Леле! Сега взе, че се вкисна. Защо?
— Първо, програмата за проследяване на мобилни телефони може да се свали от интернет.
„Е, не точно…“
— Второ, компанията ми не се занимава с разработване на устройства за следене.
Усещам как ще кипна, но вече съм набрал скорост.
— И трето, ако не бях дошъл да те прибера, щеше да си в кревата на оня фотограф, а ако не ме лъже паметта, ти никак не пламтеше от ентусиазъм от настоятелното му ухажване.
Тя примигва няколко пъти, след това избухва в смях.
За пореден път ми се смее!
— От кой средновековен летопис си изскочил? Говориш като придворен рицар.
Очарователна е. Успява да ме извади от черупката ми — отново! — и това някак си ме радва. Не се залъгвам обаче, че съм рицар в бляскави доспехи. Боже, тя да не би да остане с погрешно впечатление? Макар да не е в моя полза, се чувствам длъжен да я предупредя, че в мен няма нищо рицарско и благородно.
— Не, Анастейжа, не мисля. Черен рицар… може би. — Ако само знаеше… а и защо говорим за мен? — Яде ли нещо снощи?
Тя клати глава.
Знаех си аз!
— Трябва да ядеш. Затова ти стана толкова зле. Говоря сериозно. Правило номер едно при пиенето!
— Ще ми се караш ли още?
— Това ли правя?
— Така ми се струва.
— Имаш късмет, че само ти се карам.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако беше моя, нямаше да можеш да си седнеш на дупето поне една седмица след сензационното ти представление снощи. Пила си, без да ядеш. И не само си пила, ами си се и напила. — Страхът, загнездил се в стомаха ми, ме изненадва: толкова безотговорно поведение, изложила се е на риск. — Не искам дори да си помислям какво можеше да ти се случи.
Тя се мръщи.
— Щях да се оправя някак. Кейт беше с мен.
— А фотографът? — сопвам се аз.
— Мисля, че Хосе просто не беше на себе си — обяснява тя, за да ме успокои, и замята разрошената си коса през рамо.
— Е, следващия път, когато не е на себе си, ще трябва някой да го научи на малко обноски.
— Обичаш да контролираш дисциплината — озъбва се тя.
— О, Анастейжа, дори нямаш представа колко си права!
Представям си я окована за пейката ми, обелен корен от джинджифил пъхнат в дупето ѝ, за да не може да стиска бедра, а след това се сещам, че мога да използвам колан или каиш. Точно така…Това ще я научи на повече отговорност. Мисълта ми се струва невероятно примамлива.
Тя ме наблюдава ококорено, замаяна е и аз се чувствам неловко. Да не би да умее да чете мислите ми? Или просто гледа едно красиво лице?
— Ще си взема душ, освен ако не искаш да влезеш първа — заявявам, но тя продължава да ме зяпа. Дори с отворена уста пак е прекрасна. Направо е неустоима и аз си позволявам да я докосна, проследявам линията на бузата ѝ с палец. Дъхът ѝ застива в гърлото, докато галя меката ѝ долна устна.
— Анастейжа, дишай — шепна преди да стана и да ѝ кажа, че ще донесат закуската след петнайсет минути. Тя не отговаря. Поне веднъж голямата ѝ уста мълчи.
Влизам в банята и си поемам дълбоко дъх, събличам се и влизам под душа. Изкушавам се да си бия една чекия, но познатият страх, че ще ме спипат и разкрият, останал от едно време, ме спира.
Елена изобщо няма да се зарадва.
Стари навици.
Докато водата плющи по главата ми, си мисля за последните минути с предизвикателната госпожица Стийл. Тя е все още тук, в леглото ми, което означава, че не съм ѝ чак толкова противен. А и как притаяваше дъх, как погледът ѝ ме следеше из стаята…
Да.Има надежда.
Дали обаче от нея ще излезе добра подчинена?
Очевидно е, че няма никаква представа от живота. Тя дори не е в състояние да изрече „чукам“ или „секс“, или каквото там колежанчетата използват като евфемизъм за чукането в днешно време. Тя е напълно невинна. Сигурно само се е натискала с някое и друго момче като фотографчето.
Мисълта, че се е натискала с някого, ме дразни.
Мога просто да я попитам дали се интересува.
Не. Трябва да ѝ покажа какво я чака, ако се съгласи да имаме връзка.
Да видим как ще мине закуската.
Изплаквам сапуна и оставам под горещата струя, за да събера мислите си за втори рунд с Анастейжа Стийл. Спирам водата, излизам изпод душа и дръпвам кърпа. Поглеждам се в огледалото и решавам днес да пропусна бръсненето. Скоро ще донесат закуската и съм гладен. Бързо си мия зъбите.
Когато отварям вратата на банята, тя е станала от леглото и си търси дънките. Прилича на прословутата стресната кошута — дълги крака и огромни очи.
— Ако си търсиш джинсите, дадох да ги изперат. — Наистина има страхотни крака. Не бива да ги крие в панталони. Тя присвива очи и имам чувството, че се кани да спори с мен, затова ѝ казвам защо. — Беше ги оповръщала.
— О! — ахва тя.
„Точно така. „О“. Сега ще кажете ли нещо, госпожице Стийл?“
— Пратих Тейлър да купи нови, и обувки също. В плика на стола са. — Кимам към плика.
Тя извива вежди — сигурно е изненадана.
— Ще… ще вляза да се изкъпя — промърморва, а след секунда размисъл добавя: — Благодаря!
Взима си чантата, заобикаля ме, хуква към банята и заключва вратата.
Хм… ако имаше как, щеше да се шмугне в банята още по-бързо.
„По-далече от мен“.
Май съм прекалил с оптимизма.
Обезсърчен, се бърша бързо и се обличам. В хола проверявам имейлите си, но няма нищо спешно. Прекъсва ме почукване на вратата. Отварям и виждам две млади жени от румсървиса.
— Къде да сервираме закуската, господине?
— На голямата маса.
Докато влизам обратно в спалнята, забелязвам как се споглеждат, но не им обръщам внимание и потискам чувството за вина заради огромното количество храна, което съм поръчал. Няма начин да изядем всичко.
— Закуската — провиквам се и чукам на вратата на банята.
— До-бре-е-е. — Гласът на Ана звучи малко приглушено.
Когато се връщам в хола, закуската е на масата. Едната жена, тъмнокожа, с черни очи, ми подава сметката, за да я подпиша, и аз вадя от портфейла си две двайсетачки за тях.
— Благодаря, дами.
— Позвънете в румсървис, когато искате да вдигнем масата, господине — подхвърля другата, черноока, и ме поглежда кокетно, сякаш предлага нещо повече.
Ледената ми усмивка я смразява.
Сядам на масата с вестника, наливам си кафе и започвам омлета. Телефонът ми вибрира — есемес от Елиът.
●Кейт пита дали Ана е жива.●
Смея се, малко поуспокоен, че така наречената приятелка на Ана мисли за нея. Очевидно е, че Елиът отново е задействал оная си работа — въпреки приказките от вчера. Пускам отговор.
●Жива и здрава ;)●
След няколко минути Ана идва. Косата ѝ е мокра, облякла е красивата синя блуза, която отива на очите ѝ. Тейлър се е справил добре — тя изглежда възхитително. Но изведнъж възкликва:
— По дяволите! Кейт!
— Знае, че си тук и че си все още жива — казвам. — Пратих съобщение на Елиът.
Тя ми се усмихва неуверено, после пристъпва към масата.
— Седни — нареждам и соча мястото срещу мен. Тя се мръщи, когато вижда колко храна има на масата, което подсилва чувството ми на вина.
— Не знаех какво ще искаш за закуска, така че поръчах цялото меню на хотела — опитвам се да обясня и същевременно да се извиня.
— Много щедро от твоя страна, наистина — подхвърля тя.
— Да, така е. — Чувството ми за вина избуява. Когато обаче тя се нахвърля върху палачинките с кленов сироп, бърканите яйца и бекона, си прощавам. Много ми е приятно да я видя, че се храни.
— Чай? — предлагам.
— Да, благодаря — отвръща тя между хапките. Очевидно е гладна като вълк. Подавам ѝ малката каничка с вода. Тя ми се усмихва мило, когато забелязва, че чаят е „Туинингс Брекфаст“.
Притаявам дъх, когато виждам изражението ѝ. Започвам да се чувствам неловко.
Това ми дава надежда.
— Косата ти е много мокра — отбелязвам.
— Не успях да намеря сешоара — смущава се тя.
„Ще се разболее“.
— Благодаря за дрехите — добавя тя.
— Няма защо. Този цвят ти отива, Анастейжа.
Тя отново забожда поглед в пръстите си.
— Знаеш ли, трябва да се научиш да приемаш комплименти.
Може би не получава много… но въпросът е защо. Тя е прекрасна по един ненатрапчив начин.
— Трябва да ти дам пари за дрехите.
„Какво?!“
Поглеждам я гневно и тя продължава бързо:
— Та ти вече ми прати книгите, които не мога да приема, разбира се. Но тези дрехи… Искам да ги платя.
„Любима…“
— Анастейжа, повярвай ми, мога да си го позволя.
— Не е там работата. Защо трябва да ми купуваш дрехи?
— Защото мога. — „Аз съм изключително богат, Ана“.
— Това, че можеш, съвсем не означава, че трябва. — Гласът ѝ е тих, но аз неочаквано се питам дали не е проникнала в душата ми и не е видяла най-тъмните ми страсти. — Защо ми изпрати книгите, Крисчън?
„Защото исках да те видя отново и ето, че си пред мен…“
— Добре. Когато онзи моторист едва не те сгази и аз те прегърнах и ти ме гледаше в очите и цялото ти тяло молеше: „Целуни ме, целуни ме, Крисчън!“… — Спирам, спомням си момента, как тялото ѝ беше притиснато до моето. Мамка му! Свивам бързо рамене, за да прогоня спомена. — Е, беше мой дълг да ти обясня и да те предупредя. Анастейжа, аз не съм мъж, от който можеш да очакваш цветя, сърца и романтика. Моите вкусове са съвсем различни. Трябва да се пазиш и да бягаш от мен. Но в теб има нещо… Не мога да остана далеч от теб. Но вероятно вече си се досетила.
— Тогава недей — прошепва тя.
„Какво?“
— Нямаш представа за какво говориш и за какво става дума.
— Просвети ме тогава.
Думите ѝ се плъзнаха чак до члена ми.
Мамка му!
— Значи не си се обрекъл на живот без секс и брак? — любопитства тя.
— Не, Анастейжа, не съм. — „И ако ми позволиш да те вържа, ще ти го докажа още сега“.
Тя се ококорва и бузите ѝ пламват.
„О, Ана!“
Трябва да ѝ покажа. Това е единственият начин, по който ще разбера.
— Какво ще правиш през следващите няколко дни? — питам.
— Днес съм на работа от обяд. Колко е часът? — възкликва тя, обзета от паника.
— Десет и малко. Имаш много време. А утре?
— С Кейт трябва да си опаковаме багажа. Другата седмица се местим в Сиатъл. Ще работя в „Клейтън“ цялата тази седмица.
— Имаш ли вече апартамент в Сиатъл?
— Да.
— Къде?
— Не помня адреса. Някъде в района на Пайк Маркет.
— Не е далеч от мен. — „Браво!“ — И какво мислиш да работиш в Сиатъл?
— Кандидатствах по няколко програми за стажанти. Чакам да ми отговорят отнякъде.
— Кандидатства ли за моята компания, както те посъветвах?
— Ами… не.
— И какво ѝ е на моята компания?
— Твоята компания е твоята компания. — Тя извива вежда.
— Смеете ли ми се, госпожице Стийл? — Не мога да скрия, че ми е весело.
„О, ще е истинско удоволствие да я обуча… предизвикателна жена, която ме побърква“.
Тя е забола поглед в чинията си и хапе устна.
— Искам да захапя тази устна — шепна аз, защото е самата истина.
Тя вдига рязко лице към мен и се намества на стола. Вирва брадичка, очите ѝ са пълни със самоувереност.
— Защо не го направиш? — подхвърля тихо.
„Не ме изкушавай, сладурче. Не мога. Все още не“.
— Няма да те докосна, Анастейжа. Не и преди да имам писменото ти съгласие.
— Какво значи това?
— Значи точно това, което казах. Трябва да ти покажа, Анастейжа. В колко свършваш работа довечера?