Валери си спомняше Бъдни вечер на 1984-та; баща й прекарал целия ден със счетоводителя на Националната федерация на земеделските синдикати. През по-голямата част от коледната вечеря той мълчал. На десерта, след две чаши шампанско, се обърнал към сина си. Не мога да те посъветвам да наследиш фермата казал той. Вече двайсет години ставам в ранни зори и приключвам деня си в осем или девет вечерта; всъщност майка ти и аз не сме излизали никога в отпуска. А ако я продам сега с цялата техника и оборите и инвестирам в недвижими туристически имоти, ще прекарам остатъка от дните си на припек по плажовете.
През следващите години цената на свинското продължила да пада. Имало гневни и безнадеждни протестни манифестации на скотовъдците; тонове течна тор се излели върху еспланадата на Инвалидите, няколко прасета били заклани пред Двореца на Бурбоните44. В края на 1986-а правителството постановило да се вземат спешни мерки за подпомагане, след което изработили план за насърчаване на скотовъдството. През април 1987 година бащата на Валери продал предприятието си за малко повече от четири милиона франка. С получените от сделката пари си купил един голям апартамент в Сент-Ке-Портрийо, в който заживял, и три гарсониери в Торемолинос; останал му един милион, който вложил в няколко SICAV45; дори успял това било негова детска мечта да стане собственик на малка платноходка. Подписал договора за продажба с тъга и с известно отвращение. Новият стопанин бил млад, двайсет и три годишен човек, неженен, родом от Ланион, току-що завършил висшето си образование на агроном; той все още вярвал в плановете за насърчаване на селското стопанство. Бащата бил на четирийсет и осем години, жена му на четирийсет и пет; били посветили най-хубавите години от живота си на едно безнадеждно предприятие. Живеели в страна, където капиталовложенията в производството не носят никаква реална печалба в сравнение със спекулативните инвестиции; най-сетне се убедили в това. Още през първата година наемите от гарсониерите му докарали доход, по-голям от получения през всичките му трудови години. Започнал да решава кръстословици, изкарвал платноходката си в залива, понякога участвал в риболова. Жена му свикнала по-лесно с новия им живот и му била от голяма помощ почувствала отново желание да чете, да ходи на кино, да излиза.
По време на продажбата Валери била на четиринайсет години, започвала да се гримира; в огледалото в банята наблюдавала редовно набъбването на гърдите си. В навечерието на преместването им обикаляла дълго постройките на фермата. В централния обор били останали десетина прасета, които се приближили до нея, тихо грухтейки. Още същата вечер те щели да бъдат отведени от търговеца на едро, за да бъдат заклани в близките дни.
Лятото, което последвало, било странен период. В сравнение с Тремеван Сент-Ке-Портрийо било почти град. Вече не можела да излезе от къщи, да се излегне на тревата, да остави мислите си да се реят в облаците, да се носят по течението на реката. Сред летуващите имало и момчета, които се обръщали подире й; не можела нито за миг да се отпусне напълно. Към края на август се запознала с Беренис, момиче от колежа, с което щели да постъпят заедно в девети клас в лицея в Сент Брийок. Беренис била една година по-голяма; вече се гримирала, носела маркови поли, имала красиво заострено лице и много дълга коса, руса с рижи оттенъци. Започнали да ходят заедно на плажа Сент Маргьорит, преобличали се в стаята на Валери, преди да тръгнат. Един следобед, докато сваляла сутиена си, Валери уловила погледа на Беренис върху гърдите й. Тя знаела, че има прекрасни гърди, кръгли и стегнати, толкова издути и твърди, че изглеждали изкуствени. Беренис протегнала ръка и докоснала извивката и зърното. Валери отворила уста и затворила очи, когато устните на Беренис се приближили до нейните; отдала се напълно на целувката. В момента, когато ръката на Беренис се плъзнала в гащичките й, тя била вече влажна. Махнала ги нетърпеливо, отпуснала се върху кревата и разтворила бедрата си. Беренис коленичила пред нея и положила устата си върху котенцето й. Горещи вълни заливали корема й, имала чувството, че духът й отлита в безкрая на небето; никога не била подозирала за съществуването на подобно удоволствие.
Лятото, което последвало, било странен период. В сравнение с Тремеван Сент-Ке-Портрийо било почти град. Вече не можела да излезе от къщи, да се излегне на тревата, да остави мислите си да се реят в облаците, да се носят по течението на реката. Сред летуващите имало и момчета, които се обръщали подире й; не можела нито за миг да се отпусне напълно. Към края на август се запознала с Беренис, момиче от колежа, с което щели да постъпят заедно в девети клас в лицея в Сент Брийок. Беренис била една година по-голяма; вече се гримирала, носела маркови поли, имала красиво заострено лице и много дълга коса, руса с рижи оттенъци. Започнали да ходят заедно на плажа Сент Маргьорит, преобличали се в стаята на Валери, преди да тръгнат. Един следобед, докато сваляла сутиена си, Валери уловила погледа на Беренис върху гърдите й. Тя знаела, че има прекрасни гърди, кръгли и стегнати, толкова издути и твърди, че изглеждали изкуствени. Беренис протегнала ръка и докоснала извивката и зърното. Валери отворила уста и затворила очи, когато устните на Беренис се приближили до нейните; отдала се напълно на целувката. В момента, когато ръката на Беренис се плъзнала в гащичките й, тя била вече влажна. Махнала ги нетърпеливо, отпуснала се върху кревата и разтворила бедрата си. Беренис коленичила пред нея и положила устата си върху котенцето й. Горещи вълни заливали корема й, имала чувството, че духът й отлита в безкрая на небето; никога не била подозирала за съществуването на подобно удоволствие.
Правили го всеки ден, докато започнали училище. Първо рано следобед, преди да отидат на плаж, после се излягали заедно на слънце. Валери усещала как постепенно желанието се надигало в тялото й и махала горнището на банския си, за да може Беренис да види гърдите й. Прибирали се почти тичешком и се обичали повторно.
Още от първата седмица в лицея Беренис се отдръпнала от Валери, избягвала да се връща с нея от училище; малко след това започнала да излиза с едно момче. Валери приела раздялата, без да изпита истинска мъка; това било нормалното развитие. Свикнала да се мастурбира всяка сутрин след събуждане. Всеки път само за няколко минути получавала оргазъм, било чудесен процес, който се осъществявал лесно и благодарение на него денят й започвал радостно. По отношение на момчетата тя имала по-големи резерви; след като си купила няколко броя на Hot Video46 в будката на гарата, вече знаела какво да очаква от анатомията им, от техните органи, от различните сексуални подходи; но изпитвала леко отвращение към космите им, към мускулите им, кожата им изглеждала остра, лишена от нежност. Кафеникавата и набръчкана повърхност на тестикулите им, брутално анатомическият вид на оголения член, червен и лъщящ във всичко това нямало нищо особено привлекателно. Накрая все пак преспала с едно момче от последния клас на лицея, едро и русо, след прекарана в Пемпол вечер; не изпитала особено удоволствие. Опитала още няколко пъти с други предпоследната и последната година в гимназията; било лесно да се прелъстят момчетата, стигало да сложиш къса пола, да кръстосаш крака, да си с деколтирана или прозрачна блузка, която да показва гърдите ти; нито едно от тези преживявания не било особено убедително. Теоретически можела да си представи усещането на победа и същевременно на нежност, което някои момичета изпитвали, когато мъжкият член прониквал в дълбините на котенцето им; лично тя не изпитвала нищо подобно. Вярно, че презервативът никак не помагал, повтарящото се леко пошляпване на гумата я връщало непрекъснато към действителността, пречело на духа й да се хлъзне в безформената бездна на сладострастието. По време на матурата преустановила почти напълно с това.
Десет години по-късно все още не беше започнала истински наново, си помисли тъжно тя, когато се събуди в стаята си в Банкок Палас. Още не се беше съмнало. Запали плафониерата и разгледа тялото си в огледалото. Гърдите й, все още стегнати, не бяха мръднали от седемнайсетата й година. Дупето й беше все така закръглено, без следа от затлъстяване; несъмнено имаше много хубаво тяло. Въпреки това нахлузи широка тениска и размъкнати бермуди за закуска. Преди да затвори вратата, се погледна за последен път в огледалото лицето й не беше нищо особено, нищо повече от приятно; нито косата й, черна и права, която се спускаше в безпорядък върху раменете й, нито очите й, наситенокафяви, не й даваха някакво допълнително предимство. Несъмнено можеше да ги използва по-добре, да си поиграе с грима, да се среши по различен начин, да се консултира с козметичка. Повечето жени на нейната възраст посвещаваха на това най-малко няколко часа на седмица; струваше й се, че в нейния случай това едва ли би променило нещо. Онова, което всъщност й липсваше, беше желанието да съблазнява.
Напуснахме хотела в седем часа; движението беше вече оживено. Валери ми кимна леко с глава и се настани на същия ред от другата страна на пътеката. Никой не говореше в автобуса. Сивата мегастолица се събуждаше бавно; мотори с двойки на тях, понякога и с майки с деца на ръце, сновяха между претъпканите автобуси. Лека мъгла висеше все още над уличките близо до реката. Скоро слънцето щеше да пробие сутрешните облаци, щеше да стане горещо. Около Нонтхабури градската плетеница се поразреди, забелязахме първите оризища. Застинали в калта биволи проследяваха с поглед автобуса, досущ както биха го направили кравите. Усетих леко пораздвижване сред юранските еколози; несъмнено им се бе приискало да снимат няколко кадъра с биволи.
Първата спирка беше в Канчанабури, град, който всички гидове единодушно определят като явно оживен и весел. Според Мишлен47 това е чудесна отправна точка за излети в околните местности, Пътешественикът пък го определя като добър базов лагер. Програмата продължаваше с неколкокилометрова екскурзия по железопътната линия на смъртта, виеща се край река Куай. Така и не бях разбрал досега историята на реката Куай, заслушах се в обясненията на екскурзоводката. За щастие Рьоне, въоръжен с гида Мишлен, следеше развоя на разказа, готов да я поправи всеки момент. Накратко казано, японците, след като влезли във войната през 1941-а, решили да построят железопътна линия, която да свързва Сингапур с Бирма с цел в по-далечно бъдеще да нахлуят в Индия. Тази линия трябвало да минава през Малайзия и Тайланд. Всъщност какво са правили тайландците през Втората световна война? Ами нищо особено. Били неутрални осведоми ме свенливо Сон. В действителност, допълни Рьоне, били сключили военен договор с японците, без да обявяват война на Съюзниците. Това бил пътят на мъдростта. По този начин те доказали още веднъж своята прословута повратливост, помогнала им, намирайки се в продължение на повече от два века в менгемето на френската и британската колониална сила, да не отстъпят пред нито едната от тях и да останат единствената страна в Югоизточна Азия, която никога не е била колонизирана.