Тя слуша очарована.
— Чувала съм, че Париж е прекрасен — отбелязва замечтано.
— Париж е много красив. Била ли си там?
— Никога не съм излизала от Америка. — В гласа ѝ се прокрадва съжаление. Може да я заведа там.
— Искаш ли да отидеш?
„Първо Кабо, сега Париж? Стегни се, Грей“.
— В Париж ли? Разбира се, че искам. Но всъщност Англия е страната, в която мечтая да ида.
Лицето ѝ се озарява от вълнение. Госпожица Стийл иска да пътува. Защо точно Англия, питам аз.
— Това е родината на Шекспир и на Джейн Остин, и на сестрите Бронте, и на Томас Харди. Искам да видя местата, които са вдъхновили тези хора да напишат такива велики книги. — Очевидно това е първата ѝ голяма любов.
Книгите.
Сама го каза вчера в „Клейтън“. Това означава, че ще трябва да се конкурирам с Дарси, Рочестър и Ейнджъл Клеър: невъзможни романтични герои. Ето го доказателството, от което се нуждаех. Тя е непоправима романтичка, също като майка си, и работата няма да се получи. Сякаш за да направи нещата още по-зле, тя си поглежда часовника. Тя е дотук.
Съсипах сделката!
— Време е да тръгвам. Имам да уча — заявява тя.
Предлагам да я изпратя до колата на приятелката ѝ, което означава, че ще трябва да вървя до хотела, за да си стегна багажа.
Трябва ли?
— Благодаря за чая, господин Грей — подхвърля тя.
— Беше ми много приятно, Анастейжа. — В мига, в който го казвам, разбирам, че изминалите двайсет минути са били… приятни. Отправям ѝ най-ослепителната си усмивка, която със сигурност обезоръжава, и ѝ подавам ръка. — Хайде, да вървим — казвам. Тя поема пръстите ми и докато вървим към „Хийтман“, не мога да се отърся от мисълта колко ми е приятно да усещам ръката ѝ в моята.
Може пък да се получи.
— Винаги ли носиш джинси? — питам.
— Почти винаги — признава тя и това е втората черна точка: непоправима романтичка, която носи единствено дънки… Аз обичам жените ми да са с поли и рокли. Да са ми удобни.
— Имаш ли приятелка? — пита тя най-неочаквано и това е третата черна точка. Край на тази недоизпипана сделка. Тя иска романтика, а аз не мога да ѝ предложа подобно нещо.
— Не, Анастейжа. Аз нямам приятелки. Не се занимавам с такива неща.
Тя се мръщи, очевидно шокирана, обръща се рязко и се препъва по улицата.
— Мама му стара, Ана! — крещя и я дръпвам към мен, за да не падне пред моториста идиот, който кара от обратната страна на улицата. Неочаквано тя се озовава в прегръдката ми, стиска бицепсите ми и вдига поглед към мен. По очите ѝ личи, че е стресната, и аз за пръв път забелязвам тъмен кръг синьо, обрамчил ирисите ѝ; толкова са красиви, още по-красиви, когато си близо. Зениците ѝ се разширяват и аз разбирам, че мога да пропадна в този поглед и никога да не се върна. Тя си поема дълбоко дъх.
— Добре ли си? — Гласът ми прозвучава чужд и далечен и усещам, че тя ме докосва, а нямам нищо против. Пръстите ми милват бузата ѝ. Кожата ѝ е мека и гладка, прокарвам палец по долната ѝ устна, дъхът ми засяда в гърлото. Тялото ѝ е притиснато в моето, усещам гърдите ѝ, топлината ѝ, която се просмуква през ризата ми, е възбуждаща. Тя има свеж, приятен аромат, който ми напомня за ябълковата градина на баба. Затварям очи и вдъхвам, за да запазя аромата ѝ. Когато ги отварям отново, виждам, че тя ме наблюдава, моли, умолява, придумва, не откъсва очи от устата ми.
Мама му стара! Иска да я целуна.
И аз искам. Само веднъж. Устните ѝ са разтворени, готови, чакат. Устата ѝ ме приканва.
„Не. Не и не. Не го прави, Грей.
Тя не е момиче за теб.
Тя иска цветя и рози, а ти не се занимаваш с подобни глупости“.
Затварям очи, за да залича образа ѝ, и се опитвам да отблъсна изкушението, а когато ги отварям отново, решението ми е взето.
— Анастейжа — прошепвам, — трябва да се пазиш от мен. Стой далеч. Аз не съм мъжът, когото заслужаваш.
Малкото V се очертава между веждите ѝ и ми се струва, че е спряла да диша.
— Поеми си дъх, Анастейжа. — Трябва да я пусна преди да направя някоя глупост, но с огромна изненада усещам, че нямам желание. Искам да я прегръщам още съвсем малко. — Сега ще те пусна.
Отстъпвам назад и тя отдръпва ръце, но колкото и да е странно, не усещам облекчение. Плъзвам пръсти по раменете ѝ, за да съм сигурен, че тя ще остане на крака. В изражението ѝ проличава унижение. Тя е потресена, че съм я отблъснал.
„По дяволите, не исках да те нараня!“
— Разбрах — прошепва тя и зад остротата долавям разочарование. Тя става официална, далечна, но не се отдръпва. — Благодаря — добавя.
— За какво ми благодариш?
— За това, че ме спаси.
Иска ми се да ѝ кажа, че я спасявам от себе си… че това е благороден жест, но не това иска да чуе тя.
— Тоя кретен караше в забранена улица. Добре, че бях с теб.
Не искам и да си представям какво можеше да ти се случи, ако не бях с теб. — Сега аз съм този, който дрънка глупости, и така и не успявам да я пусна. Предлагам ѝ да поседна с нея в хотела, макар да знам, че това е хитър начин да продължа времето си с нея, и едва тогава я пускам.
Тя поклаща глава, гърбът ѝ е изпънат като струна, и се обгръща с ръце, сякаш да се защити. След малко хуква през улицата и аз трябва да забързам, за да я настигна.
Когато стигаме до хотела, тя се обръща отново към мен. Възвърнала е самообладанието си.
— Благодаря за чая и за снимките. — Наблюдава ме безизразно и аз усещам как ме пробожда разочарование.
— Анастейжа, аз… — Не знам какво да кажа, освен да се извиня.
— Да, Крисчън? — сопва се тя ядно и заядливо и излива презрението си във всяка сричка на името ми. Това е нещо ново. Освен това си тръгва. Не искам да си тръгва.
— Успех с изпитите.
Очите ѝ заблестяват от обида и възмущение.
— О, да, благодаря! — измърморва тя, без да прикрива сарказма в гласа си. — Довиждане, господин Грей. — Врътва се и тръгва по улицата към подземния гараж. Наблюдавам я как се отдалечава, надявам се да ме погледне още един път, но тя не се обръща. Хлътва в сградата и оставя след себе си съжаление, спомена за красивите ѝ сини очи и аромата на ябълкова градина през есента.
Четвъртък, 19 май 2011
Не!
Викът ми отеква в спалнята и ме изтръгва от кошмара. Целият съм потен, воня на застояла бира, цигари и бедност, усещам смътен ужас от пиянство и насилие. Сядам и стискам главата си с ръце, мъча се да успокоя полудялото си сърце и накъсаното си дишане. Същата работа вече четвърта нощ. Поглеждам часовника. Три след полунощ е.
Имам две важни срещи утре… днес… и имам нужда от бистър ум и малко сън. По дяволите, какво ли не бих дал за един хубав сън! Освен това ми предстои среща на голф игрището с Бастил. Трябва да отложа голфа; мисълта, че ще играя и ще изгубя, помрачава и без това скапаното ми настроение.
Ставам от леглото, тръгвам по коридора и влизам в кухнята. Наливам си вода и виждам отражението си в стъклената стена в другия край на стаята. Само по долнище на пижама съм. Обръщам се отвратен.
„Ти я отблъсна.
Тя те желаеше.
А ти я отблъсна“.
„Направих го за нейно добро“.
Това ме тормози от дни. Красивото ѝ лице се появява в мислите ми без предупреждение, дразни ме. Ако психиатърът ми не беше на почивка в Англия, бих му се обадил, та психодрънканиците му да ме поуспокоят.
„Грей, тя е просто едно красиво момиче“.
Може да ми трябва нещо, с което да се разсея — нова любовница може би. Прекалено много време мина след Сузана. Замислям се дали сутринта да не позвъня на Елена. Тя винаги ми намира подходящи кандидатки. Истината е, че не искам ново момиче.
Искам Ана.
Разочарованието ѝ, нараненото ѝ възмущение и презрението ѝ не ме оставят на мира. Тя си тръгна, без дори да се обърне. Може да съм събудил надеждите и очакванията ѝ, като я поканих на кафе, а след това просто да съм я разочаровал.
Дали не трябва да намеря някакъв начин да се извиня, а след това да забравя напълно тази жалка случка и да избия Ана от главата си? Оставям чашата в мивката — има кой да я измие, икономката. След това се затътрям обратно в леглото.
Радиобудилникът се включва точно в 5:45, докато гледам в тавана. Не съм спал и съм напълно изтощен.
Мама му стара! Това е нелепо!
Тази програма по радиото ме разсейва чудесно, докато не чувам втората новина. Става въпрос за продажбата на рядък ръкопис: недовършен роман от Джейн Остин, наречен „Семейство Уотсън“, който се продава на търг в Лондон.
„Книги“, беше казала тя!
Господи!Дори новините ми напомнят за малката госпожица Книжна мишка.
Тя е непоправима романтичка, която си пада по английските класици. Аз също, между другото, но по различна причина. Нямам нито едно от първите издания на Джейн Остин, на сестрите Бронте… но пък имам две книги на Томас Харди.
Разбира се!Това е! Точно това мога да направя.
След малко съм в библиотеката си с „Невзрачният Джуд“ и трите тома на „Тес от рода Д’Ърбървил“, подредени на масата за билярд пред мен. И двете книги са мрачни, трагични. Харди има тъмна, извратена душа.
Също като мен.
Отърсвам се от тази мисъл и оглеждам книгите. Въпреки че „Джуд“ е в по-добро състояние, това не е състезание. В „Джуд“ няма изкупление, затова ще ѝ изпратя „Тес“ с подходящ цитат. Знам, че това съвсем не е най-романтичната книга, като се има предвид какви беди сполитат героинята, но тя изживява кратка романтична любов сред пасторалната идилия на английската провинция. А и успява да си отмъсти на мъжа, който я озлочестява.
Не това е важното. Ана спомена, че Харди е сред любимците ѝ, и съм сигурен, че никога не е виждала, камо ли да притежава първо издание.
Припомних си прибързания в преценката ѝ отговор по време на интервюто: „Говорите като краен консуматор“. Точно така. Обичам да притежавам разни неща, чиято стойност ще се покачи, като например първи издания.
Вече по-спокоен и сдържан и донякъде доволен от себе си, отивам в дрешника и обличам анцуга, за да изляза да потичам.
На задната седалка в колата разлиствам една от книгите за Тес, търся цитат и се питам кога е последният изпит на Ана. Романите бяха мое убежище като тийнейджър. Мама не можеше да се начуди на четивата, които избирах; Елиът не чак толкова. Копнеех за избавлението, което ми осигуряваха романите. Той нямаше нужда от подобно бягство.
— Господин Грей — прекъсва ме Тейлър. — Пристигнахме, господине. — Слиза и ми отваря вратата. — В два ще ви чакам отпред да ви закарам за голфа.
Кимам и влизам в Грей Хаус с книгите в ръка. Младата рецепционистка ме посреща с флиртаджийско помахване.
Всеки божи ден… Също като банална мелодия, която не спира да се върти.
Тръгвам към асансьора, без да ѝ обръщам внимание.
— Добро утро, господин Грей — поздравява Бари от охраната и натиска копчето, за да повика асансьора.
— Как е синът ти, Бари?
— По-добре, господине.
— Радвам се.
Влизам в асансьора и той се изстрелва към двайсетия етаж. Андреа вече е станала, за да ме посрещне.
— Добро утро, господин Грей. Рос иска да обсъдите проекта Дарфур. Барни иска няколко минутки…
Вдигам ръка, за да я накарам да замълчи.
— Остави ги засега. Свържи ме с Уелч и разбери кога Флин се връща от почивка. Ще прегледаме програмата за деня след като говоря с Уелч.