Трябват ми точно три секунди, за да я забележа. Навела се е над щанда и се вглежда напрегнато в екрана на компютъра, докато похапва като мишка от обяда си — геврек. Разсеяно перва трошица от ъгълчето на устата си и си близва пръста. Членът ми реагира на мига.
Аз да не съм на четиринайсет?
Дразня се от реакцията на тялото си. Може би това ще престане, ако я окова, изчукам и нашибам с камшици… не е задължително да стане точно в този ред. Точно така! От това имам нужда!
Тя е напълно погълната от задачата си и това ми дава възможност да я огледам. Похотливите мисли настрани, но тя е привлекателна, много привлекателна. Добре съм я запомнил.
Тя вдига поглед и застива. Смущаващо е, също като първия път, когато я видях. Тя ме зяпва, вече се е сетила кой съм и ми се струва, че е шокирана, а аз не мога да преценя това добре ли е, или е зле.
— Госпожице Стийл. Каква приятна изненада.
— Господин Грей — отвръща тя задъхано, притеснено. Добър отговор.
— Минавах оттук. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! — За мен е огромно удоволствие.Облечена е в тясна тениска и дънки, а не в безформените дрипи, с които се беше докарала за интервюто с мен. Има дълги крака, тънка талия и съвършени цици. Устните ѝ са все още разтворени от изненада и трябва да устоя на желанието да вдигна брадичката ѝ и да ѝ затворя устата с моята. „Долетях чак от Сиатъл само за да те видя, а начинът, по който изглеждаш сега, си струваше пътуването“.
— Ана. Казвайте ми Ана. С какво мога да ви помогна, господин Грей? — Поема дълбоко дъх и изпъва рамене както на интервюто, след това ми отправя фалшива усмивка, която съм сигурен, че е запазена за клиентите. Е играта започва, госпожице Стийл.
— Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки.
Молбата ми я хваща неподготвена; тя ми се струва слисана.
„Ще стане много забавно. Не е за вярване какво мога да направя с кабелните връзки, сладурче“.
— Имаме различни дължини. Да ви покажа ли? — пита тя, след като се опомня.
— Благодаря. Покажете ми къде са.
Тя заобикаля плота и посочва една от гондолите. С кецове е. Разсеяно се питам как ли ще изглежда на супер високи токчета. Обувки на „Любутен“… да, единствено на „Любутен“.
— При електрическите стоки са, осми отдел. — Гласът ѝ потреперва и тя се изчервява…
Не е безразлична към мен. Надеждата избуява в гърдите ми.
Значи не е лесбийка. Подсмихвам се.
— Вие водите. — Протягам ръка, за да ѝ подскажа да върви. Като върви пред мен, имам възможност да се насладя на фантастичния ѝ задник. Дългата дебела опашка отмерва стъпките като метроном при всяко леко поклащане на бедрата. Тя наистина е бонбон: мила, любезна и красива, с всички физически атрибути, които ценя у една подчинена. Само че най-важният въпрос е ще ми стане ли подчинена? Сигурно не знае нищичко за този начин на живот — моя начин на живот, — но на мен много ми се иска да я запозная. „Много избързваш, Грей“.
— По работа ли сте в Портланд? — пита тя и прекъсва мислите ми. Гласът ѝ е висок; преструва се, че не ѝ е интересно. Иска ми се да се разсмея. Жените рядко ме карат да се смея.
— Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство. Намира се във Ванкувър — лъжа аз. „Всъщност дойдох, за да ви видя, госпожице Стийл“.
Тя посърва и аз се чувствам отвратително.
— Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите. — Това поне е истина.
— Част от програмата ви да нахраните света ли? — Тя извива насмешливо вежда.
— Нещо такова — отвръщам. Тя да не би да ми се присмива?Как само ми се иска да сложа край на тази работа, ако наистина е така. Как обаче да започна? Може би с вечеря вместо с обикновено интервю… това би било ново двайсет: да водя кандидатка на вечеря.
Заставаме пред кабелните връзки, които са с различни дължини и цветове. Разсеяно прокарвам пръсти по пакетите. Мога просто да я поканя на вечеря.Все едно на среща ли? Тя дали ще приеме? Когато я поглеждам, тя оглежда преплетените си пръсти. Не е възможно да ме наблюдава… това е обещаващо. Избирам по-дълги връзки. Те са по-гъвкави, а и могат да обхванат два глезена и две китки едновременно.
— Тези ще ми свършат работа.
— Нещо друго? — пита тя бързо. Или е изключително внимателна, или иска да ме разкара от магазина. Не мога да преценя кое от двете.
— Ще ми трябва и залепваща лента.
— Ремонт ли правите?
— Не, не е ремонт. — „Само ако знаеше…“
— Елате с мен — подканва ме тя. — Лентите са при декоративните материали.
„Хайде, Грей. Не разполагаш с безкрайно много време. Поведи някакъв разговор“.
— Отдавна ли работите тук? — Разбира се, знам отговора. За разлика от някои хора, аз си подготвям домашното. Кой знае защо, тя се чувства неловко. Господи, колко срамежливо е това момиче. Нямам никаква надежда. Тя се обръща бързо и тръгва по пътеката към отдела с надпис „Украса“. Следвам я нетърпеливо, като кутре.
— Четири години — измънква тя, когато стигаме до залепващата лента. Тя се навежда и грабва две ролки, всяка с различна широчина.
— Ще взема тази. — Широката е много по-ефективна, когато искаш да запушиш устата на някого. Когато ми я подава, върховете на пръстите ни за миг се докосват. Тръпката се стрелва до слабините ми. По дяволите!
Тя пребледнява.
— Ще има ли друго? — Гласът ѝ звучи тихо, дрезгаво.
Господи, имам върху нея същия ефект, който и тя върху мен. Може би…
— Въже.
— Насам. — Тя забързва по пътеката и ми дава нова възможност да оценя готиното ѝ дупе.
— Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна… усукано… обикновено…
„Мама му стара — престани!“ Пъшкам вътрешно и се опитвам да пропъдя образа, в който тя виси от тавана на стаята с играчки.
— Пет метра от естественото, ако обичате. — То е по-грубо и прежулва повече, ако се съпротивляваш… предпочитам го.
Пръстите ѝ потръпват, но тя премерва пет метра като професионалистка. Вади сгъваем нож от десния си джоб и с едно чевръсто движение реже въжето, навива го стегнато, а после го връзва на хлабав възел. Много впечатляващо.
— Да не сте била скаут?
— Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей.
— А каква е вашата страст, Анастейжа? — Зениците ѝ се разширяват, докато я наблюдавам.
Точно така!
— Книгите — отвръща тя.
— Какви книги?
— О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска.
Английска литература ли? Обзалагам се, че говори за сестрите Бронте и за Остин. Романтични писания за цветя и рози.
Това не вещае нищо добро.
— Имате ли нужда от нещо друго?
— Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо? — Искам да видя реакцията ѝ.
— Нещо „направи си сам“ ли?
Имам желание да прихна. О, миличка, „направи си сам“ изобщо не ми е по вкуса.Кимам, за да прикрия смеха. Очите ѝ пробягват по тялото ми и аз се напрягам. Тя ме оглежда!
— Работен комбинезон? — изтърсва тя.
Това са най-неочакваните думи, които чувам след въпроса „Гей ли сте?“.
— Не искате да си развалите дрехите, нали? — Тя посочва дънките ми.
Не мога да се сдържа.
— Винаги мога да ги сваля.
— Ъ-ъ-ъ. — Тя става червена като цвекло и свежда поглед.
Решавам да я спася.
— Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха.
Без да каже и дума, тя се обръща и тръгва с бърза крачка по пътеката, а аз следвам примамливото ѝ дупе.
— Имате ли нужда от нещо друго? — пита задъхано, когато ми подава син гащеризон. Засрамена е, продължава да стои навела очи. Господи, как само ми действа!
— Как върви статията? — питам с надеждата тя да се поотпусне малко.
Тя вдига поглед и ми се усмихва с известно облекчение.
Най-сетне!
— Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, съквартирантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично.
Това е най-дългото, което е изрекла от първата ни среща насам, а говори за друг човек, не за себе си. Интересно.
Преди да успея да продължа, тя добавя:
— Само дето ѝ се искаше да има снимки от интервюто.
Упоритата госпожица Кавана иска снимки. По-голям отзвук, така ли? Може. Ще си позволя да прекарам известно време с прелестната госпожица Стийл.
— Какви снимки ѝ трябват?
Тя ме поглежда за момент, след това клати глава озадачена, не знае какво да каже.
— Ще съм тук и утре може би… — Мога да остана в Портланд. Ще работя от някой хотел. Може да си взема стая в „Хийтман“. Тейлър ще трябва да дойде да ми донесе лаптопа и дрехи. Или пък Елиът — освен ако не чука като луд, което е обичайното му занимание през уикенда.
— И ще се съгласите да ви направим снимки? — Тя не може да сдържи изненадата си.
Кимам рязко. „Да, искам да прекарам повече време с теб…
Спокойно, Грей“.
— Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. — Тя се усмихва и лицето ѝ грейва като безоблачно утро. Възхитителна е.
— Кажете ми, ако решите за утре. — Вадя портфейла си от дънките. — Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет.
Ако не се обади, се връщам в Сиатъл и забравям за цялата тази глупост.
Мисълта ме потиска.
— Добре. — Тя продължава да се усмихва.
— Ана!
И двамата се обръщаме. Млад мъж, облечен в небрежни маркови дрехи, се показва в далечния край на пътеката. Не може да откъсне очи от госпожица Анастейжа Стийл. Кой, по дяволите, е този изрод?
— Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? — Тя тръгва към него и гаднярът я награбва като някоя горила. Целият изтръпвам. Това е първичен отклик.
„Разкарай си скапаните лапи от нея!“
Свивам юмруци и усещам леко удовлетворение, тъй като тя не отвръща на прегръдката.
Двамата заговарят шепнешком. Може пък информацията на Уелч да не е точна. Може този тип да е гаджето ѝ. На подходяща възраст е, не може да откъсне ненаситните си малки очички от нея. За кратко я задържа на една ръка разстояние, оглежда я, след това остава срещу нея, отпуснал едната си ръка на рамото ѝ. Жестът е съвсем небрежен, но на мен ми е ясно, че маркира територия и ми подсказва да се отдръпна. Тя ми се струва смутена и пристъпва от крак на крак.
Мама му стара! Трябва да вървя. Вече прекалих. Тя е с този тип. Казва му нещо и той се отдръпва, а тя свива рамо, за да отблъсне ръката му. Очевидно е, че двамата не са близки.
Така вече е по-добре.
— Ъ-ъ-ъ… Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. — Тя ме поглежда странно, но не разбирам защо. После продължава: — Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън. — Не спира да дрънка, дава ми дълго обяснение и ми подсказва, че не са заедно, поне така ми се струва. Братът на шефа, не гадже. Облекчен съм, но облекчението е толкова завладяващо и неочаквано, че се мръщя. Тази жена наистина ми е влязла под кожата!
— Приятно ми е, господин Клейтън. — Нарочно говоря остро.
— Приятно ми е, господин Грей. — Ръката му е отпусната, вяла. „Дръвник“. — Чакай, чакай! Крисчън Грей? От „Грей Ентърпрайзис“?
„Да, скапаняко, същият“.
За частица от секундата Пол се преобразява и собственическото му отношение е заменено с раболепно.