Звъня на Тейлър по интеркома.
— Господин Грей?
— Елиът ще докара джипа по някое време днес следобед. Докарай го утре в Портланд. Аз ще отседна в „Хийтман“ до церемонията по дипломирането. Оставил съм дрехите, които да ми донесеш.
— Добре, господине.
— И позвъни в „Ауди“. „A-Три“ може да ми трябва по-скоро от предвиденото.
— Готово е, господин Грей.
— А, добре, благодаря.
Значи въпросът с колата е уреден; сега остава компютърът. Звъня на Барни, предполагам, че ще си е в офиса, и знам, че със сигурност има някой лаптоп последен писък на модата.
— Господин Грей? — отговаря той.
— Какво правиш в офиса, Барни? Неделя е.
— Работя над дизайна на таблета. Тази работа със слънчевата батерия нещо ме притеснява.
— Трябва да си ходиш и вкъщи от време на време.
Барни избухва в смях.
— С какво да ви услужа, господин Грей?
— Да имаш нов лаптоп?
— Два, от „Апъл“.
— Супер. Имам нужда от единия.
— Дадено.
— Можеш ли да уредиш имейл сметка за Анастейжа Стийл? Тя ще е собственикът.
— Как се пише „Стийл“?
— С ии й.
— Добре.
— Така. Днес Андреа ще се свърже с теб, за да уредите доставката.
— Разбрано, господине.
— Благодаря, Барни… и се прибери.
— Добре, господине.
Пускам есемес на Андреа с инструкции да прати лаптопа на домашния адрес на Ана, след това се връщам в хола. Ана седи на канапето и си гледа пръстите. Поглежда ме предпазливо и става.
— Готови ли сме? — питам.
Тя кима.
Тейлър излиза от кабинета си.
— Разбрахме се за утре, нали? — питам.
— Да, сър. Коя кола ще вземете?
— Осмицата.
— Приятно пътуване, госпожице Стийл — казва Тейлър, докато отваря вратата на фоайето, за да излезем. Ана пристъпва от крак на крак до мен, докато чакаме асансьора, впила зъби в долната си устна.
Това ми напомня за зъбите ѝ върху члена ми.
— Какво става, Анастейжа? — питам, протягам ръка и щипвам брадичката ѝ. — Спри да ядеш тази уста, иначе ще те чукам в асансьора. И изобщо не ме е грижа дали някой ще се качи, или не — изръмжавам.
Тя ми се струва шокирана, въпреки че не разбирам защо след всичко, което направихме… Настроението ми се поразведрява.
— Имам проблем, Крисчън.
— Така ли?
Щом се качваме, натискам копчето за гаража.
— Ами… — почва тя неуверено. След това изпъва рамене. — Трябва да говоря с Кейт. Имам толкова много въпроси за секса, а не мога да говоря с теб, понеже ти не си безпристрастен. Ако искаш от мен да правя всичките тези неща, аз наистина не знам как очакваш да се справя. — Млъква, сякаш преценява думите. — Просто нямам никаква база за сравнение.
Пак ли този въпрос? Нали вече говорихме. Не искам да говори с никого. Вече подписа споразумение за конфиденциалност. Само че тя пита отново. Значи става въпрос за нещо важно.
— Ако се налага да говориш с нея, направи го, но искам да съм сигурен, че имаш думата ѝ, че няма да го сподели с Елиът.
— Тя не би направила такова нещо. Ако тя ми каже нещо за Елиът, аз не бих ти казала — настоява тя.
Напомням ѝ, че не се интересувам от сексуалния живот на Елиът, но се съгласявам, че може да обсъжда онова, което сме правили досега. Съквартирантката ѝ ще ме обеси на топките, ако научи за истинските ми намерения.
— Добре — съгласява се тя и ми отправя ведра усмивка.
— Колкото по-скоро имам съгласието ти за подчинение, толкова по-добре. Тогава ще се сложи край на всичко това.
— Край на кое?
— На това винаги да ме предизвикваш и да си толкова упорита. — Целувам я бързо и щом усещам устните ѝ до своите, се чувствам много по-добре.
— Много хубава кола — отбелязва тя, когато приближаваме към аудито в подземния гараж.
— Знам. — Отправям ѝ бърза усмивка и тя ме награждава с още една от своите, а след това извърта очи. Отварям ѝ вратата и се питам дали не трябва да ѝ направя забележка за това извъртане на очите.
— Каква е марката?
— Ауди „R8 Спайдър“. Днес времето е хубаво. Можем да свалим гюрука. Имам и бейзболна шапка тук някъде. Всъщност трябва да са две.
Паля и свалям гюрука и от колоните се понася гласът на Спрингстийн. Усмихвам се широко на Ана и изкарвам осмицата от безопасния гараж.
Поемам между автомобилите по магистрала 5 към Портланд. Ана е мълчалива, слуша музиката и гледа през прозореца. Трудно ми е да видя изражението ѝ, защото е скрита зад огромни слънчеви очила и шапка на „Маринърс“. Вятърът свисти над нас, докато профучаваме покрай Боинг Фийлд.
Дотук уикендът протича непредвидено. А какво очаквах? Мислех, че ще вечеряме, ще обсъдим договора, а след това какво…? Може би чукането с нея беше неизбежно.
Поглеждам я.
Да…Искам да я чукам отново.
Иска ми се да знам какво мисли. Тя не издава почти нищо, но вече съм научил някои неща за нея. Макар и неопитна, тя няма търпение да научи. Кой да предположи, че срамежливото момиче крие душа на сирена? Представям си пак устните ѝ върху члена си и потискам един стон.
Да…тя наистина гори от желание.
Тази мисъл ме възбужда.
Надявам се да я видя преди следващия уикенд.
Дори сега ми се иска да я докосна. Протягам ръка и я отпускам на коляното ѝ.
— Гладна ли си?
— Май не — отвръща тихо тя.
Това е вече прекалено.
— Трябва да се храниш, Анастейжа. Знам едно много хубаво място близо до Олимпия. Ще спрем там.
„Кюизин Соваж“ е малко заведение, пълно с двойки и семейства, които похапват лек неделен обяд. Стискам ръката на Ана, докато следваме хостесата към масата. За последно съм идвал тук с Елена. Питам се какво ли би казала тя за Анастейжа.
— Не съм идвал отдавна тук. Няма голям избор — готвят това, което наберат или уловят — обяснявам и правя гримаса на ужас. Ана се смее.
Защо ли се чувствам като крал, когато я разсмея?
— Две чаши пино гриджо — поръчвам на сервитьорката, която ме оглежда изпод русия си бретон. Дразнеща работа.
Ана се цупи.
— Какво има? — питам и се чудя дали и сервитьорката не я дразни.
— Искам диетична кола.
„Защо тогава не каза?“ Мръщя се.
— Пиното е хубаво вино. Ще върви с яденето, независимо какво ще ни дадат.
— Да ни дадат ли? — пита тя и се ококорва уплашено.
— Да. — Отправям ѝ многоватовата си усмивка, за да компенсирам, че не съм я оставил да си поръча каквото иска. Просто не съм свикнал да питам… — Майка ми те хареса — добавям с надеждата да ѝ доставя удоволствие, когато си припомням вниманието на Грейс.
— Мислиш ли? — Тя ми се струва поласкана.
— О, да! Винаги е мислила, че съм гей.
— Защо е мислила, че си гей?
— Защото никога не ме беше виждала с момиче.
— О! Нито една от петнайсетте?
— Имаш добра памет. Да, с никоя от тях.
— О!
„Да… само ти, любима“. Тази мисъл ми се струва притеснителна.
— Знаеш ли, Анастейжа, и за мен беше много странен уикенд. Много неща направих за първи път.
— Така ли?
— Никога не бях спал в едно легло с някого, никога не бях правил секс в моето собствено легло, никога не бях качвал момиче в Чарли Танго, никога не бях представял момиче на майка си. Какво направи с мен?
„Да, какво направи ти с мен? Това не съм аз“.
Сервитьорката ни донася студеното вино и Ана веднага отпива, без да откъсва лъскавите си очи от мен.
— И за мен този уикенд беше много хубав — признава срамежливо.
Аз също си давам сметка, че от известно време не съм се наслаждавал на уикенд… откакто се разделихме със Сузана. Казвам ѝ го.
— Какво е ванила секс? — пита тя.
Избухвам в смях при този неочакван въпрос и коренната промяна на темата.
— Просто обикновен секс, Анастейжа. Без играчки. — Свивам рамене. — Разбираш какво искам да кажа. Е, да, не разбираш съвсем, но… да, това означава.
— Така ли? — отвръща тя нещастно.
Сега пък какво има?
Сервитьорката ни отклонява от темата като поставя пред нас две купи, пълни със зелена супа.
— Супа от коприва — съобщава и наперено се оттегля към кухнята. Споглеждаме се, след това се навеждаме над супата. Пробваме и разбираме, че е прекрасна. Ана се киска на преувеличеното ми изражение на облекчение.
— Много хубаво се смееш — признавам тихо.
— Защо никога не си правил ванила секс? Винаги ли си правил… каквото си правил? — Любопитна, както винаги.
— Нещо такова. — След това се питам дали да не ѝ разкажа нещичко. Малко повече от нещичко. Искам и тя да е откровена с мен. Искам да ми има доверие. Никога не съм чак толкова откровен, но ми се струва, че мога да ѝ имам доверие, затова подбирам думите си внимателно.
— Една от приятелките на майка ми ме вкара в леглото си, когато бях на петнайсет.
— О! — Лъжицата на Ана застива по средата между купичката и устата ѝ.
— Тя имаше доста особени вкусове. Бях ѝ подчинен в продължение на шест години.
— О! — възкликва тя.
— Така че, повярвай ми, Анастейжа, знам много добре за какво става дума. — „Не ти трябва да знаеш“. — Никога не съм имал… обикновена връзка с обикновен секс, по учебник. — Не позволявах да ме пипат. Все още е така.
Очаквам реакцията ѝ, но тя продължава да си яде супата и мисли над чутото.
— И не си имал гадже в колежа? — пита, след като преглъща.
— Не съм.
Сервитьорката ни прекъсва, за да вдигне празните купички. Ана я изчаква да се отдалечи.
— Но защо?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Да.
— Нямах желание. Тя бе всичко, което исках. Всичко, от което се нуждаех. И освен това щеше да ме пребие до смърт, ако го бях направил.
Тя примигва няколко пъти, сякаш се опитва да приеме информацията.
— Ако е била приятелка на майка ти, на колко години е била тогава?
— На достатъчно, за да знае повече от мен.
— Виждаш ли се с нея? — Тя май е шокирана.
— Да.
— А все още ли… ами… знаеш… — Изчервява се, става алена, устата ѝ е извита надолу.
— Не — уверявам я бързо. Не искам да придобие погрешна представа за връзката ми с Елена. — Тя е просто добра приятелка.
— О! А майка ти знае ли?
— Не, разбира се!
Майка ми би ме убила, а след това и Елена.
Сервитьорката се връща с основното: еленско. Ана отпива дълга глътка вино.
— Не е възможно да сте били заедно всеки ден, в смисъл на постоянна връзка.
Май е забравила за храната.
— Беше постоянна връзка, макар че не я виждах всеки ден. Беше много… трудно. Все пак аз ходех на училище, после отидох в колежа. Храни се, Анастейжа.
— Крисчън, моля те, наистина не мога да ям сега!
Присвивам очи.
— Яж! — Говоря тихо и се старая да овладея избухването си.
— Дай ми минутка — моли тя, тихо като мен.
Какъв ѝ е проблемът? Елена ли?
— Добре — примирявам се и се питам дали не съм ѝ казал прекалено много. Лапвам хапка еленско.
Най-сетне тя посяга към приборите и започва да яде.
Добре.
— Така ли ще е, ако подпиша… това ли ще е връзката ни? — пита тя. — Ти ще командваш, аз ще изпълнявам? — Забола е поглед в чинията си.
— Да.
— Разбирам. — Тя замята опашката си през рамо.
— И най-важното е, че ти ще искаш да го правя.
— Това е много голяма крачка.
— Така е. — Затварям очи. Сега искам да го направя с нея повече от когато и да било. Какво да ѝ кажа, за да я убедя да пробва?
— Анастейжа, трябва да направиш това проучване, да прочетеш договора. Мога да дискутирам с теб всяка точка. И ще го направя с радост. Ще бъда в Портланд до петък. Може да говорим преди това. Обади ми се. Може да се видим за вечеря, да речем в сряда вечерта? Наистина искам това между нас да се получи. Никога досега не съм желал нещо по-силно от това тази връзка да проработи.