми трябва малко дневна светлина. Накарах го да ме погледне и да види колко съм пребледняла.
Утре, утре. Той никога не казва не направо.
Днес си мислех, че би могъл да ме държи тук вечно. Няма да е много дълго, защото ще умра. Абсурдно е, сатанинско, но няма начин да избягам. Отново се опитвах да намеря хлабави камъни. Бих могла да издълбая проход зад вратата. Бих могла да изкопая проход, водещ направо навън. Но той трябва да е поне двадесет фута дълъг. И цялата тази пръст. Заровена в нея. Никога не бих успяла. По-скоро ще умра. Така че, трябва да е зад вратата. Но за да го направя ми трябва време. Трябва да съм сигурна, че няма да идва поне шест часа. Три за дупката, два, за да разбия външната врата. Чувствам, че това е най-добрият шанс за мен, не трябва да го губя, да го унищожавам, заради лоша подготовка.
Не мога да спя.
Трябва да направя нещо.
Ще напиша за първия път, когато срещнах Д. П.
Карълайн каза, о, това е Миранда, племенничката ми. И продължи отвратително да му говори за мен (една съботна сутрин, бяхме тръгнали по покупки), а аз не знаех накъде да гледам, макар че преди това ми се искаше да се запозная с него. Беше ми говорила.
Веднага ми хареса начина, по който се отнесе с нея хладно, без да скрива отегчението си. Без да отстъпва, като всеки друг. После ми говори за него през целия път до вкъщи. Знаех, че я шокира, но тя не го признаваше. Двата му разбити брака и очевидния факт, че няма високо мнение за нея. Така че, исках да го защитя още от самото начало. След това срещата в парка. Отново ми се беше искало да го видя и отново се почувствах засрамена.
Начинът, по който ходеше. Много стегнато, не размъкнато. Толкова хубаво авиаторско яке. Не каза почти нищо, знаех, че не иска да е с нас (с Карълайн), но ни беше настигнал отзад не би могъл да види кои сме, очевидно вървеше в нашата посока. И може би (пак съм суетна) нещото, което се случи, когато Карълайн продължаваше да бърбори (вижте ме каква дама с напредничави разбирания съм) беше; че просто разменихме погледи. Аз знаех, че е ядосан, а той знаеше, че се срамувам. Така че, дойде до Кенуд с нас, а Карълайн продължи да се показва.
Докато, пред един Рембранд, тя не каза: Не мислиш ли, че мъничко, мъничко се е отегчил на средата на работата си. Искам да кажа, никога нямам чувството, че чувствам това, което би трябвало да чувствам. Знаеш ли? И тя му пробута тъпия си смях (чуй какво ти говоря).
Аз го гледах и изведнъж лицето му едва забележимо се стегна, сякаш го бяха хванали със свален гард. Не беше предназначено за моите очи, просто нещо в линията на устата му незабележимо се промени. Погледна я само веднъж. Почти развеселен. Но гласът му не беше. Беше леденостуден.