— В осем.
— Е, можем да отидем до Сиатъл тази вечер или следващата събота да се видим у дома за вечеря и ще те запозная с фактите. Изборът е твой.
— Защо не можеш да ми кажеш сега?
— Защото се наслаждавам на закуската и на твоята компания.След като научиш всичко, има голяма вероятност да не искаш да ме видиш никога повече.
Тя се мръщи, докато мисли над казаното.
— Тази вечер — решава тя.
„Леле! Не отне много време“.
— Нетърпелива като Ева да изяде плода на познанието — смея се аз.
— Подигравате ли ми се, господин Грей? — пита тя.
Присвивам очи.
„Добре, сладурано, сама си го изпроси“.
Посягам към телефона и набирам Тейлър. Той отговаря почти веднага.
— Господин Грей.
— Тейлър, ще ми трябва Чарли Танго.
Тя ме наблюдава внимателно, докато се уговарям да докарат ЕС 135 в Портланд.
Ще ѝ покажа какво имам предвид… и останалото зависи от нея. Може да пожелае да се прибере в мига, в който научи. Стивън, пилотът ми, трябва да е на стендбай, за да я върне в Портланд, ако реши, че не иска да има нищо общо с мен. Надявам се да не стане така.
„Ще е за пръв път“.
— Пилот на изчакване от десет и половина — потвърждавам на Тейлър и затварям.
— Винаги ли хората изпълняват това, което им наредиш? — пита тя, без да крие неодобрението си. Да не би да ми се кара? Предизвикателното ѝ отношение ме дразни.
— Обикновено да, ако искат да си запазят работата. — „Не ме разпитвай как се отнасям към персонала си“.
— А ако не работят за теб? — продължава да любопитства тя.
— О, аз мога да съм много убедителен, Анастейжа. Сега си довърши закуската. После ще те оставя у вас. Ще те взема от „Клейтън“, когато свършиш. Ще летим до Сиатъл.
— Ще летим?
— Да, имам хеликоптер.
Тя се блещи. Колко приятен момент.
— Ще ходим с хеликоптер до Сиатъл?
— Да.
— Защо?
— Защото мога. — Усмихвам се широко. Понякога е направо страхотно, че съм какъвто съм. — Довърши си закуската!
Тя ми се струва слисана.
— Яж — настоявам по-рязко. — Анастейжа, имам проблем с пилеенето на храна. Яж.
— Не мога да изям всичко това. — Тя оглежда храната на масата и аз отново усещам как ме бодва чувство за вина. Да, поръчал съм прекалено много храна.
— Изяж това, което е в чинията ти. Ако вчера беше яла, преди да пиеш, сега нямаше да си тук и аз нямаше да свалям картите толкова рано.
„По дяволите, това може да се окаже огромна грешка“.
Тя ме стрелва с поглед, докато рови с вилицата в чинията, и устните ѝ потръпват.
— Какво ти е толкова смешно?
Тя клати глава и лапва последната хапка палачинка, а аз се старая да не се смея. Както обикновено, тя успява да ме изненада. Тя е стеснителна, изненадва ме и ме обезоръжава. В нейната компания имам желание да се разсмея, при това на себе си.
— Добро момиче — казвам. — Ще тръгнем към вас след като си изсушиш косата. Не искам да се разболееш.
„Като знам какво съм намислил, довечера ще имаш нужда от цялата си сила“.
Тя неочаквано става от масата и аз едва се сдържам да не ѝ кажа, че не съм ѝ дал разрешение.
„Тя все още не ти е подчинена… все още, Грей“.
На път към спалнята тя спира до канапето и пита:
— Къде спа нощес?
— В леглото. — „С теб“.
— О!
— И за мен беше изненада. И новост.
— Кое? Да не правиш секс?
Казва най-после тази думичка със с…и издайническата руменина отново плъзва по бузите ѝ.
— Не.
Как да ѝ го кажа, без да ѝ се стори откачено?
„Просто ѝ кажи, Грей“.
— Да спя с някого. — Напълно небрежно насочвам вниманието си към спортните страници и анализа на снощния мач, след това я наблюдавам как хлътва в спалнята.
„Не, това изобщо не прозвуча откачено“.
Така, имам още една среща с госпожица Стийл. Не, не е среща. Тя трябва да научи за мен. Въздишам дълбоко и допивам портокаловия си сок. Денят се очертава много интересен. Оставам доволен, когато чувам бръмченето на сешоара, и изненадан, че прави онова, което съм ѝ казал.
Докато я чакам, се обаждам на пиколото да ми изкара автомобила от гаража и проверявам още веднъж адреса ѝ в Гугъл Мапс. След това пускам есемес на Андреа да ми изпрати договора по мейла; ако Ана иска разяснения, ще трябва да си държи устата затворена. Телефонът ми бръмва. Обажда се Рос.
Докато говоря, Ана излиза от спалнята и си взема чантата. Рос обяснява за Дарфур, но вниманието ми е насочено към госпожица Стийл. Тя започва да рови в чантата си и остава доволна, когато изважда ластик.
Косата ѝ е красива. Гъста. Буйна. Дълга. Разсеяно се питам как ли би изглеждала сплетена. Тя я стяга, облича си сакото, след това сяда на канапето и чака да приключа разговора.
— Добре, правим го. Дръж ме в течение. — Приключвам разговора с Рос. Тя е сътворила чудеса и ми се струва, че пратката с храна за Дарфур ще мине.
— Готови ли сме? — питам я. Тя кима. Грабвам си сакото и ключовете на колата и излизам след нея. Тя ме стрелва с поглед изпод дългите си мигли, докато вървим към асансьора, и устните ѝ се извиват в хитра усмивка. Моите устни също потрепват в отговор.
„Какво, по дяволите, прави с мен това момиче?“
Асансьорът пристига и аз я пускам да мине първа. Натискам копчето за първия етаж и вратата се затваря. В тесния асансьор усещам натрапчиво присъствието ѝ. Сладкият ѝ аромат докосва сетивата ми… Дишането ѝ се променя, става по-плитко и тя отново ме стрелва с ясните си очи.
Мама му стара!
Прехапва устна.
Прави го нарочно. За частица от секундата се губя в чувствения ѝ, хипнотизиращ поглед. Тя не отстъпва.
Вече съм надървен.
Стана за миг.
Желая я!
Тук.
Веднага.
В асансьора.
— О, майната им на документите. — Думите изникват отникъде и аз инстинктивно сграбчвам ръката ѝ и я притискам в стената. Стискам и двете ѝ ръце над главата, за да не може да ме докосва, и щом усещам, че тя не може да се движи, вплитам другата си ръка в косата ѝ, докато устните ми търсят и намират нейните.
Тя стене в устата ми, зов на сирена, и най-сетне мога да я вкуся: мента и чай, и градина, пълна със зрели плодове. Вкусът е точно толкова възхитителен, колкото вида. Напомня ми на време на изобилие. Мили боже! Копнея за нея. Стискам брадичката ѝ, задълбочавам целувката, езикът ѝ плахо докосва моя… проверява. Мисли. Чувства. Отвръща на целувката ми.
Боже Господи.
— Толкова… си… сладка — шепна до устните ѝ, напълно замаян, упоен от аромата и вкуса ѝ.
Асансьорът спира и вратата започва да се отваря.
„Вземи да се стегнеш, Грей“.
Оттласквам се от нея и заставам настрани.
Тя диша тежко.
Аз също.
Кога за последен път съм губил контрол?
Трима мъже в изискани костюми ни поглеждат многозначително, докато се качват.
Гледам постера над таблото, който рекламира чувствен уикенд в „Хийтман“. Поглеждам Ана и въздъхвам.
Тя се усмихва широко.
Устните ми отново потрепват.
„Какво, по дяволите, ми направи?“
Асансьорът спира на втория етаж и мъжете слизат, а аз оставам сам с госпожица Стийл.
— Измила си си зъбите — отбелязвам весело.
— С твоята четка.
Точно така… кой знае защо, това ми се струва приятно, много приятно, и едва потискам усмивката си.
— О, Анастейжа Стийл, как ще се оправям с теб!
Хващам я за ръката, когато вратата се отваря към партера, и продължавам да мърморя приглушено: — Какво толкова има в тези асансьори? — Тя ме поглежда многозначително, докато минаваме по лъскавия мрамор във фоайето.
Колата ни чака пред един от чимширите на входа; пиколото пристъпва нетърпеливо от крак на крак. Давам му неприлично голям бакшиш и отварям вратата на Ана. Тя си мълчи, замислила се е.
Поне не избяга.
Въпреки че ѝ се нахвърлих в асансьора.
Трябва да кажа нещо за онова, което се случи, но… какво?
Извинявайли?
Как ти се сторили?
Какво, по дяволите, правиш с мен,може би?
Паля колата и преценявам, че колкото по-малко говоря, толкова по-добре. Успокояващата музика на Делиб, „Дует на цветята“, изпълва колата и започвам да се отпускам.
— Какво слушаме? — пита Ана, когато завивам по Саутуест Джеферсън Стрийт. Казвам ѝ и на нея ѝ харесва.
— Крисчън, удивително е!
Когато я чуя да изрича името ми, изпитвам странна наслада. Досега го е казвала поне пет пъти и всеки път е различно. Сега е с известна почуда — заради музиката. Радвам се, че я харесва, една от любимите ми е. Грейвам; очевидно вече ми е простила заради инцидента в асансьора.
— Можеш ли да я пуснеш пак?
— Разбира се. — Докосвам тъчскрийна, за да пусна музиката отново.
— Обичаш ли класическа музика? — пита тя, докато сме на Фримонт Бридж, и се заговаряме приятно за музикалните ми предпочитания. Докато говорим, поемам разговор по хендсфрито.
— Грей.
— Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. — А, да, данни за фотографчето.
— Прати ми я по мейла. Нещо друго?
— Не, сър.
Натискам бутона и музиката зазвучава отново. Слушаме и двамата, потънали в острите гласове на „Кингс ъв Лиън“. Не продължава дълго — удоволствието да послушаме е прекъснато от ново обаждане.
Сега пък кой е, по дяволите?
— Грей — сопвам се.
— Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща.
— Добре, Андреа.
— Приятен ден, сър.
Стрелвам тайно Ана с поглед, за да разбера дали е проследила разговора, но тя разглежда Портланд. Предполагам, че просто се държи възпитано. Трудно ми е да не отклонявам очи от пътя. Искам да я гледам. Колкото и да е странна, тя има красиво деколте, което искам да нацелувам от мястото под ухото чак до рамото.
По дяволите! Намествам се на седалката. Дано да се съгласи да подпише споразумението и да приеме онова, което ѝ предлагам.
Когато се качваме на I-5, телефонът звъни отново.
Този път е Елиът.
— Здрасти, Крисчън, изчукаха ли те?
„Браво, пич, точно на място“.
— Здравей, Елиът. На хендсфри съм. И не съм сам в колата.
— С кого си?
— С Анастейжа Стийл.
— Здравей, Ана!
— Здравей, Елиът — отвръща тя весело.
— Много неща чух за теб — заявява Елиът.
Мама му стара! Какво е чул?
— Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт — отвръща тя добродушно.
Елиът се смее.
— Карам Анастейжа към тях. Да те взема ли? — прекъсвам ги аз.
Елиът със сигурност ще иска да се изнесе бързичко.
— Да.
— Ще се видим след малко. — Затварям.
— Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа? — любопитства тя.
— Защото това е името ти.
— Предпочитам Ана.
— Сериозно?
„Ана“ е прекалено ежедневно и обикновено за нея. Прекалено фамилиарно. Тези три букви притежават силата да нараняват…
В този момент разбирам, че когато ме отблъсне, когато този момент настъпи, ще ми е безкрайно трудно. Случвало се е преди, но никога не съм се чувствал както сега… не съм влагал нищо. Дори не познавам това момиче, но искам да я опозная, цялата. Може би защото никога не съм преследвал жена.
„Грей, овладей се и следвай правилата, в противен случай всичко отива на кино“.
— Анастейжа — казвам, без да обръщам внимание на недоволния ѝ поглед. — Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата.