— Всички ли отиват към университета? — Тя кима и аз моля Тейлър да закара приятелите ѝ.
— Така. Сега вече можете ли да ми направите компания за кафе?
— Ами… господин Грей… това наистина… — Млъква. Поглежда ме право в очите, нейните блестят. — Вижте… Не е нужно Тейлър да ги кара у дома. Ще си сменим колите с Кейт. Дайте ми само минутка.
Облекчението ми е огромно и аз се усмихвам широко.
Чукнах си среща!
Отварям вратата, за да влезе отново в апартамента, а Тейлър прикрива изумлението си.
— Би ли ми донесъл сакото, Тейлър?
— Разбира се, господине.
Той се врътва на пети и свива устни, докато се отдалечава по коридора. Наблюдавам го с присвити очи чак докато не хлътва в асансьора, а аз се облягам на стената, за да изчакам госпожица Стийл.
Какво, за бога, ще ѝ кажа?
„Искаш ли да ми станеш любовница?“
„Не, успокой топката, Грей. Давай стъпка по стъпка“.
Тейлър се връща след две минути. Носи ми сакото.
— Това ли е всичко, господине?
— Да, благодаря.
Той ми го подава и ме оставя да вися като глупак в коридора.
Колко ли време ще се бави Анастейжа? Поглеждам си часовника. Сигурно се разправя с Катрин за колата. Или пък говори с Родригес и обяснява, че отива да пие кафе, за да ме успокои и да ми замаже очите за статията. Мислите ми стават мрачни. Сигурно го целува за довиждане.
По дяволите!
След минутка тя излиза и аз съм доволен. Не прилича на момиче, което току-що са целували.
— Добре — започва решително тя. — Да вървим на кафе. — Само че поруменелите бузи издават какво усилие ѝ струва тази самоувереност.
— След вас, госпожице Стийл. — Едва прикривам удоволствието си, докато тя върви на крачка пред мен. Когато я настигам, любопитството ми към връзката ѝ с Катрин е запалено, особено по отношение на съвместимостта им. Питам я откога се познават.
— От първата година в университета. Тя е добра приятелка. — Гласът ѝ е пълен с топлота. Ана ѝ е предана. Нали дойде чак до Сиатъл, за да ме интервюира, когато Катрин беше болна. Надявам се, че госпожица Кавана се отнася към нея със същата преданост и респект.
Когато натискам копчето, вратите на почти всички асансьори се отварят веднага. Двама, страстно прегърнати, се отдръпват един от друг, смутени, че са ги хванали. Без да им обръщаме внимание, влизаме в асансьора, но аз забелязвам хитрата усмивка на Анастейжа.
Докато пътуваме към първия етаж, атмосферата се нажежава от неудовлетворена страст. Не знам дали се излъчва от двойката зад нас, или от мен.
Да. Желая я. Тя дали ще иска онова, което мога да ѝ предложа?
Изпитвам облекчение, когато вратата се отваря отново и поемам ръката ѝ, хладна и съвсем не влажна, както очаквах. Може пък да не ѝ въздействам колкото ми се иска. Тази мисъл ме обезсърчава.
Зад нас се чува кикотът на двойката.
— Какво толкова намират хората в тези асансьори? — мърморя. Трябва да призная, че има нещо симпатично и наивно в този кикот, нещо, което ми се струва очарователно. Госпожица Стийл ми се струва невинна също като тях и докато вървим по улицата, аз отново поставям под въпрос мотивите си.
Тя е твърде млада. Тя е твърде неопитна, но, по дяволите, много ми е приятно да усещам ръката ѝ в моята.
Щом влизаме в кафенето, я изпращам да намери маса и я питам какво ще пие. Тя започва да заеква — английски чай, торбичката отделно. Това е нещо ново за мен.
— Не искаш кафе, така ли?
— Не съм много по кафето.
— Добре, чай, торбичката отделно. Захарче?
— Не, благодаря — отвръща тя, свела поглед към пръстите си.
— Искаш ли да хапнеш нещо?
— Не, благодаря — клати глава тя и прехвърля косата си през рамо, а светлината се отразява в кестеняви отблясъци.
Трябва да се редя на опашка, докато двете лелки зад щанда подхвърлят любезности с всички посетители. Дразня се, защото това ме откъсва от целта: Анастейжа.
— Здрасти, готин, какво да бъде? — пита по-възрастната жена с блеснали очи. „Това е просто едно красиво лице, миличка“.
— За мен кафе с мляко. Английски чай. Торбичката отстрани. И мъфин с боровинки.
Анастейжа може да реши да похапне.
— На гости ли си в Портланд?
— Да.
— За уикенда ли?
— Да.
— Времето се пооправи днес.
— Да.
— Дано да се порадваме на повечко слънце.
„Моля те, престани да дрънкаш и побързай, мътните те взели“.
— Да — съскам през зъби и поглеждам към Ана, която бързо извръща очи.
Наблюдава ме. Оглежда ли ме?
Зрънце надежда се надига в гърдите ми.
— Заповядай. — Жената намига и поставя чашите в поднос. — Плати на касата. Приятен ден.
Успявам да отговоря любезно.
— Благодаря.
Анастейжа седи на масата, забола поглед в пръстите си, и размишлява над един господ знае какво.
Може би за мен?
— За какво мислиш? — питам.
Тя трепва и се изчервява, докато ѝ поднасям чая и оставям кафето. Мълчи и виждам, че е притеснена. Защо? Не иска ли да бъде тук?
— Та за какво си мислиш? — напомням ѝ и тя започва да опипва торбичката чай.
— Това е любимият ми чай — заявява и аз си поставям за цел да запомня, че обича „Туинингс“. Наблюдавам я как пуска торбичката в чайника. Задачата се оказва мърлява и сложна. Изтегля торбичката почти веднага и я слага в чинийката. Свивам устни, за да не прихна. Докато ми обяснява, че предпочита чая слаб и черен, за момент решавам, че ми описва какви мъже харесва.
„Стегни се, Грей. Говори за чай“.
Стига сме се мотали, време е да разплета нещата.
— Той гадже ли ти е?
Тя свива вежди и между тях се образува малка буквичка V.
— Кой?
На това му се казва добър отговор!
— Фотографът — Хосе Родригес.
Тя прихва. Смее се на мен.
На мен!
Не знам дали е от облекчение, или просто намира, че съм смешен. Дразнещо е. Не мога да я разбера. Харесва ли ме, или не? Казва ми, че ѝ е просто приятел.
„Сладурче, на него му се иска да е повече от просто приятел“.
— Как така си помисли, че ми е гадже? — пита тя.
— Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. — „Нямаш представа, а? Момчето е лудо по теб“.
— Той ми е като брат — изтъква тя.
Добре, значи похотта е едностранна. За момент се питам дали си дава сметка колко е прекрасна. Поглежда мъфина с боровинки, докато беля хартията, и за момент си я представям на колене до мен и как я храня, хапка по хапка. Мисълта ме разсейва и възбужда.
— Искаш ли? — питам.
Тя клати глава.
— Не, благодаря. — Гласът ѝ звучи колебливо и тя отново забожда поглед в ръцете си. Защо е толкова нервна? Заради мен ли?
— А момчето, с което ме запозна в магазина вчера? Не ти ли е гадже?
— Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. — Тя се мръщи отново, сякаш е объркана, и кръстосва отбранително ръце. Не обича да я разпитват за тези момчета. Спомням си колко неловко се почувства, когато онзи в магазина я прегърна, за да покаже, че е негова. — Защо питаш?
— Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже.
Тя се ококорва. Очите ѝ наистина са красиви. Цветът им е като на океана в Кабо — най-синьото от всички сини морета. Трябва да я заведа там.
„Какво? Това пък откъде дойде?“
— Мисля, че ти ми действаш така — признава тя, свежда поглед и започва отново да опипва пръстите си. От една страна, е невероятно покорна, докато от друга… е много предизвикателна.
— Вероятно е така и в това няма нищо лошо.
Да. Сигурно. Не са много хората, които са достатъчно смели, за да си признаят, че ги плаша. Тя е честна и пряма и ѝ го казвам, но когато отклонява поглед, не знам какво мисли. Голямо разочарование. Дали ме харесва? Или просто изтърпява тази среща, за да не сложа кръст на интервюто на Кавана? Кое от двете?
— Вие сте мистерия, госпожице Стийл.
— Няма нищо мистериозно около мен.
— Ти си така уверена. — Като всяка добра подчинена. — Освен когато се изчервяваш, разбира се, а то е доста често. Много ми се ще да узная защо. — Така.Това вече ще я накара да отговори. Лапвам парченце мъфин и чакам отговор.
— Винаги ли правиш такива задълбочени наблюдения върху хората?
Това не е лично, нали?
— Не знаех, че правя това. Обидих ли те с нещо?
— Не.
— Това е добре.
— Но си много властен и своенравен.
— Свикнал съм да правя нещата по своя си начин, Анастейжа. Във всичко, което правя.
— Изобщо не се съмнявам — отвръща тя, след това пита защо не съм ѝ предложил да ме нарича на малко име.
Какво?!
Спомням си как когато си тръгваше от офиса ми и се качи в асансьора… как прозвуча името ми, когато го каза. Да не би да е успяла да надникне вътре в мен? Нарочно ли ме предизвиква? Казвам ѝ, че никой не ме нарича Крисчън освен семейството…
Дори не знам дали това е истинското ми име.
„Не започвай, Грей“.
Сменям темата. Искам да науча повече за нея.
— Имаш ли братя или сестри?
Клепките ѝ трепват няколко пъти преди да отговори, че е едно дете.
— Разкажи ми за родителите си.
Тя извива очи и аз едва потискам желанието си да ѝ се скарам.
— Майка ми живее в Джорджия с новия си мъж, Боб. Вторият ми баща живее в Монтесино.
Аз, разбира се, знам всичко това от проверката на Уелч, но е важно да го чуя от нея. Устните ѝ омекват в нежна усмивка, когато споменава пастрока си.
— А баща ти? — питам.
— Баща ми е починал, когато съм била бебе.
В миг съм катапултиран обратно в кошмарите, виждам тяло, проснато на мръсния под.
— Съжалявам.
— Не го помня — признава тя и ме връща към настоящето. Изражението ѝ е ясно, ведро, и съм сигурен, че Реймънд Стийл е бил добър баща на това момиче. Връзката на майка ѝ с нея, от друга страна — това ще се разбере.
— И майка ти се е омъжила пак?
Тя се смее с горчивина.
— Може да се каже. — След като го казва, замълчава. Тя е сред малкото жени, които познавам, способни да седят мълчаливо. Това е чудесно, ала в момента не го искам.
— Не обичаш да говориш за себе си, нали?
— Ти също — парира тя.
„О, госпожице Стийл. Играта започна“.
С огромно удоволствие и подсмихване ѝ напомням, че вече ме е интервюирала.
— Помня някои доста интересни въпроси.
„Да. Попита ме дали съм гей“.
Думите ми оказват желания ефект и тя очевидно се чувства неловко. Започва да разказва за себе си и някои подробности се оказват ценни. Майка ѝ била непоправима романтичка. Жена с четири брака се надява надеждата да надвие опита. И тя ли е като майка си? Няма как да я попитам. Ако каже, че е така, тогава за мен няма надежда. А аз не искам това интервю да приключи. Прекалено добре се забавлявам.
Разпитвам я за пастрока ѝ и тя потвърждава предположението ми. Очевидно го обича. Лицето ѝ грейва, когато говори за него: работата му (той е дърводелец), хобитата му (обича европейски футбол и риболов). Предпочела да живее при него, когато майка ѝ се омъжила за четвърти път.
Интересно.
Тя изпъва рамене.
— Кажи ми за твоите родители — продължава в настъпление, за да отклони разговора от семейството си. Аз не обичам да говоря за своето семейство, затова ѝ казвам основни неща.
— Баща ми е адвокат, майка ми е педиатър. Живеят в Сиатъл.
— С какво се занимават брат ти и сестра ти?
За това ли иска да говорим? Отговарям кратко, че Елиът работи в строителството, а Мия е в готварско училище в Париж.