Трябва да тръгвам. Довиждане. Довиждането беше за мен. То ме отписа. Или може би казваше: Значи можеш да търпиш това? Искам да кажа (сега, когато мисля за това), стори ми се, че ми дава урок. Трябваше да избирам. Карълайн или него.
И си тръгна, ние дори не му отговорихме, а Карълайн го гледаше докато се отдалечи, после вдигна рамене и каза, хм, гледай ти.
Видях го как излиза с ръце в джобовете. Бях почервеняла. Карълайн беше бясна, мъчеше се да се измъкне от положението. (Винаги се държи така, прави го умишлено.) Подиграваше се на картините му през целия път до дома. (Второкласен Пол Наш16 нелепо и нечестно.) А аз се чувствах толкова ядосана заради нея, и в същото време я съжалявах, но не можех да й кажа, че той е прав.
Карълайн и М. притежават всички качества, които ненавиждам у другите жени. С дни след това чувствах някакво отчаяние при мисълта, колко ли от скапаната им претенциозна кръв съм наследила. Разбира се, понякога харесвам Карълайн. Енергичността й. Ентусиазмът й. Любезността й. И след всичко това тази претенциозност, която е толкова отвратителна наред с истинските добри качества е, по-добре е от нищо. Смятах я за някакво чудо, когато ни гостуваше. Някога ми харесваше да живея при нея. Тя ме подкрепи, когато у дома избухна великата семейна война относно бъдещето ми. Всичко това продължи докато поживях известно време с нея и я разбрах. Пораснах. (Аз съм Твърдоглавата Млада Жена.)
23-ти октомври
Проклятието е с мен. Държа се като кучка към К. Нямам милост. И понякога ми липсва уединение, отгоре на всичко. Тази сутрин го накарах да ме пусне да се разходя във външното помещение. Стори ми се, че чух да работи трактор. И врабчета. Толкова дневно, врабчета. Самолет. Разплаках се.
Чувствата ми са напълно хаотични, като уплашени маймуни в клетка. Снощи ми се стори, че полудявам, така че писах, писах, писах и писах докато се почувствах в другия свят. Да избягам духовно, ако не и физически. Да докажа, че той още съществува.
Правих скици за една картина, която ще нарисувам, когато съм свободна. Изглед към градина, през врата. На думи звучи глупаво. Но го виждам като нещо много особено, цялото черно, умбра, тъмно, тъмносиво, тайнствени ъгловати форми в сянка, водещи към далечния медено белезникав квадрат на изпълнената със светлина врата. Нещо като хоризонтална шахта.
След вечеря го отпратих и довърших Ема17. Аз съм Ема Удхаус. Чувствам като нея, заради нея и вътре в нея. Моят снобизъм е по-друг, но разбирам нейния. Порядъчността й. Възхищавам й се. Знам, че върши не каквото трябва, мъчи се да организира живота на другите, не вижда, че мистър Найтли е мъж, едно на милион. Тя е глупава, но само временно и въпреки това, осъзнаваш, че в основата си е интелигентна, жива. С въображение, решена да постигне максималното. Истинско човешко същество. Нейните недостатъци са и мои недостатъци, нейните добродетели трябва да станат и мои добродетели.
Цял ден мислих довечера ще напиша още малко за Д. П.
В началото му занесох да види някои от моите работи. Взех нещата, които си мислех, че ще хареса (не просто хитроумните умни неща, като Перспективата на общежитието например). Не каза нищо докато ги гледаше. Дори когато гледаше тези (като Кармен в Айвънхоу), за които си мисля, че са ми най-добрите (или тогава си мислех). Накрая каза, не са много хубави. Според мен. Но са малко по-хубави, отколкото очаквах. Почувствах се сякаш се е обърнал и ме е ударил по лицето, не можех да го скрия. Той продължи, напълно безполезно ще е, ако по какъвто и да е начин, се съобразявам с чувствата ти. Виждам, че си рисувачка, имаш особено усещане за цвят и каква ли не още чувствителност. Всичко това го имаш. Но без него нямаше да си в Слейд. Исках да спре, но не го направи. Очевидно си гледала много и добри картини. Опитваш се да не плагиатстваш прекалено явно. Това нещо тук, сестра ти то е като Ко̀кошка18, но в същото време е на цяла миля от него. Трябва да е видял, че бузите ми са зачервени, защото каза, това май ти действа доста отрезвяващо. Това е и целта.
Едва не умрях. Знам, че беше прав. Щеше да е безумно, ако не ми кажеше точно, каквото мисли. Ако ме беше зауспокоявал. Но болеше. Болеше като порой удари по лицето. Бях си навила, че ще хареса поне някои от нещата ми. Но най-лошото беше студенината му. Изглеждаше абсолютно сериозен, като лекар в клиника. Без никакъв намек за добронамереност или нежност, дори без сарказъм. Изведнъж бе станал много, много по-стар от мен.
Той каза, трябва да се знае, че рисуването в академичен и технически смисъл е в основата на всичко. Искам да кажа, ти притежаваш тази способност. Както и хиляди други. Но това, което търся, го няма тук. Просто го няма.
След това продължи, знам, че боли. Може би трябва да ти кажа, че за малко щях да те помоля да не ги носиш. Но тогава си помислих, има някаква импулсивност в теб, ще го преживееш.
Знаел си, че няма да са добри, казах аз.
Очаквах нещо като това. Да забравим ли, че си ги носила? Но чувствах, че ме предизвиква.
Подканих го, обясни ми по-подробно, какво не е наред с това? И му показах един от уличните си пейзажи.
Той каза, съвсем графично е, добре композирано, не мога да ти дам подробности. Но не е живо изкуство. Не е част от тялото ти. Не, че очаквам да го разбереш на тази възраст. Никой не може да те научи на това. То или се появява един ден, или не. В Слейд те учат да изразяваш себе си себе си въобще. Но колкото и добра да станеш при предаването на собствената си индивидуалност чрез линия и цвят, нищо няма да стане, ако тя не си струва да се предаде. Всичко е до късмет. Чиста случайност.
Говореше неравно, на изблици. После настъпи тишина. Попитах, да ги скъсам ли? А той се усмихна, това вече е истерия.
24-ти октомври
Още един лош ден. Постарах се да е лош и за Калибан. Понякога така ме ядосва, че ми иде да пищя. Не само заради външния му вид, който е достатъчно лош. Той винаги е толкова почтителен, панталоните ми винаги са изгладени с ръб, ризите му винаги са чисти. Мисля си, че би бил по-щастлив, ако носеше колосани яки. Толкова е далечен. Но и присъства. Той е най-ужасния присъствач, който някога съм виждала. Винаги с тази физиономия (безкрайно съжалявам) на лицето, която, сега започвам да разбирам, всъщност е доволство. Чисто и просто радост от това, че съм му в ръцете, че може да ме зяпа по цял ден, всеки ден. Не го интересува какво казвам или как се чувствам моите чувства не означават нищо за него важен е фактът, че ме държи при себе си.
Бих могла да крещя обиди в лицето му по цял ден не би имал нищо против. Той иска да ме гледа, иска обвивката ми не чувствата ми, ума или душата ми, дори не и тялото ми. Нищо човешко.
Той е колекционер. Това е голямото мъртво нещо в него.
Най-много ме дразни начинът, по който говори. Клише след клише след клише, толкова вкостенели, сякаш е прекарал живота си само сред хора прехвърлили петдесетте. На обяд днес изтърси, отбих се в магазина във връзка с плочите, за които бях направил поръчка. Попитах го, защо просто не кажеш: Наминах за плочите, които поиска?
Знам, че не се изразявам правилно, но се стремя да се поправя. Не казах нищо. Това го описва идеално. Той трябва да е правилен, трябва да прави това, което е било добро, и хубаво преди двамата дори да сме били родени.
Знам, че е патетично, знам, че е жертва на неконформисткия свят на предградията и на една мизерна обществена прослойка ужасяващата подражаваща благовъзпитана никаква прослойка. Мислех, че М. и Т. са от по-лоша. Само голф, джин, бридж, коли; какъвто трябва говор, каквито трябва пари, каквото трябва училище и омразата към изкуствата (театърът се изчерпва с пантомимата за Коледа Пикасо и Барток са мръсни думи, освен ако не искаш да се посмееш). Е, това е гадно. Но Англия на Калибан е още по-гадна.
Повдига ми се от нея слепотата, мъртвилото, закостенялостта, дебелината, и да, чистата злобна завист към останалата по-голяма част от Англия.
Д. П. говори за парижкия плъх, който не може да търпи повече Англия. Разбирам го много добре. Чувството, че Англия задушава, смачква, унищожава като парен валяк всичко свежо, зелено и оригинално. И ето това предизвиква трагични провали, като тези на Матю Смит и Огъстъс Джонс20 те избягаха в Париж и оттогава живеят в сянката на Гоген и Матис, или на който и да било точно както Д. П. казва, че някога живял под сянката на Брак21, за да се събуди една сутрин и разбере, че всичко, което е правил в продължение на пет години е било лъжа, защото се основавало на очите и чувствителността на Брак, а не на неговите собствени.
Фотография.
Налага се да прибегнеш до Париж или някъде другаде в чужбина, защото в Англия има толкова малко надежда. Но трябва да се заставиш да приемеш истината Париж винаги е бягство надолу (по думите на Д. П.) не казвам нищо срещу Париж, но трябва да се изправиш лице в лице срещу Англия, срещу апатията, която я е обзела (всичко това са думи и мисли на Д. П.) и срещу тежестта на английския калибанизъм.
И хора като Мур и Съдърланд22, които са се борили да бъдат английски художници в Англия, са истински светци. Като Констабъл, Палмър и Блейк23.
Още нещо казах на Калибан онзи ден слушахме джаз попитах го, не ти ли движи това? А той отговори, кое, колата ли? Казах му, че е толкова задръстен, та чак не мога да повярвам. О, това ли имаш предвид? Загря той.
Като дъжд. Безкраен ужасяващ дъжд. Убиец на цветове.
Забравих да опиша кошмара, който сънувах снощи. Изглежда се явяват винаги призори, струва ми се, заради задушния въздух в стаята, след като съм била заключена в нея цялата нощ. (Облекчението когато дойде той и остави вратата отворена, а вентилаторът работи. Поисках да ме пусне веднага във външното помещение, за да подишам, но той както винаги ме накара да изчакам докато закуся. Тъй като си помислих, че не би ме пуснал на половинчасовата разходка по-късно сутринта, ако изляза по-рано, не възразявам.)
25-ти октомври
Трябва, трябва, трябва да избягам.
Днес мислих за това с часове. Безумни идеи. Той е толкова хитър, невероятно. Не прави нито една глупост.
Налага се да създавам впечатление, че никога вече няма да се опитвам да избягам. Но от друга страна не трябва да спирам опитите, това е проблемът. Трябва да ги разредя. А всеки ден тука, е като седмица навън.