— Добре, господине.
— Имам нужда от двойно еспресо. Кажи на Оливия да ми направи.
Оглеждам се и забелязвам, че Оливия я няма. Какво облекчение. Това момиче вечно въздиша по мен, а това е адски дразнещо.
— Искате ли мляко, господине? — пита Андреа.
Браво на нея! Усмихвам ѝ се.
— Не и днес. — Обичам да ги карам да се питат как ще си пия кафето.
— Добре, господин Грей. — Тя изглежда доволна от себе си и така трябва. Тя е най-добрата лична асистентка, която съм имал.
След три минути ме свързва с Уелч.
— Уелч?
— Да, господин Грей.
— Проверката, която направи миналата седмица. За Анастейжа Стийл. Учи в университета на Ванкувър.
— Да, господине, помня.
— Искам да разбереш кога е последният ѝ изпит и да ми кажеш по най-бързия възможен начин.
— Разбира се, господине. Нещо друго?
— Не, това е всичко. — Затварям и поглеждам книгите на бюрото. Трябва да намеря цитат.
Рос, вторият човек след мен и главен оперативен директор, се е задействала.
— Получихме разрешение от суданските власти да вкараме пратката в Порт Судан. Само че връзките ни там не са много сигурни за пътуването до Дарфур. В момента оценяват степента на риск, за да сме наясно колко е надеждно. — Логистиката сигурно е трудна, обичайното ѝ слънчево настроение се е стопило.
— Можем да пуснем всичко от въздуха.
— Крисчън, разходите по едно пускане…
— Знам. Да видим какво ще кажат приятелите ни от неправителствения сектор.
— Добре — въздиша тя. — Освен това чакам зелена светлина от Държавния департамент.
Извъртам очи към тавана. Тъпи бюрократи.
— Ако трябва да се плати на някого — или да накараме сенатор Бландино да се намеси, — кажи ми.
— Следващият въпрос е къде да бъде новият завод. Знаеш, че данъчните облекчения в Детройт са огромни. Изпратих ти сбит отчет.
— Знам. Господи, трябва ли да е в Детройт?
— Не знам защо мразиш това място. То напълно съответства на критериите ни.
— Добре, накарай Бил да провери потенциалните промишлени терени. И направи още едно проучване на терените, да не би някоя друга община да предлага по-благоприятни условия.
— Бил вече изпрати Рут да се срещне с човек от отдел „Преустрояване“. Изглежда много услужлив, но ще помоля Бил да направи още една проверка.
Телефонът ми звънва.
— Да — изръмжавам на Андреа: тя знае колко мразя да ме прекъсва, когато имам среща.
— Уелч чака да разговаря с вас.
11:30 Бързо е свършил работа.
— Свържи ме.
Давам знак на Рос да почака.
— Господин Грей?
— Казвай, Уелч.
— Изпитът на госпожица Стийл е утре. Дванайсети май.
По дяволите! Не разполагам с много време.
— Супер. Това е всичко. — Затварям.
— Рос, изчакай за момент.
Грабвам телефона. Андреа отговаря на мига.
— Андреа, трябва ми празна картичка до час, за да напиша съобщение — заявявам и затварям. — Така, Рос, докъде бяхме стигнали?
В 12:30 Оливия се дотътря в офиса ми с обяд. Тя е високо слабо момиче с красиво лице. За съжаление винаги ме зяпа с копнеж. Носи поднос с нещо, което, надявам се, става за ядене. Денят ми досега е натоварен и умирам от глад. Тя трепери, докато поставя подноса на бюрото ми.
Салата с риба тон. Добре. Поне този път не е прецакала нещата.
Освен това поставя на бюрото три различни бели картички, всичките с различни размери и пликове към тях.
— Супер — мърморя. „Сега изчезвай“. Тя ситни към вратата.
Отхапвам парче риба тон и посягам към химикалката. Избрал съм цитат. Предупреждение. Постъпих правилно, като я оставих. Не всички мъже са романтични герои. Няма да включа думата „мъже“. Тя ще разбере.
Защо не ме предупреди за опасността? Защо не ми каза? Дамите знаят от какво да се пазят, защото четат романи, които ги учат на този трик.
Пъхам картичката в плика и написвам на него адреса на Ана, който помня от проверката на Уелч. Звънвам на Андреа.
— Да, господин Грей.
— Би ли дошла, ако обичаш?
— Да, господине.
След миг е на вратата.
— Да, господин Грей?
— Вземи ги, опаковай ги и ги изпрати по куриер на Анастейжа Стийл, момичето, което направи интервюто миналата седмица. Ето адреса ѝ.
— Веднага, господин Грей.
— Най-късно утре да са пристигнали.
— Добре, господине. Това ли е всичко?
— Не, намери ми ново копие.
— На тези книги ли?
— Да. Първи издания. Оливия да се заеме.
— Кои са книгите?
— „Тес от рода Д’Ърбървил“.
— Добре, господине. — Отправя ми една от редките си усмивки и излиза от кабинета ми.
Тя пък защо се усмихва?
Тя никога не се усмихва. Пропъждам тази мисъл и се питам дали виждам книгите за последен път, и трябва да призная, че дълбоко в себе си се надявам да не е така.
Петък, 20 май 2011
Наспах се за пръв път от пет дни. Може би заради приключването на сделката, за което се надявах, след като изпратих книгите на Анастейжа. Докато се бръсна, скапанякът в огледалото ме зяпа със студени сиви очи.
Лъжец!
Добре де, добре. Надявам се тя да се обади. Има ми телефона.
Когато влизам в кухнята, госпожа Джоунс вдига поглед.
— Добро утро, господин Грей.
— Добрутро, Гейл.
— Какво искате за закуска?
— Омлет. Благодаря. — Сядам пред плота в кухнята, докато тя ми приготвя закуската, и прелиствам „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“, а след това прехвърлям и „Сиатъл Таймс“. Докато преглеждам вестниците, телефонът ми звънва.
Елиът е. Какво, по дяволите, иска големият ми брат?
— Да, Елиът?
— Здрасти, пич. Трябва да се разкарам от Сиатъл този уикенд. Една мацка ми е налазила висулките и трябва да се разкарам.
— Висулките ли?
— Да. Щеше да разбереш, ако имаше такива.
Не обръщам внимание на заяждането и в същия момент ми хрумва нещо хитро.
— Какво ще кажеш да отскочим до Портланд? Можем да заминем още днес следобед. Ще останем там. Ще се приберем в неделя.
— Става. С хеликоптерчето или с кола?
— Казва се хеликоптер, Елиът, но ще отидем с кола. Ела в офиса по обяд и тръгваме.
— Благодаря, брат ми. — Елиът затваря.
На него открай време му е трудно да се контролира. Както и жените, с които има връзки: което и да е нещастното момиче, то е просто поредната мацка от дългата, предълга опашка на случайните му връзки.
— Господин Грей. Каква храна ще искате за уикенда?
— Приготви нещо леко и го остави в хладилника. Може да се прибера в събота.
А може и да не се прибера.
„Тя си тръгна, без да се обърне, Грей“.
След като през по-голямата част от живота си на работа съм управлявал очакванията на другите, би трябвало да се справям по-добре със своите.
Елиът спи почти през целия път до Портланд. Горкият нещастник сигурно е скапан. Работи и чука: това е смисълът на съществуването на Елиът. Разложил се е на седалката и хърка.
Ама и той ще е една компания…
Сигурно ще пристигнем в Портланд след три, затова се обаждам на Андреа по хендсфрито.
— Господин Грей — отговаря тя на второто позвъняване.
— Може ли да уредиш да доставят два бегача в „Хийтман“?
— За колко часа, господине?
— За три.
— Бегачите за вас и брат ви ли са?
— Да.
— Брат ви е метър и деветдесет, нали?
— Да.
— Заемам се веднага.
— Супер. — Затварям и звъня на Тейлър.
— Господин Грей — отговаря той на първото позвъняване.
— По кое време ще дойдеш?
— Ще съм на рецепцията в девет довечера.
— Ще докараш ли R8?
— С удоволствие, господине. — И Тейлър е луд фен на автомобилите.
— Добре. — Затварям и усилвам музиката. Да видим дали Елиът ще проспи „Върв“.
Пътуваме по I-5 и вълнението ми расте.
Дали са доставили книгите? Изкушавам се да позвъня отново на Андреа, но знам, че съм я натоварил с цял тон работа. Освен това не искам да давам на персонала си повод да клюкарства. Обикновено не правя подобни неща.
„Защо изобщо ги изпрати?“
„Защото искам да я видя пак“.
Подминаваме изхода за Ванкувър и се питам дали изпитът ѝ е приключил.
— Къде сме, мой човек? — ломоти Елиът.
— Я виж ти кой се събудил — казвам. — Почти стигнахме. Отиваме на планински преход с бегачи.
— Така ли?
— Да.
— Супер. Помниш ли когато татко ни водеше?
— Аха. — Кимам. Татко е всестранно надарен, истински ренесансов човек: с академична нагласа, спортува, чувства се в свои води в града, още по-добре му е на открито. Отгледал е три осиновени деца… а аз съм единственото, което не е оправдало очакванията му.
Преди да порасна имахме тясна връзка. Той беше моят герой. Обичаше да ни води на къмпинг и на какви ли не забавления на открито: плаване, каяк, колела, какво ли не сме правили.
Пубертетът ми съсипа всичко.
— Мислех, че ако пристигнем следобед, няма да ни остане време за преход.
— Мисли повечко.
— От кого бягаш?
— Мой човек, аз съм от хората, които им се кефят и после вдигат гълъбите. Много добре го знаеш. Не искам обвързване. Не знам защо, обаче щом мацките разберат, че имаш собствен бизнес, почват да им се въртят разни откачени мисли в главите. — Поглежда ме косо. — Прав си, че си пазиш оная работа.
— Сега не обсъждаме моята оная работа, а твоята и коя е била нанизана на нея.
Елиът се киска.
— Направо им изгубих бройката. Стига обаче за мен. Кажи как върви стимулиращият свят на търговията и на крупните финансови операции?
— Наистина ли те интересува? — Стрелвам го с поглед.
— Не — сумти той и аз избухвам в смях при тази проява на апатия и липса на красноречие.
— Как върви бизнесът? — любопитствам.
— Да не би да проверяваш инвестицията си?
— Винаги. — Това ми е работата.
— Миналата седмица забихме проекта „Спокани Идън“, всичко върви по график, но е минала само седмица. — Той свива рамене. Под на пръв поглед небрежния външен вид брат ми е екобоец. Страстта му към природно целесъобразен начин на живот допринася за доста разгорещени разговори със семейството в неделя на обяд, а последният му проект е за екологични евтини жилища на север от Сиатъл.
— Надявам се да инсталирам новата система за повторно използване на водата, нали ти разправях? Това означава, че всички домове ще намалят използването на вода и сметките си с двайсет и пет процента.
— Впечатлен съм.
— Надявам се.
Навлизаме в центъра на Портланд в мълчание и тъкмо когато влизаме в подземния гараж на „Хийтман“ — последното място, на което я видях — Елиът казва:
— Нали знаеш, че тази вечер ще изпуснем мача на „Маринърс“?
— Можеш да останеш пред телевизора. Дай малко почивка на висулката си и погледай бейзбол.
— Няма да е зле.
Да следваш темпото на Елиът е истинско предизвикателство. Той се спуска по пътеките със същата небрежност, с която подхожда към повечето ситуации. Елиът не знае какво е страх — тъкмо затова му се възхищавам. Но при тази скорост нямам никакъв шанс да се насладя на околността. Едва успявам да мярна пищната зеленина покрай мен, защото следя трескаво пътеката и се опитвам да избегна дупките.
Накрая и двамата сме мръсни и изтощени.
— Отдавна не съм се забавлявал така с дрехи — признава Елиът, докато оставяме велосипедите на пиколото в „Хийтман“.
— Да — казвам, а след това си спомням как бях прегърнал Анастейжа, когато я спасих от моторджията. Топлината, която бликаше от нея, гърдите ѝ, притиснати в мен, ароматът ѝ нахлува в ноздрите ми…