Тези думи я карат да се умълчи, докато паркирам пред блока ѝ. Преди да отговори, слизам от колата, заобикалям и ѝ отварям вратата.
Тя стъпва на тротоара, стрелва ме с поглед и заявява:
— Това, което се случи, бе много хубаво.
Наистина ли?Признанието ѝ ме кара да се закова на място. Ето, че отново съм приятно изненадан от малката госпожица Стийл. Докато тя се качва по стълбите към входа, аз забързвам, за да я настигна.
Елиът и Кейт вдигат погледи, когато влизаме. Седнали са на маса в оскъдно обзаведена стая, точно като за две студентки. До малка библиотека са поставени няколко кашона. Елиът ми се струва спокоен, не бърза да си тръгва и това ме изненадва.
Кавана скача и ме оглежда критично, докато прегръща Ана.
Какво си е въобразявала, че ще направя на момичето?
Много добре знам какво искам да ѝ направя…
Когато Кавана я отдръпва на една ръка разстояние, съм вече по-спокоен: може пък да я е грижа за Ана.
— Добро утро, Крисчън — поздравява тя хладно и снизходително.
— Добро утро, госпожице Кавана. — Иска ми се да я срежа с нещо саркастично, че най-сетне се е сетила за приятелката си, но решавам да си мълча.
— Кейт, Крисчън, Кейт! — намесва се с известно раздразнение Елиът.
— Добро утро, Кейт. — Кимвам учтиво. Елиът прегръща Ана и я задържа до себе си малко по-дълго, отколкото трябва.
— Здравей, Ана — поздравява я, усмихнат доволно, мама му стара.
— Здравей, Елиът — грейва тя.
О, това става нетърпимо.
— Елиът, не е зле да тръгваме.
„И си разкарай ръцете от нея!“
— Ей сега. — Елиът пуска Ана, но награбва Кавана и прави отвратително шоу, докато я целува.
О, за бога!
Ана ги гледа с неудобство. Не я виня. Когато обаче се обръща към мен, очите ѝ са присвити в очакване.
Какво ли си мисли?
— После, бебо! — шепне Елиът, докато лигави Кавана.
„Пич, покажи малко достойнство, за бога!“
Ана не откъсва укорителния си поглед от мен и за момент не мога да определя дали е заради разюзданото представление на Елиът и Кейт, или…
По дяволите! Тя точно това иска. Да я ухажват и гонят.
„Аз не съм по романтиката, сладурче“.
Кичур коса се е измъкнал и без да мисля, го пъхвам зад ухото ѝ. Тя свежда лице към пръстите ми и нежността ѝ ме изненадва. Палецът ми се плъзва към долната ѝ устна и отново ми се приисква да я целуна. Само че не мога. Не и преди да подпише споразумението.
— После, бебчо! — прошепвам и по лицето ѝ се разлива нежна усмивка. — Ще те взема в осем. — Обръщам се с нежелание и отварям вратата, а Елиът тръгва след мен.
— Леле, мой човек — започва Елиът, щом се качваме в колата. — Тази жена е ненаситна.
— Сериозно? — Гласът ми е наситен със сарказъм. Последното, което ми трябва, е подробно описание.
— Ами ти, надувко? Тя направи ли ти сефтето?
Поглеждам го косо, за да му подскажа да се разкара.
Елиът прихва.
— Леле, мой човек, адски си напрегнат. — Смъква шапката на „Саундърс“ над лицето си и се смъква на седалката, за да поспи.
Аз надувам музиката.
„Да те видя как ще спиш сега, мърльо!“
Да, завиждам на брат си, на лекотата, с която оправя жените, на способността му да спи… и на факта, че не е гадняр.
Проверката на Хосе Луис Родригес показва единствено глоба за притежание на марихуана. В полицията няма информация за сексуален тормоз. Може би снощи щеше да му е за пръв път, ако не се бях намесил. Значи малкият шибаняк пуши трева. Дано не пуши около Ана — надявам се и тя да не пуши, точка.
Отварям имейла на Андреа и пускам споразумението към принтера в кабинета си у дома, в Ескала. Ана трябва да го подпише преди да ѝ покажа стаята с играчките. В момент на слабост или арогантност, или може би необясним оптимизъм — не знам кое — написвам името ѝ и адреса на стандартния договор и изпращам и това към принтера.
На вратата се чука.
— Здрасти, надувко. Да вървим да се пораздвижим — обажда се Елиът иззад вратата.
А-ха… малкият се е събудил.
Ароматът на борове, на свежа влажна пръст и късна пролет е истински балсам за сетивата ми. Мирисът ми напомня за онези вихрени дни от детството, когато заедно с Елиът и сестра ни Мия тичахме в гората под грижовните погледи на родителите, които ни бяха осиновили. Тихо място, свобода… пукотът на сухи иглички под краката ни.
Тук, сред природата, мога да забравя.
Тук мога да намеря убежище от кошмарите.
Елиът не спира да бърбори, има нужда единствено от някое и друго изръмжаване от мен, за да продължи. Докато сме на каменистия бряг на Уиламет, мислите ми се стрелкат към Анастейжа. За пръв път от много време тръпна в очакване. Развълнуван съм.
Дали ще каже да на предложението ми?
Представям си я как спи до мен, мека, дребничка… и членът ми потръпва в очакване. Можех да я събудя и да я изчукам в хотела — това щеше да е нещо съвсем ново.
След време ще я изчукам.
Ще я чукам вързана и устата ѝ, дето знае толкова много, ще е запушена.
В „Клейтън“ е тихо. Последният клиент си тръгна преди пет минути. Чакам — отново — и барабаня с пръсти по бедрата си. Търпението не е от силните ми страни. Дори дългият преход с Елиът не успя да притъпи безпокойството ми. Тази вечер той ще вечеря с Кейт в „Хийтман“. Две срещи в две последователни вечери не му е в стила.
Неочаквано флуоресцентните светлини в магазина примигват, входната врата се отваря и Ана излиза в меката портландска вечер. Сърцето ми започва да блъска. Това е то: или началото на нова връзка, или началото на края. Маха за довиждане на млад мъж, който излиза след нея. Не е същият, с когото се запознах първия път, когато идвах тук — нов е. Той я наблюдава как тръгва към автомобила, без да откъсва очи от задника ѝ. Тейлър ме разсейва, когато се кани да слезе, но аз го спирам. Това е моя работа. Слизам и ѝ отварям вратата, а новият заключва магазина и вече не опипва с поглед госпожица Стийл.
Тя извива устни в срамежлива усмивка, когато се приближава, косата ѝ, вързана на вирната опашка, се полюшва.
— Добър вечер, госпожице Стийл.
— Добър вечер, господин Грей — отвръща тя. С черни дънки е… Пак дънки.Поздравява Тейлър, докато се качва на задната седалка.
Щом сядам до нея, стискам ръката ѝ, а Тейлър поема по празната улица към хеликоптерната площадка на Портланд.
— Как беше на работа? — питам и се наслаждавам на ръката ѝ в моята.
— Много дълъг ден — отговаря тя дрезгаво.
— И за мен бе дълъг.
„Беше истински ад, докато чаках през последните два часа!“
— Какво прави? — любопитства тя.
— Ходих на преход с Елиът. — Ръката ѝ е топла и мека. Тя поглежда преплетените ни пръсти и аз галя кокалчетата ѝ с палец отново и отново. Тя притаява дъх и очите ни се срещат. В тях забелязвам копнежа и желанието ѝ… и очакването. Надявам се да приеме предложението ми.
За щастие пътят до хеликоптерната площадка е къс. Когато слизаме от колата, отново стискам ръката ѝ. Тя ми се струва малко объркана.
А-ха.Сигурно се пита къде е хеликоптерът.
— Готова ли си? — питам. Тя кима и аз я повеждам към сградата и асансьора. Тя ме стрелва с бърз многозначителен поглед.
Помни целувката от сутринта, но… аз също я помня.
— Само три етажа са — казвам.
Докато сме вътре, си казвам, че един ден ще я изчукам в асансьор. Стига да се съгласи със сделката.
На покрива Чарли Танго, току-що пристигнал от летище „Боинг“, е готов да полети, но от Стивън, който го е докарал, няма и следа. Затова пък Джо, собственикът на площадката в Портланд, е в малкия офис. Вдига ръка за поздрав, когато ме вижда. По-стар е и от дядо ми и онова, което не знае за летенето, не си струва да се знае; в Корея е пилотирал „Сикорски“ за евакуация на спешни случаи и, леле боже, може да разкаже истории, от които да ти настръхне косата.
— Ето плана ви, господин Грей — казва Джо и дрезгавият му глас издава възрастта му. — Направени са всички външни проверки. Готов е и ви чака, сър. Може да тръгвате.
— Благодаря, Джо.
Поглеждам бързо Ана и разбирам, че е развълнувана… аз също. За пръв път ми е.
— Да вървим. — Стискам отново ръката ѝ и я повеждам към площадката и Чарли Танго. Той е най-безопасният Юрокоптер от своя клас и е истинско удоволствие да летиш с него. Той е голямата ми гордост. Отварям вратата на Ана, тя се пъхва вътре и аз се настанявам до нея.
— Ето там. Седни и не пипай нищо! — нареждам и соча пътническата седалка отпред. Не мога да повярвам, че прави каквото ѝ се казва.
Щом се намества на седалката, тя започва да разглежда уредите със смес от страхопочитание и любопитство. Клякам до нея и стягам предпазните колани, опитвам се да не си я представям гола. Отнема ми малко повече време от обикновено, защото това може да е последният ми шанс да съм близо до нея, последният шанс да вдъхна сладкия ѝ, възбуждащ аромат. Щом научи какви са предпочитанията ми, може и да избяга… от друга страна, може да хареса начина ми на живот. Възможностите, които прехвърлям наум, ми идват в повечко. Тя ме наблюдава съсредоточено, толкова е близо… прелестна е. Затягам и последната каишка. Няма да ходи никъде. Не и през следващия час.
Потискам вълнението си и шепна:
— Вече си вързана, няма къде да бягаш. — Тя поема рязко въздух. — Дишай, Анастейжа — добавям и я галя по бузата. Задържам брадичката ѝ, навеждам се и я целувам бързо. — Тези колани ми харесват — продължавам да шепна. Иска ми се да ѝ кажа, че имам други, кожени, в които искам да я видя оплетена, провиснала от тавана. Но се въздържам, държа се прилично и слагам и своите.
— Сложи си слушалките! — Соча комплекта пред нея. — Трябва да проверя всичко преди да излетим. — Натискам дросела на 1500 оборота в минута, транспондерът е на стендбай, светлините са включени. Всичко е готово за излитане.
— Знаеш ли какво правиш? — пита тя, обзета от почуда. Уведомявам я, че съм квалифициран пилот от четири години. Усмивката ѝ е заразна.
— С мен си в пълна безопасност — уверявам я и добавям: — Докато летим. — Намигам, тя грейва и аз съм заслепен.
— Готова ли си? — питам и не мога да повярвам колко съм развълнуван, че тя седи до мен.
Тя кима.
Разговарям с кулата — там са будни — и натискам дросела до 2000 оборота. Щом ни дадат зелена светлина, ще направя окончателната проверка. Температура на горивото 104. Добре. Увеличавам тръбното налягане на 14, двигателя на 2500 оборота и изтеглям дросела. Също като елегантна птичка той — Чарли Танго — се вдига във въздуха.
Анастейжа ахва, когато земята изчезва под нас, но не казва нищо, впечатлена от предупредителните светлини на Портланд. Скоро потъваме в мрак; единствената светлина идва от уредите пред нас. Лицето на Ана е нашарено от червени и зелени отблясъци. Тя се взира навън.
— Зловещо, нали?
За мен не е зловещо. За мен е истинско удоволствие. Тук нищо не може да ме нарани.
В мрака съм в безопасност, скрит съм.
— Сигурен ли си, че летим в правилната посока? — пита Ана.
— Погледни тук. — Соча таблото. Не искам да я отегчавам с приказки за правилата за летене по уреди, но е факт, че всички уреди пред мен ни насочват към целта: уред за посока, висотомер, вертикален спидометър и, разбира се, спидометърът. Разказвам ѝ за Чарли Танго — че е екипиран за нощни полети.
Ана ме наблюдава, без да крие удивлението си.
— На покрива на сградата, в която живея, има площадка за кацане. Отиваме точно там.
Поглеждам към таблото и проверявам данните. Ето това обичам: контрола, безопасността, да разчитам на технологията пред себе си.