— Леле… Какво мога да направя за вас?
— Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива. — „Хайде сега да се разкараш“.
— Добре — примирява се той, оголил бели зъби, готов да се подмазва. — Ще се видим после, Ана.
— Да, Пол — отвръща тя и той тръгва към задната част на магазина. Наблюдавам го, докато не се скрива от поглед. — Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?
— Това е всичко — измърморвам. Мама му стара, нямам време, а все още не знам дали ще я видя отново. Трябва да разбера дали има надежда тя да се замисли над онова, което ми се иска. Как да я попитам? На нея ще ѝ трябва доста обучение. Затварям очи и си представям интересните възможности… да се добера дотам ще е половината от забавлението. Дали изобщо ще се навие? Да не би да съм разбрал погрешно?
Тя минава зад касата и маркира покупките ми, без да откъсва поглед от касата.
„Погледни ме, дяволите да те вземат!“ Искам да видя лицето ѝ отново и да преценя какво мисли.
Най-сетне тя вдига глава.
— Четирийсет и три долара.
Само толкова?
— Искате ли торбичка? — пита тя, когато ѝ подавам кредитната си карта.
— Да, Анастейжа. Искам. — Името ѝ — красиво име на красиво момиче — гали езика ми. Тя бързо прибира покупките в плика. Това е. Трябва да вървя.
— Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали?
Тя кимва и ми подава картата.
— Добре. До утре тогава. Евентуално. — Не мога да си тръгна просто така. Трябва да ѝ кажа, че се интересувам от нея. — И… Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто. — Тя ме поглежда изненадано и същевременно поласкана.
Това е добре.
Прехвърлям торбичката през рамо и излизам от магазина.
Макар да знам, че не трябва, я желая. Сега се налага да чакам, мама му стара… отново. Елена ще се зарадва, че успявам да впрегна волята си. Гледам право напред, докато вадя мобилния от джоба и се качвам във взетата под наем кола. Нарочно не поглеждам назад. Няма да погледна. Няма. Очите ми се стрелват към огледалото за обратно виждане, където се вижда входът на магазина, но мярвам единствено странната витрина. Тя не е на прозореца, не гледа след мен.
Жалко.
Натискам 1 на бързо набиране и Тейлър отговаря още преди телефонът да е иззвънял.
— Господин Грей?
— Направи резервации за „Хийтман“. Този уикенд ще остана в Портланд, а ти можеш да докараш джипа, да ми донесеш компютъра и документите под него и два комплекта дрехи.
— Добре, господине. Ами Чарли Танго?
— Джо да го премести на летището в Портланд.
— Веднага, господине. Ще бъда при вас след три часа и половина.
Затварям и паля автомобила. Значи разполагам с няколко часа в Портланд, докато чакам да разбера дали това момиче се интересува от мен. Какво да правя? Време е да се поразходя, струва ми се. Може би разходката ще прогони този странен глад от тялото ми.
Минаха цели пет часа, а възхитителната госпожица Стийл все още не се е обадила. Къде, по дяволите, ми беше акълът? Наблюдавам улицата от апартамента си в „Хийтман“. Мразя да чакам. Открай време е така. Времето, сега вече облачно, се задържа хубаво и ми позволи да се разходя из Форест Парк, но разходката така и не уталожи безпокойството ми. Ядосан съм, че не ми се обажда, но най-вече съм ядосан на себе си. Какъв глупак съм, че останах. Каква загуба на време да преследвам тази жена. Случвало ли се е някога да преследвам жена?
„Стегни се, Грей“.
Въздишам и проверявам отново телефона си с надеждата да съм пропуснал обаждането ѝ, но на екрана няма нищо. Тейлър пристигна и най-сетне нещата ми са при мен. Тук е докладът на Барни за графемните тестове на отдела му, тъкмо ще го прочета и ще поработя на спокойствие.
Спокойствие ли?Забравил съм какво е това спокойствие, откакто госпожица Стийл падна в офиса ми.
Когато вдигам поглед, сумракът е обгърнал апартамента, настанили са се сиви сенки. Мисълта, че трябва да прекарам нощта сам, ме потиска. Докато се чудя какво да правя, телефонът ми започва да вибрира върху лъскавото дърво на бюрото и на екрана се изписва непознат, същевременно смътно познат номер с код от района на Вашингтон. Неочаквано сърцето ми започва да блъска, сякаш съм тичал петнайсет километра.
Тя ли е?
Отговарям.
— Ъ-ъ-ъ… господин Грей? Аз съм Анастейжа Стийл.
По лицето ми се разлива блажена усмивка. Виж ти, виж ти! Задъхана, нервна, кротнала госпожица Стийл. Вечерта ми се озарява.
— Госпожице Стийл! Толкова е приятно да ви чуя. — Чувам я как си поема рязко дъх и звукът отеква право в слабините ми.
Браво, имам ефект върху нея. Също както тя върху мен.
— Решихме да направим снимката за статията. Утре, ако е възможно. Къде ще ви е удобно да се видим?
„В моята стая. Само ние двамата и кабелните връзки“.
— Отседнал съм в „Хийтман“ в Портланд. Да кажем девет и трийсет утре сутринта?
— Добре, ще се видим направо там — заявява задъхано тя, неспособна да скрие облекчението и удоволствието си.
— Ще ви очаквам с нетърпение, госпожице Стийл.
Затварям преди тя да е усетила въодушевлението и радостта ми. Отпускам се назад на стола и поглеждам към притъмнелия хоризонт, след това прокарвам ръце през косата си.
Как, за бога, ще успея да сключа тази сделка?
Неделя, 15 май 2011
Моби дъни в ушите ми. Тичам по Саутуест Салмън Стрийт към река Уиламет. Шест и половина сутринта е и се опитвам да си проясня мислите. Снощи я сънувах. Сини очи, задъхан глас… завършва изреченията с „господине“, докато е коленичила пред мен. Откакто се запознах с нея, сънищата ми претърпяха великолепна промяна след кошмарите, които ме спохождаха. Питам се какво ли ще каже Флин по този въпрос. Мисълта ме обърква, затова я отблъсквам и се съсредоточавам да напрегна тялото си до крайност по брега на Уиламет. Докато стъпалата ми отмерват крачките по тротоара, слънцето наднича иззад облаците и ми дава надежда.
След два часа, докато тичам обратно към хотела, минавам покрай кафене. Дали да не я заведа да пием кафе?
Като на среща ли?
А, не. Никакви срещи. Прихвам при тази нелепа мисъл. Само ще си поговорим — нещо като интервю. Така ще успея да открия още малко за тази тайнствена жена и дали тя се интересува — за да не се окаже, че гоня вятъра. Сам съм в асансьора и се разтягам. Приключвам с упражненията за разтягане в апартамента на хотела и вече съм съсредоточен и спокоен за пръв път след пристигането си в Портланд. Донесли са ми закуската, а аз съм гладен като вълк. Не търпя подобно чувство, абсолютно никога. Сядам да закусвам по анцуг. Решавам да закуся преди да се изкъпя.
Някой чука на вратата. Отварям и Тейлър застава на прага.
— Добро утро, господин Грей.
— Добро утро. Готови ли са?
— Да, господине. Чакат ви в апартамент 601.
— Идвам веднага. — Затварям вратата и натъпквам ризата в сивите панталони. Косата ми е мокра след душа, но аз не давам пет пари. Поглеждам известния гадняр в огледалото и тръгвам след Тейлър към асансьора.
Апартамент 601 е пълен с хора, светлини и кутии за камери. Въпреки това я забелязвам на мига. Застанала е отстрани. Косата ѝ е пусната: гъста лъскава грива, която покрива гърдите. Облечена е в тесни дънки, кецове, къс тъмносив жакет и бяла тениска отдолу. Да не би дънки и кецове да са запазената ѝ марка? Макар да не са кой знае колко удобни, добре подчертават изваяните ѝ крака. Очите ѝ, обезоръжаващи както винаги, се ококорват, когато приближавам.
— Госпожице Стийл, ето че се виждаме отново. — Тя поема протегнатата ми ръка и за момент ми се приисква да стисна нейната и да я поднеса към устните си.
„Стига глупости, Грей“.
Тя се изчервява по познатия ми очарователен начин и махва с ръка към приятелката си, застанала наблизо в очакване да насоча вниманието си към нея.
— Господин Грей, това е Катрин Кавана.
С нежелание пускам ръката ѝ и се обръщам към настоятелната госпожица Кавана. Тя е висока, поразителна и добре поддържана, също като баща си, но има очите на майка си, освен това трябва да ѝ благодаря, че ме запозна с очарователната госпожица Стийл. Тази мисъл ме кара да се почувствам малко по-благосклонен към нея.
— Упоритата госпожица Кавана. Приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че вече сте по-добре. Анастейжа каза, че сте били болна миналата седмица.
— Добре съм, благодаря.
Ръкостискането ѝ е стегнато, издава увереността ѝ и аз се съмнявам, че някога през привилегирования си живот е разбрала какво означават трудности. Питам се дали тези две жени са приятелки. Нямат нищо общо.
— Благодаря ви, че ни отделихте време — казва Катрин.
— За мен е удоволствие — отвръщам и поглеждам Анастейжа, която ме дарява с издайническа руменина.
Единствено аз ли я карам да се изчервява? Тази мисъл ми доставя удоволствие.
— Това е Хосе Родригес, нашият фотограф — продължава Анастейжа и лицето ѝ разцъфтява, докато го представя.
Мамка му. Да не би този да е гаджето?
Родригес грейва, щом вижда сладката усмивка на Ана.
Дали се чукат?
— Приятно ми е, господин Грей. — Родригес ме поглежда мрачно, докато си стискаме ръцете. Това е предупреждение. Казва ми да се отдръпна. Той я харесва. Харесва я, при това много.
„Е, малкият, играта започва“.
— Къде да застана, господин Родригес? — Гласът ми прозвучава предизвикателно и той се усеща, но Катрин се намесва и ми маха да седна на един стол. Така. Значи обича да командва. Мисълта ми се струва доста забавна, докато сядам. Друг младеж, който, изглежда, работи с Родригес, включва прожекторите и аз оставам сляп.
По дяволите!
Щом блясъкът понамалява, се опитвам да зърна прелестната госпожица Стийл. Застанала е в дъното на стаята и наблюдава какво става. Винаги ли е толкова срамежлива? Може би тъкмо затова двете с Кавана са приятелки — тя няма нищо против да е на заден план и оставя Катрин да е в центъра на сцената.
Хм… покорна по природа.
Фотографът ми се струва добър професионалист и се потапя в работата, която му е възложена. Наблюдавам госпожица Стийл, докато тя наблюдава и двама ни. Погледите ни се срещат; нейният е честен и невинен и в този момент аз премислям плана си. След това обаче тя прехапва устни и аз усещам как притаявам дъх.
„Отстъпи, Анастейжа“. Опитвам се да ѝ наложа със силата на волята си да отклони поглед и тя, изглежда, ме разбира, защото първа извръща очи.
„Браво, моето момиче“.
Катрин ме моли да се изправя. Родригес щрака. След това приключваме и аз знам, че това е шансът ми.
— Искрено ви благодаря, господин Грей! — Катрин се втурва напред и разтърсва ръката ми, последвана от фотографа, който ме оглежда с неприкрито неодобрение. Враждебното му отношение ме кара да се усмихна.
„Мой човек… представа нямаш“.
— С нетърпение очаквам статията, госпожице Кавана — казвам и кимам любезно. Искам да говоря с Ана. — Ще ми отделите ли минутка, госпожице Стийл?
— Разбира се — отвръща тя изненадано.
„Възползвай се, Грей“.
Измърморвам нещо банално към хората в апартамента и я повеждам навън, за да я отдалеча максимално от Родригес. В коридора тя се заиграва с косата си, след това преплита пръсти, а Тейлър тръгва след мен.
— Ще ти се обадя после, Тейлър — уведомявам го и когато той е далече, така че почти не може да ни чуе, каня Ана да пие кафе с мен и притаявам дъх в очакване на отговора ѝ.
Дългите ѝ мигли трепкат.
— Май се налага да закарам обратно всички — извинява се смутено тя.
— Тейлър — провиквам се след него и тя трепва. Просто я стряскам и не мога да преценя дали това е добре, или зле. А тя не спира да нервничи. Като се замислям над всички начини да престане, се разсейвам.