Един след друг, сред доста изразително мълчание, се върнахме към автобуса. Поехме обратно при залез слънце. Трябваше да вземем нощния влак в Банкок по посока на Суратхани.
9
Суратхани 816 000 жители се определя от всички гидове като напълно безинтересен град. Той представлява и това е единственото, което може да се каже за него, задължителна точка за преминаване с цел взимане на ферибота за Ко Самуи. И въпреки това там живеят хора, гидът Мишлен съобщава, че той е от дълго време важен център на металургията и че от скоро е започнал да играе известна роля в областта на металните конструкции.
А какво сме ние без металните конструкции? Желязната руда се добива в някакви затънтени места и се пренася с товарни кораби. Впрочем произвеждат се и металообработващи машини, най-често под контрола на японски фирми. Сглобяването става в градове като Сурат Тани резултатът е автокари, железопътни вагони, фериботи; всичко това става с лиценза на НЕК, Дженерал Моутърз или Фуджимори. Производството служи отчасти за транспортиране на западни туристи или на западни туристки като Бабет и Леа.
Бих могъл да поговоря с тях, бяхме членове на една и съща туристическа група; не можех да претендирам, че съм потенциален любовник, което ограничаваше автоматично обсега на разговорите; бях платил същия начален билет; тъй че можех все пак да установя някакъв контакт. Бабет и Леа, както се оказа, работеха в една и съща агенция за комуникации; основно организираха изяви. Изяви? Да. С институции или предприятия, които искали да развият меценатските си отдели. Със сигурност има откъде да потекат пари, помислих си аз. И да, и не. Сега предприятията се насочвали все повече към правата на човека, инвестициите намалели. Е, вървяло все пак. Заинтересувах се от заплатата им била добра. Горе-долу двайсет и пет пъти по-висока от тази на един работник в металургическата промишленост на Сурат Тани. Икономиката е истинска загадка.
Бих могъл да поговоря с тях, бяхме членове на една и съща туристическа група; не можех да претендирам, че съм потенциален любовник, което ограничаваше автоматично обсега на разговорите; бях платил същия начален билет; тъй че можех все пак да установя някакъв контакт. Бабет и Леа, както се оказа, работеха в една и съща агенция за комуникации; основно организираха изяви. Изяви? Да. С институции или предприятия, които искали да развият меценатските си отдели. Със сигурност има откъде да потекат пари, помислих си аз. И да, и не. Сега предприятията се насочвали все повече към правата на човека, инвестициите намалели. Е, вървяло все пак. Заинтересувах се от заплатата им била добра. Горе-долу двайсет и пет пъти по-висока от тази на един работник в металургическата промишленост на Сурат Тани. Икономиката е истинска загадка.
След пристигането в хотела групата се разпръсна поне така предполагах; нямах желание да обядвам с другите, бяха ми малко писнали, другите. Пуснах пердетата и се изтегнах. Странно, но веднага заспах, сънувах една французойка от Магреба крачетата й се виждаха съвсем ясно, която танцуваше в метрото. Нямаше чертите на Айша, поне така ми се стори. Беше се хванала за централния пилон като момичетата по баровете go-go56. Гърдите й бяха прикрити с тънка памучна лента, която тя постепенно повдигаше. Освободи ги изцяло с усмивка; бяха издути, кръгли и кафяви, великолепни. Тя облиза пръстите си и започна да гали зърната. После сложи ръката си върху панталона ми, свали ципа на дюкяна ми и извади члена ми, започна да ми прави чикия. Хората минаваха покрай нас, слизаха на спирките си. Тя клекна на четири крака на пода, вдигна минижупа си; отдолу нямаше нищо. Вулвата й бе приветлива, оградена с много черни косми същински подарък; започнах да прониквам в нея. Мотрисата бе наполовина пълна, но никой не ни обръщаше внимание. Това изобщо не можеше да се случи. Беше сън на изгладнял човек, безумен сън на застаряващ мъж.
Събудих се към пет часа и установих, че съм изпоцапал обилно чаршафите със сперма. Нощна полюция беше трогателно. Установих също с голямо учудване, че продължавам да съм надървен; вероятно беше от климата. Една хлебарка лежеше по гръб по средата на нощното шкафче, крачката й ясно се виждаха. Тя поне се е оттървала от грижите си, би казал баща ми. Баща ми беше умрял в края на 2000 г. и беше направил добре. Така съществуването му беше изцяло през XX в., частица от който беше и той, отвратителна частица. Лично аз оцелявах, живурках някак си. Бях в четирийсетте, все пак в началото на четирийсетте, в края на краищата бях само на четирийсет години; бях, кажи-речи, на средата на пътя си. Смъртта на баща ми ми даваше известна свобода; все още не бях казал последната си дума.
Разположен на източния бряг на Ко Самуи, хотелът отговаряше идеално на представата за тропически рай, такъв, какъвто го описват в туристическите брошури. Хълмовете наоколо бяха обрасли с непроходима растителност. Ниските постройки, потънали в зеленина, се спускаха амфитеатрално към един овален басейн с джакузи в двата края. Можеше да доплуваш до бара, който се намираше на островче в центъра на басейна. Няколко метра по-надолу имаше плаж с бял пясък, там беше морето. Огледах сдържано околността; в далечината разпознах Лионел, който се хвърляше срещу вълните като контузен делфин. Поех обратно и се добрах до бара по едно малко мостче, което минаваше над басейна. С изкуствена разсеяност се запознах с менюто от коктейли; the happy hour57 започваше.
Точно си бях избрал един Сингапурски слинг, когато се появи Бабет. М-да казах си, м-да Беше облечена с костюм в две части тесни шорти и широка лента вместо сутиен, една феерия от светло и тъмносиньо. Платът изглеждаше изключително фин; явно беше бански, който едва при намокряне разкриваше прелестите си. Няма ли да се къпете? попита ме тя. Хммм отвърнах. Появи се и Леа, по-класически секси, с цял бански от яркочервен винил, съшит с черни ципове, някои от които не бяха закопчани и показваха кожата й (през единия, този, който минаваше през лявата й гърда, се виждаше зърното), долната част беше силно разголена. Тя ми кимна, преди да се присъедини към Бабет на брега; когато ме загърби, си дадох сметка, че има идеално задниче. В началото се отнасяха с подозрение към мен, но след като ги бях заговорил на ферибота, бяха заключили, че съм безобидно човешко същество, сравнително забавно. Имаха право така беше горе-долу.
Гмурнаха се едновременно. Извърнах глава с цел да се поогледам. На съседната маса седеше двойникът на Робер Ю58. Веднъж намокрен, банският костюм на Бабет беше наистина забележителен: през него се виждаха прекрасно зърната и задникът; дори се забелязваше лекото удебеляване от космите на хълмчето й, въпреки че бе решила да ги подстриже доста късо. През това време хората работеха, произвеждаха някакви полезни неща или безполезни понякога. Но произвеждаха. А какво бях произвел аз през четирийсетте години на съществуванието си? Честно казано, нищо особено. Бях подготвял информации, улеснявал тяхното ползване и пренасяне; понякога бях извършвал парични трансфери (в скромен мащаб бях се задоволявал да плащам фактури, общо взето, на ниска стойност). С една дума, бях работил в сектора на услугите. Можеше да се мине и без хора като мен. Моята безполезност беше все пак по-малко очебийна от тази на Бабет и Леа; скромен паразит, аз не се бях осъществил в работата си, нито бях изпитал нужда да се правя на осъществен.
Когато се свечери, се прибрах във фоайето на хотела, където срещнах Лионел; беше червен като рак от слънцето и изключително доволен от деня си. Къпал се много; не бил и помислял да мечтае за подобно място. Наложи се доста да пестя, за да си позволя това пътешествие каза той, но изобщо не съжалявам. Седна на крайчеца на един фотьойл; беше се върнал в мислите си към ежедневието си. Работеше в Газ дьо Франс, в югоизточния сектор, който се намираше в околностите на Париж, живееше в Жювиси. Често му се налагало да посещава много бедни хора, старци, чиято инсталация не отговаряла на нормите. Бил принуден да им прекъсва газта, ако нямали средства да заплатят необходимите поправки. Има хора, които живеят при такива условия каза той, просто не можете да си представите. На какво ли не съм се нагледал продължи Лионел, вдигайки глава. С него всичко било наред. Кварталът му не бил от най-добрите, дори бил доста опасен. Има места, които е просто по-добре да избягваш добави. Но, общо взето, не било лошо. Е, сега сме във ваканция все пак заключи той, преди да се отправи към трапезарията. Събрах няколко информационни брошурки и се прибрах да ги чета в стаята си. Все още нямах желание да вечерям с другите. Чрез връзката си с другия човек осъзнава себе си; точно това прави връзката с другия непоносима.
Бях чул от Леа, че Ко Самуи не е само тропически рай, а и място за друсане. При всяко пълнолуние на близкия остров Ко Ланта се организирали гигантски rave59 партита; идвали хора чак от Австралия и Германия, за да участват в тях. Нещо като Гоа60 подхвърлих аз Много по-добро от Гоа сряза ме тя. Гоа било съвсем западнало; за да прекараш прилично рейв, трябвало сега да отидеш или в Ко Самуи или в Ломбок61.
Нямах чак толкова големи претенции. Единственото, което ми се искаше в момента, беше приличен body massage, последван от свирка и хубаво ебане. На пръв поглед нищо кой знае колко сложно; и все пак, след като прегледах брошурите, забелязах с нарастваща тъга, че, изглежда, това не беше специалитет на областта. Имаше много неща от рода на акупунктурата, масажи с ароматични масла и есенции, вегетарианска храна или таи-ши-шуан; но никакви body massages или барове go-go. Всъщност сякаш всичко плуваше в мъчително американска атмосфера или по-скоро калифорнийска, с акцент healthy life62 и meditation activities63. Прочетох писмото на един читател на Whats on Samui64 Ги Хопкинз, който се самоопределяше като health addict65 и от двайсетина години насам идвал редовно на острова. The aura that backpackers spread on the island is unlikely to be erased quickly by upmarket tourists66 завършваше той; беше обезкуражително. Дори не можех да се впусна в търсене на приключения, защото хотелът беше далеч от всичко; всъщност всичко беше далеч от всичко, тъй като нямаше нищо. На картата не се съзираше никакъв център няколко жилищни квартала с бунгала като нашето, край спокойните плажове. Тогава си спомних с ужас, че островът бе описан много хвалебствено в Гида на пътешественика. Тук май бяха успели да избегнат отклоненията, бях като в клопка. И все пак изпитвах смътно удовлетворение леко теоретично при мисълта, че се чувствам в състояние да чукам. Взех примирено фирмата, прескочих двеста страници, върнах се петдесет назад и съвсем случайно попаднах на сексуална сцена. Интригата се беше поразвила Том Круз се намираше на Кайманските острови и подготвяше прилагането на не знам какъв си механизъм за избягване на данъци или се канеше да го изобличи, не беше много ясно. Както и да е, беше се запознал с една прелестна метиска и момичето май не си поплюваше. Мич чу глух шум и видя как полата се смъква до глезените на Ейлийн, откри се бански прашка, прихванат с две връвчици. Отворих ципа на дюкяна си. Следваше странен пасаж, неразбираем от психологична гледна точка: Махай се шепнеше му вътрешен глас. Хвърли бутилката бира в океана и полата на пясъка. Бягай с все сила до апартамента си. Махай се! Слава Богу, че Ейлийн не споделяше тези възгледи: С бавни движения тя плъзна ръка по гърба си, разкопча сутиена и разкри гърдите си, още по-сочни в голотата си. Бихте ли поддържали това? запита го тя и му подаде меката бяла материя, по-лека от перо. Най-усърдно онанирах, докато се опитвах да си представя метиски, облечени с микроскопични бански костюми в нощта. Изпразних се с въздишка на удоволствие, между двете страници. Щяха да залепнат, но какво от това, не беше книга, която да се чете два пъти.