Сега вече знаеш.
Това съм аз.
Тя се обръща и ми отправя пронизващ поглед. Чакам да каже нещо, но тя е решила да удължи агонията ми и влиза по-навътре в стаята, а аз съм принуден да я последвам.
Пръстите ѝ докосват велурен камшик, един от любимите ми. Казвам ѝ как се казва, но тя мълчи. Пристъпва към леглото, ръцете ѝ проучват, пръстите пробягват по едната колона с дърворезба.
— Кажи нещо — настоявам. Мълчанието ѝ е нетърпимо. Трябва да знам, ако се кани да бяга.
— Тези неща ти ли ги правиш на хората, или хората ги правят на теб?
Най-сетне!
— Хората ли? — Иска ми се да изсумтя. — Правя това на жени, които го желаят доброволно.
Тя очевидно иска да водим разговор. Има надежда.
Мръщи се.
— Ако има доброволки, защо тогава аз съм тук?
— Защото искам да правя това с теб. Много искам. — Представям си я вързана в различни пози в тази стая и образите превземат въображението ми; на кръста, на леглото, на пейката…
— О! — прошепва тя и пристъпва към пейката. Очите ми са привлечени към любопитните ѝ пръсти, които галят кожата. Докосването ѝ е изпълнено с любопитство, бавно, чувствено — тя изобщо има ли представа?
— Садист ли си?
— Доминант съм — отвръщам бързо, с надеждата разговорът да продължи.
— Какво означава това? — пита тя шокирано, поне така ми се струва.
— Означава, че искам ти по своя воля да ми се подчиниш, във всяко отношение.
— Защо да го правя?
— За да ми доставиш удоволствие — шепна аз. „Имам нужда да го направиш“. — По-простичко казано, искам да искаш да ме задоволиш.
— Как мога да го направя?
— Имам правила и искам ти да се съобразяваш с тях. Те са за твое добро, в твоя полза, но и за мое удовлетворение. Ако спазваш тези правила, както аз искам, ще те награждавам. Ако не ги спазваш, ще те наказвам и ще се научиш.
„Нямам търпение да те обуча. Във всяко отношение“.
Тя разглежда бастуните зад пейката.
— И как всичко това влиза в тази схема? — Махва с ръка към набора „играчки“.
— Влизат в пакета — награда и наказание.
— Да разбирам ли, че се възбуждаш, ако упражняваш волята си над мен?
„Червена точка, госпожице Стийл“.
— Става дума за спечелването на уважението и на доверието ти, за да ми позволиш да упражня волята си над теб. — Трябва ми разрешението ти, миличка. — Бих изпитал огромно удоволствие, дори радост от твоето подчинение. Колкото повече се подчиняваш, толкова по-голямо ще е моето удоволствие. Уравнението е просто.
— Добре, а какво получавам аз от тази работа?
— Мен. — Свивам рамене. „Това е всичко, сладурче. Получаваш ме целия. Ти също ще откриеш наслада…“
Тя се ококорва за частица от секундата, докато ме наблюдава мълчаливо. Колко дразнещо.
— Не казваш нищо, Анастейжа. Много бих искал да знам какво мислиш. Нека се върнем долу. Там поне мога да се съсредоточа. Ужасно ми е трудно да те гледам тук, в тази стая, и да запазвам самообладание.
Протягам ръка и за пръв път тя вдига поглед от ръката ми към лицето ми, колебае се.
По дяволите!
Уплаших я.
— Няма да те нараня, Анастейжа.
Тя отпуска предпазливо ръката си в моята. Във възторг съм. Тя не избяга.
Облекчен, решавам да ѝ покажа спалнята на подчинената.
— Ако решиш да се съгласиш, трябва преди това да ти покажа.
Повеждам я по коридора.
— Това ще е твоята стая. Можеш да си я обзаведеш както искаш. Да сложиш каквото искаш, в каквито цветове искаш.
— Моята стая? Очакваш да се преместя тук? — прописква тя, неспособна да повярва.
Изглежда, трябваше да оставя тази част за по-късно.
— Не за през цялото време — уверявам я. — Да речем, от петък до неделя. Трябва да говорим за това, ще се разберем. Ако изобщо се съгласиш.
— Ще спя тук, така ли?
— Да.
— Не с теб?
— Не. Казах ти, че не спя с никого… освен с теб след като се напиеш.
— Къде спиш ти?
— Стаята ми е долу. Ела, сигурно си огладняла.
— Странно, но някак си загубих апетита — заявява тя с вече познатото ми инатливо изражение.
— Трябва да се храниш, Анастейжа.
Хранителните ѝ навици ще са един от първите въпроси, над които ще поработя, ако се съгласи да стане моя… това и нервното мърдане и шаване.
„Престани да избързваш, Грей!“
— Напълно съзнавам, че не те водя към нещо бляскаво. Напротив, този път е много мрачен. Ето защо, Анастейжа, искам да обмислиш много добре.
Тя ме следва надолу към хола.
— Вероятно имаш доста въпроси. Подписала си споразумението, значи можеш да ме питаш всичко, което не ти е ясно и което искаш да знаеш. Ще ти отговоря.
Ако тази работа се получи, тя ще трябва да говори с мен. В кухнята отварям хладилника и вадя огромно плато със сирене и грозде. Гейл не е очаквала да си доведа компания и това не е достатъчно… Питам се дали да не поръчам храна. Мога и да я изведа.
Като на среща.
Поредната среща.
Не искам да я подлъгвам по този начин.
Аз не ходя по срещи.
Единствено с нея…
Дразнеща мисъл. В кошницата за хляб има прясна франзела. Хляб и сирене би трябвало да са достатъчни. А и тя каза, че не е гладна.
— Седни. — Посочвам един от високите столове.
Ана сяда и ме поглежда равнодушно.
— Спомена за някакви документи.
— Да.
— За какво са те?
— Освен споразумението за конфиденциалност има и договор, в който пише какво можем и какво трябва и какво не трябва да правим. Аз трябва да знам твоите лимити и ти трябва да знаеш моите. Това е консенсус, Анастейжа.
— А ако не се съглася да почвам изобщо?
Мамка му!
— Няма проблем — лъжа аз.
— Но тогава няма да имаме никаква връзка.
— Да. Няма.
— Защо?
— Защото това е единственият вид връзка, която ме интересува.
— Защо?
— Просто съм такъв.
— Как си станал такъв?
— Защо хората са такива или онакива? Трудно е да се каже. Защо някои обичат сирене, а други го мразят? Ти обичаш ли сирене? Госпожа Джоунс — домакинката ми, е оставила само това за вечеря.
Поставям чинията пред нея.
— Какви са правилата, които трябва да спазвам?
— Написани са. Ще ги видим, след като вечеряме.
— Наистина не съм гладна — прошепва тя.
— Ще ядеш.
Поглежда ме предизвикателно.
— Искаш ли още вино? — питам в опит да възстановя мира.
— Да, благодаря.
Наливам ѝ вино и сядам до нея.
— Яж, Анастейжа.
Тя взема няколко зърна грозде.
„Това ли е всичко? Само това ли ще ядеш?“
— Отдавна ли си така? — пита тя.
— Да.
— Лесно ли е да се намерят жени, които искат това?
„И представа нямаш“.
— Нямаш представа колко е лесно — отвръщам сухо.
— Защо мен тогава? Наистина не разбирам.
Тя наистина не проумява.
„Сладурче, ти си красива. Защо да не искам да направя разни неща с теб?“
— Казах ти, Анастейжа. Има нещо в теб. Не мога да те пусна да си идеш. Като нощна пеперуда около лампа. Така се чувствам. Желая те толкова силно, особено сега, както хапеш тази устна.
— Това клише с пеперудата и лампата май трябва да го обърнем — казва тя и признанието ѝ ме притеснява.
— Яж! — нареждам, за да сменя темата.
— Не. Още не съм подписала нищо, така че мисля да поупражнявам свободната си воля за известно време, ако нямаш нещо против.
Я!… Пак тази нейна голяма уста.
— Както желаете, госпожице Стийл.
— Колко жени си имал? — любопитства тя и лапва ново зърно.
— Петнайсет.
— Продължителни връзки?
— Някои от тях — да.
— Наранявал ли си някоя от тях.
— Да.
— Лошо ли?
— Не. — Дон беше супер, но малко поразтърсена от преживяното. Ако трябва да сме честни, аз също.
— А мен би ли наранил?
— Какво искаш да кажеш?
— Би ли ме наранил физически?
„Само ако можеш да издържиш“.
— Ще те наказвам, когато трябва, и ще боли.
„Например когато се напиеш и се изложиш на риск“.
— А теб били ли са те?
— Да.
Много, много пъти. Елена беше истински дявол с бастуна. Това е единственото докосване, което мога да изтърпя.
Тя се кокори и оставя недояденото грозде в чинията си, отпива нова глътка вино. Липсата ѝ на апетит ме дразни и се отразява зле на моя. Може би просто трябва да хвана бика за рогата и да ѝ покажа правилата.
— Нека обсъдим това в кабинета ми. Трябва да ти покажа нещо.
Тя тръгва след мен и сяда на кожения стол пред бюрото ми, а аз се облягам на него, скръстил ръце.
Това е, което тя иска да знае. Истинска благословия е, че е любопитна — все още не е избягала. Посягам към една от страниците на договора, оставен на бюрото, и ѝ я подавам.
— Това са правилата. Могат да се дискутират промени по тях. Те са част от договора, който също можеш да видиш. Прочети ги и нека ги обсъдим.
Тя разглежда страницата, после пита:
— Категорични ограничения?
— Да. Това, което ти няма да правиш, това, което аз няма да правя. Това са неща, които трябва да бъдат уточнени.
— Не съм сигурна за вземането на пари за дрехи. Някак не е…
— Искам да давам много пари за теб. Да ти купя дрехи. Може да се наложи да ме придружиш някъде.
„Грей, какви ги приказваш?“ Това ще е за пръв път.
— Искам да си облечена добре. Убеден съм, че заплатата ти — когато започнеш да работиш, разбира се — няма да ти позволи да си купиш такива дрехи, каквито аз бих желал да имаш.
— И няма да се налага да ги нося, когато не съм с теб, нали?
— Няма.
— Не искам да тренирам четири пъти седмично.
— Анастейжа, искам да си еластична, гъвкава, силна и енергична. Вярвай ми, ще имаш нужда от тези тренировки.
— Но не и четири пъти в седмицата. Какво ще кажеш за три?
— Искам да са четири.
— Мислех, че водим преговори.
Отново успява да ме обезоръжи и действа с моите камъни по моята глава.
— Добре, госпожице, имате право. Какво ще кажеш за три дни по час и един ден половин час?
— Три дни, три часа. Имам усещането, че докато съм с теб, ще спортувам достатъчно.
„Много се надявам да стане точно така“.
— Да, права си. Съгласен съм. Сигурна ли си, че не искаш да кандидатстваш в моята компания? Наистина умееш да преговаряш.
— Не, не мисля, че идеята е добра.
Тя, разбира се, е права. А и това е едно от основните ми правила: никога не чукай жени от персонала.
— Така, за ограниченията. Тези важат за мен.
Подавам ѝ друг лист.
Ето, че дойде времето за бягство. Знам си ограниченията наизуст и наум прехвърлям списъка, докато я наблюдавам как чете. Тя пребледнява все повече с наближаването на края.
„Мама му стара, надявам се това да не я уплаши“.
Желая я. Искам да ми се подчинява… много го искам. Тя преглъща и ме поглежда нервно. Как да я убедя да пробва?Би трябвало да я окуража, да ѝ покажа, че съм способен на внимание.
— Има ли нещо, което искаш да добавиш?
Дълбоко в себе си се надявам да не добавя нищо. Искам да имам картбланш с нея. Тя се е втренчила в мен и не намира думи. Дразнещо е. Не съм свикнал да чакам за отговори.
— Има ли нещо, което не би направила? — настоявам аз.
— Не зная.
Не очаквах този отговор.
— Как така не знаеш?
Тя се намества, сякаш ѝ е неудобно, а зъбите ѝ си играят с долната устна. За пореден път.
— Никога не съм правила нищо такова.
По дяволите, разбира се, че не е правила!
„Търпение, Грей. За бога. Вече ѝ подаде предостатъчно информация“. Продължавам да пипам с кадифени ръкавици. Това е нещо ново.