И така през 1942-а строителството в сектора край река Куай започнало, били мобилизирани над шейсет хиляди военнопленници, англичани, австралийци, новозеландци и американци, както и неизмеримо количество азиатски каторжници. През октомври 1943-а железопътната линия била завършена, на нея намерили смъртта си шестнайсет хиляди военнопленници това се дължало на липсата на храна, лошия климат и злите по природа японци. Малко след това бомбардировка на съюзниците разрушила моста на реката Куай важен елемент от инфраструктурата, правейки по този начин железопътната линия неизползваема. С една дума, купища трупове и почти нулев резултат. Оттогава положението съвсем не се беше подобрило приличната железопътна връзка между Сингапур и Делхи продължаваше да бъде невъзможна.
В състояние на леко отчаяние започнах посещението на Музея JEATH, построен в памет на ужасяващите страдания на съюзническите военнопленници. Няма съмнение, казах си аз, че всичко това е наистина за съжаление; но по време на Втората световна война в крайна сметка все пак е имало и по-лошо. Не можех да не си помисля, че ако затворниците бяха поляци или руснаци, нямаше да се вдигне толкова шум.
Малко по-късно се наложи да изтърпим посещението на съюзническите гробища на онези, които бяха в известен смисъл направили върховна саможертва. Бели кръстове в прави редици, всички абсолютно еднакви; от мястото вееше дълбока скука. Напомни ми на Омаха Бийч48, който също не ме бе развълнувал особено много откровено казано, беше ми заприличал на някаква инсталация в духа на модерното изкуство. Тук бях си рекъл аз с чувство на недостатъчно силна тъга са загинали куп глупаци за демокрацията. Гробището на река Куай беше много по-малко, човек би могъл, ако реши, да преброи гробовете, твърде скоро обаче се отказах от това упражнение. Не може да са шестнайсет хиляди заключих все пак на глас. Точно така! информира ме Рьоне, все още въоръжен с гида си «Мишлен». Според изчисленията са загинали шестнайсет хиляди; в гробището обаче има само петстотин осемдесет и два гроба. Счита се, че са (четеше, като следеше редовете с пръст) петстотин осемдесет и двамата мъченици на демокрацията.
Когато на десет години получих третата си звездичка, отидох в една сладкарница и се натъпках с палачинки с Гран Марние49. Беше малък самотен празник; нямах приятели, с които да споделя радостта си. Както всяка година по това време, се намирах при баща си в Шамони. Той беше високопланински водач и заклет алпинист. Имаше приятели, подобни на него, все мъжествени и смели хора; не се чувствах добре сред тях. Никога не съм се чувствал добре сред мъже. Бях на единайсет години, когато едно момиче ми показа за първи път котенцето си; бях моментално запленен, ужасно ми хареса този малък разпукан орган, толкова странен. Тя нямаше много косми, беше момиче на моята възраст, казваше се Мартин. Дълго стоя с разтворени бедра, вече с добре смъкнати гащи, за да мога да виждам; когато посегнах с ръка обаче, тя се изплаши, избяга. Всичко това сякаш беше станало съвсем наскоро, нямах чувството, че съм се променил особено. Ентусиазмът ми към катеричките не бе намалял, в него съзирах дори все още различима една от малкото ми напълно човешки черти; за всичко останало не бях вече много сигурен.
Малко след като се качихме обратно в автобуса, Сон взе думата. Отправяхме се към мястото за пренощуване, което тя държеше да подчертае щяло да бъде нещо специално. Без телевизия и без видео. Без електричество, на свещи. Без баня, с вода от реката. Без дюшеци, върху рогозки. Чиста проба завръщане към природата. Това завръщане към природата, отбелязах мислено аз, щеше да се състои главно под формата на лишения; юранските еколози които се казваха Ерик и Силви, както без да искам бях разбрал по време на пътешествието с влака умираха от нетърпение. Тази вечер френска кухня завърши Сон без видима връзка. Сега яли само таи. Също малък ресторант, на бряг река.
Мястото беше вълшебно. Дървета хвърляха сянката си върху масите. Близо до входа имаше едно огряно от слънцето езерце с костенурки и жаби. Дълго наблюдавах жабите; за кой ли път оставах поразен от множащия се в този климат живот. Белезникави риби плуваха най-невъзмутимо. По-нагоре имаше водни лилии и водни бълхи. Най-разнообразни насекоми кацаха непрекъснато по лилиите. Костенурките наблюдаваха всичко това с непоклатимото спокойствие, характерно за вида им.
Сон дойде да ме предупреди, че обедът е започнал. Отправих се към салона близо до реката. Бяха сложили две маси за по шест души; всички места бяха заети. Огледах се леко разтревожен, но Рьоне ми се притече бързо на помощ. Няма проблеми, елате на нашата маса! каза великодушно той, ще добавим в края още една чиния. Наместих се на масата, която, изглежда, беше на утвърдените двойки: юранските еколози, натуропатите които, както научих по този повод, се наричаха Албер и Сюзан, и двамата възрастни месари. Това съчетание, имах възможност да се убедя много бързо, не се дължеше на естествена симпатия, а по-скоро на нещо като спешен случай, създаден при разпределянето на масите; обедът беше следователно само рундът за наблюдение от играта.
В началото разговорът се въртеше около темата за масажите, които натуропатите намираха за скъпи. Миналата вечер Албер и Сюзан, пренебрегвайки традиционните танци, оползотворили времето си с чудесен масаж на гърба. Рьоне се усмихна леко развеселен; отношението на Албер обаче му даде много бързо да разбере, че поведението му е напълно неуместно. Традиционният тайландски масаж нямал нищо общо с онези неизвестно какви изпълнения; той бил белег на вековна цивилизация, хилядолетна дори, който между другото бил в пълно съответствие с китайската наука за иглотерапията. Те самите го прилагали в кабинета си в Монбелиар, без, естествено, да могат да постигнат сръчността на тайландските специалисти; вчера вечерта получили добър урок. Ерик и Силви ги слушаха с възхита. Рьоне се изкашля смутено; и наистина, двойката от Монбелиар не предизвикваше никаква похотлива мисъл. Кой ли е могъл да разпространи представата, че Франция е страната на волността и на разюздаността? Франция е мрачна страна, абсолютно мрачна и бюрократична.
На мен също ми масажираха гърба, но момичето завърши с топките ми намесих се аз неубедително. Тъй като точно дъвчех кашу, никой не ме чу, с изключение на Силви, която ми хвърли ужасен поглед. Пийнах глътка бира и издържах невъзмутимо на погледа й беше ли изобщо това момиче способно да се погрижи както трябва за който и да е мъжки член? Съвсем не беше очевидно. Междувременно трябваше да изчакам кафето.
На мен също ми масажираха гърба, но момичето завърши с топките ми намесих се аз неубедително. Тъй като точно дъвчех кашу, никой не ме чу, с изключение на Силви, която ми хвърли ужасен поглед. Пийнах глътка бира и издържах невъзмутимо на погледа й беше ли изобщо това момиче способно да се погрижи както трябва за който и да е мъжки член? Съвсем не беше очевидно. Междувременно трябваше да изчакам кафето.
Вярно е, че са хубавки малките забеляза Жозет, хващайки един клон от папая и усилвайки още повече настъпилия смут. Кафето се бавеше. Какво може да направи човек, след като се е нахранил, ако не му разрешават да пуши? Наблюдавах спокойно нарастващото взаимно отегчение. Приключихме мъчително разговора с няколко забележки върху климата.
Спомних си отново баща си, прикован към леглото от внезапна депресия ужасяваща у един толкова активен мъж; приятелите му алпинисти стояха край него, чувстваха се неудобно, бяха безпомощни пред болестта му. Спортувал толкова усилено, ми обясни той веднъж, за да затъпее, за да не може да мисли. Беше успял бях убеден, че беше успял да премине през живота, без да си зададе нито веднъж сериозно въпроса за човешката участ.
7
В автобуса Сон взе отново думата. Граничната зона, в която навлизахме, била отчасти населена от карени, бегълци от Бирма; това не създавало неудобства. Карените добри, прецени Сон, смели деца, учат добре в училище, няма проблеми. Не били изобщо като някои племена от Севера, които нямало да имаме възможност да срещнем по време на обиколката; според нея не губехме нищо от това. Особено що се отнасяло до племето акха, на които, изглежда, имаше зъб. Въпреки усилията на правителството акхаите не можели да се откажат от отглеждането на мака, традиционния им поминък. Били донякъде анимисти и ядели кучета. Акха лоши, подчерта енергично Сон освен културата мак и беритбата на плодове нищо друго знаят; деца не учат добре училище. Пари много харчени за тях, резултат никакъв. За нищо не стават, заключи тя в истински дух на обобщение.
Пристигайки в хотела, аз следователно наблюдавах с любопитство прословутите карени, които се суетяха по брега на реката. Отблизо искам да кажа без автомати те не изглеждаха толкова лоши; най-много биеше на очи, че боготворяха, както ми се стори, слоновете си. Да се къпят в реката и да четкат гърбовете на слоновете си, това, изглежда, беше тяхната върховна радост. Вярно, че не ставаше дума за карени бунтовници, а за обикновени карени онези, които бяха избягали от зоната на боевете, защото бяха уморени от всичките тези истории и почти не се вълнуваха от каузата на каренската независимост.
Една брошура в стаята ми съобщаваше някои факти за този resort50; той се свързвал най-вече с прекрасната човешка авантюра тази на Бертран льо Моал, пътешественик отпреди ерата на пътешествията, който се влюбил в това място и си смъкнал тук раницата от гърба още в началото на шейсетте години. С упорит труд, но и с помощта на приятелите си карени, той постепенно изградил този екологичен рай, от който днес можела да се възползва международната клиентела.
Мястото беше наистина великолепно. Малки хижи от тиково дърво, изящно оформени, свързани с потънали в цветя мостчета, се издигаха над реката, която се плискаше под краката ни. Хотелът се намираше в дъното на една долина, изцяло обградена от хълмове, чиито склонове бяха покрити с гъста джунгла. В мига, в който излязох на терасата, настъпи дълбока тишина. Бяха ми необходими няколко секунди, за да разбера причината всички птици бяха спрели да пеят едновременно. Беше часът, в който джунглата се подготвя за нощта. Какви ли големи хищници можеше да има в тази гора? Вероятно нищо особено, два или три леопарда; змиите и паяците обаче сигурно й стигаха. Бързо се свечеряваше. Една самотна маймуна подскачаше между дърветата на отсрещния бряг и нададе кратък вик. Усещаше се, че е уплашена и бърза да се присъедини към стадото.