— Когато летиш през нощта, си сляп. Трябва да се довериш на техниката — обяснявам.
— Колко дълго ще пътуваме? — пита тя задъхано.
— По-малко от час. Вятърът е с нас. — Поглеждам я отново. — Добре ли си, Анастейжа?
— Да — отвръща тя странно рязко.
Нервна ли е? Или просто съжалява, че се е качила с мен? Тази мисъл ме притеснява. Тя все още не ми е дала шанс. След като облаците се разсейват, виждам Сиатъл в далечината, фар, който блести в мрака.
— Погледни там. — Соча ярките светлини.
— Винаги ли впечатляваш жените по този начин? С „Ела да те повозя на хеликоптера си“?
— Никога не съм качвал момиче тук, Анастейжа. Още нещо, което правя за първи път. Впечатлена ли си?
— О, да, Крисчън. Невероятно е! — прошепва тя.
— Невероятно? — Усмивката ми е спонтанна. Спомням си Грейс, мама, как ме галеше по косата, докато четях на глас „Някогашният и бъдещ крал“.
„Крисчън, прекрасно е. Невероятно е, милото ми момче“.
Бях на седем и съвсем наскоро бях проговорил.
— Ти си просто много… умееш толкова много неща.
— Благодаря, госпожице Стийл. — Лицето ми пламва от удоволствие при тази неочаквана похвала. Дано не е забелязала.
— Това наистина ти харесва — отбелязва тя малко по-късно.
— Кое?
— Летенето.
— Изисква контрол и съсредоточаване. — Двете качества, които най-много харесвам. — Как да не обичам да летя?! Макар че най-много обичам безмоторното летене.
— Безмоторно летене?
— Да. Глайдери освен хеликоптери. Летя и на двете.
Дали да не я заведа на безмоторно летене?
„Не избързваш ли, Грей?
Откога започна да водиш разни хора на безмоторно летене?“
Откога возя разни хора на Чарли Танго?
Земен контрол ме насочва по трасето. Вече наближаваме Сиатъл. Близо сме. Аз пък се доближавам до момента, когато ще разбера дали това е просто небивалица, или не. Ана гледа през прозореца като омагьосана.
Не мога да откъсна очи от нея.
„Моля те, кажи да“.
— Хубава гледка, нали? — питам, за да се обърне към мен и да видя лицето ѝ. Тя наистина се обръща с широка, дръзка усмивка. — Пристигаме след няколко минути — добавям.
Неочаквано атмосферата в кабината се променя и аз я усещам по-осезаемо. Вдишвам дълбоко, усещам аромата ѝ и очакването. Очакването на Ана. Моето.
Докато се спускаме, прекарвам Чарли Танго над центъра към Ескала, моя дом, и сърцето ми започва да бие лудешки. Ана става нервна и не може да си намери място. Дано не избяга.
Когато площадката изниква пред нас, си поемам рязко дъх.
Това е то.
Кацаме безпроблемно, намалявам мощността и наблюдавам как перките на роторите забавят и спират. Чувам единствено съсъка на бял шум, който долита от слушалките, докато седим смълчани. Свалям си слушалките, след това свалям и слушалките на Ана.
— Стигнахме — казвам тихо. Лицето ѝ е бледо на отблясъците на светлините, очите ѝ блестят.
Мили боже, колко е красива!
Разкопчавам коланите и протягам ръка, за да разкопчая и нейните.
Тя вдига поглед към мен. Доверчива. Млада. Сладка. Великолепният ѝ аромат е на път да ме сломи.
Мога ли да ѝ причиня това?
Тя е голям човек.
Сама взема решенията си.
А как ми се иска да ме погледне по същия начин след като ме опознае… след като научи на какво съм способен.
— Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш. Знаеш това, нали? — Много е важно да е наясно с този факт. Искам да ми се подчинява, но преди всичко искам да получа съгласието ѝ.
— Никога не бих направила нещо, което не желая, Крисчън. — Струва ми се искрена и ми се иска да ѝ повярвам. След като чувам тези успокоителни думи, слизам от седалката и отварям вратата, след това скачам на площадката. Поемам ръката ѝ, докато излиза. Вятърът подема косата ѝ и я завихря около лицето ѝ и тя ми се струва уплашена. Не знам дали е така, защото е тук с мен, сама, или защото сме на трийсет етажа над земята. Знам, че тук на човек може да му се завие свят.
— Ела. — Прегръщам я, за да я защитя от вятъра, и я повеждам към асансьора.
И двамата мълчим по време на краткото пътуване към пентхауса. Под черното сако е с бледозелена блуза. Отива ѝ. Казвам си, че трябва да включа синьо и зелено в дрехите, които ще ѝ осигурявам, ако се съгласи с условията ми. Трябва да се облича по-добре. Очите ѝ срещат моите в огледалата на асансьора, когато вратата се отваря към апартамента ми.
Тя върви след мен през фоайето, минаваме по коридора и влизаме в хола.
— Да ти взема ли сакото? — питам. Ана клати глава и стиска реверите, за да покаже, че ще остане със сако.
Така да бъде.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — Пробвам с различен подход и си казвам, че имам нужда от напитка, за да успокоя нервите си.
Защо съм толкова нервен?
Защото я желая…
— Аз ще пия чаша бяло вино. Искаш ли да ми правиш компания?
— Да, добре — съгласява се тя.
В кухнята свалям сакото и отварям хладилника за вина. Совиньон блан би трябвало да разчупи леда. Вадя „Пуи Фюме“ и наблюдавам как Ана наднича през вратата на балкона към гледката. Когато се обръща и тръгва обратно към кухнята, я питам дали харесва виното, което съм избрал.
— Не разбирам от вина, Крисчън, но съм убедена, че е хубаво — заявява тя колебливо.
Мама му стара! Не върви добре. Да не би да ѝ дойде много? Това ли е?
Наливам две чаши и отивам до нея, в средата на хола. Тя прилича на пословичния жертвен агнец. Няма я вече обезоръжаващата жена. Струва ми се изгубена.
Като мен…
— Заповядай. — Подавам ѝ чашата и тя отпива на мига, затваря очи, за да прецени виното. Когато сваля чашата, устните ѝ са мокри.
„Добър избор, Грей“.
— Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си?
Тя клати глава и отпива отново. Може пък да има нужда от малко алкохол, за да ѝ дойде куражът.
— Много голям апартамент имаш — отбелязва срамежливо.
— Голям?
— Да, голям.
— Голям е, да. — Така си е, повече от хиляда квадратни метра.
— Свириш ли? — Тя гледа пианото.
— Да.
— Добре ли?
— Да.
— Естествено. Има ли нещо, което не умееш да вършиш добре?
— Да… няколко неща.
Да готвя.
Да се шегувам.
Да водя приятни и неангажиращи разговори с жена, която ме привлича.
Да бъда докосван…
— Ще седнеш ли? — Соча канапето. Тя кима рязко и разбирам, че иска. Поемам ръката ѝ и я повеждам натам, а тя сяда и ме поглежда закачливо.
— Какво те развесели така? — питам и сядам до нея.
— Защо ми подари „Тес от рода Д’Ърбървил“?
„Накъде тръгнаха нещата?“
— Ами ти каза, че харесваш Томас Харди.
— И това е единствената причина?
Не искам да ѝ кажа, че това е моетопърво копие и че е било по-добрият избор от „Невзрачният Джуд“.
— Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д’Ърбървил. — Отговорът беше достатъчно искрен и в него имаше известна ирония. Онова, което се канех да ѝ предложа, щеше да е много далече от очакванията ѝ.
— Ако имам само два избора, бих приела втория — прошепва тя.
„По дяволите. Нали това искаш, Грей?“
— Анастейжа, спри да хапеш тази устна! Разсейваш ме. Знаеш ли наистина какво говориш?
— Затова съм тук — отвръща тя; зъбите ѝ са оставили вдлъбнатинки по долната устна, която блести от вино.
Ето пак: тя ме обезоръжава, изненадва ме на всяка крачка. Членът ми е съгласен.
Приближаваме към сделката, но преди да се спрем на подробностите, тя трябва да подпише споразумението. Извинявам се и отивам в кабинета си. Договорът и споразумението са готови на принтера. Оставям договора на бюрото — не знам дали ще стигнем до него, — захващам споразумението с телбод и го занасям на Ана.
— Това е споразумение за конфиденциалност. — Поставям го на масичката за кафе пред нея. Тя го поглежда объркана и изненадана. — Адвокатът ми го изисква от мен — добавям. — Ако решиш да избереш втория вариант, ще се наложи да го подпишеш.
— А ако не искам да подпиша нищо?
— Тогава… високите идеали на Ейнджъл Клеър… е, поне в по-голямата част от книгата е така. И няма да мога да те докосна. Ще те изпратя у вас със Стивън и ще направя всичко по силите си, за да те забравя. — Безпокойството ми набъбва; тази сделка като нищо може да се скапе.
— Какво пише в това споразумение?
— Че нямаш право да разпространяваш и споделяш информация, касаеща нашите отношения, пред никого и никога.
Тя се вглежда в лицето ми и аз не мога да определя дали е объркана, или ѝ е неприятно.
Може да е както едното, така и другото.
— Добре, ще подпиша — решава тя.
Толкова лесно! Подавам ѝ химикалката си „Мон Блан“ и тя я приближава към линията за подпис.
— Няма ли да го прочетеш? — питам аз, неочаквано обзет от раздразнение.
— Не.
— Анастейжа, винаги трябва да четеш това, което подписваш. — Как е възможно да е толкова глупава! На нищо ли не са я научили родителите ѝ.
— Крисчън, как не разбра досега, че не бих говорила за нас пред никого, дори и пред Кейт? Така че няма никакво значение дали ще подпиша това споразумение, или не. Ако за теб или за твоя адвокат това е толкова важно, ще подпиша.
Тя има готов отговор за всичко. Интересно.
— Едно на нула за вас, госпожице Стийл — отбелязвам сухо.
След като ме поглежда неодобрително, тя подписва.
Преди да започна да говоря по същество, тя пита:
— Това означава ли, че тази вечер ще правим любов?
Какво?
Аз ли?
Да правя любов?
„Грей, трябва на мига да ѝ избием подобни мисли от главата“.
— Не, Анастейжа. Не означава това. Първо, аз не правя любов, а чукам… яко.
Тя ахва. Това я кара да се позамисли.
— Второ, има още доста документи, през които трябва да минем. И трето, ти изобщо нямаш представа в какво се забъркваш. Все още можеш да си тръгнеш. Ела да ти покажа стаята с играчките ми.
Тя е озадачена.
— Искаш да играеш на Х-бокса си ли?
Разсмях се с глас.
О, боже!
— Не, Анастейжа, няма Х-бокс, няма плейстейшън. Ела.
Ставам и ѝ подавам ръка, а тя я поема с готовност. Повеждам я към коридора и нагоре и спирам пред вратата на стаята за игра. Сърцето ми думка в гърдите.
Това е то. Играеш — плащаш. Бил ли съм някога досега толкова нервен? Разбирам, че желанията ми зависят от завъртането на ключа, затова отключвам и в същия момент изпитвам желание да ѝ вдъхна кураж.
— Можеш да си тръгнеш, ако пожелаеш и когато пожелаеш. Хеликоптерът е на изчакване, ще те закара там, където поискаш да идеш. Ако искаш, може да останеш през нощта и да се прибереш сутринта. Каквото и да решиш, ще те разбера.
— Просто отвори шибаната врата, Крисчън — настоява тя с инатливо изражение, кръстосала ръце пред себе си.
Това е кръстопътят. Не искам тя да избяга. Никога обаче не съм се чувствал толкова оголен. Дори по стандартите на Елена… и знам, че е така, защото познавам начина ѝ на живот.
Отварям вратата и влизам след нея в стаята за игра.
Моето безопасно място.
Единственото място, където наистина съм себе си.
Ана застава по средата на стаята и оглежда дрънкулките, които са значителна част от живота ми: камшици, бастуни, леглото, пейката… Мълчи, попива всичко видяно, а единственото, което чувам аз, е оглушителното блъскане на сърцето си, докато кръвта минава с бясна скорост покрай тъпанчетата ми.