Тогава бях с дрехи…
— Да — повтарям.
Проверяваме телефоните си в асансьора, докато се качваме на последния етаж.
Получил съм имейли, два есемеса от Елена, която пита какви са плановете ми за уикенда, но нито едно пропуснато обаждане от Анастейжа. Малко преди седем е — трябва да е получила книгите. Тази мисъл ме потиска. Пак съм в Портланд, за да гоня вятъра.
— Леле, мой човек, тази мацка ми е звъняла пет пъти и ми е пуснала пет есемеса. Тя дава ли си сметка колко отчаяно звучи? — жалва се Елиът.
— Може да е бременна.
Елиът пребледнява и аз избухвам в смях.
— Не е смешно, тъпанар! — ръмжи той. — Освен това не я познавам от чак толкова време. Нито пък сме го правили толкова често.
След бърз душ отивам в стаята на Елиът и сядаме да гледаме остатъка от мача на „Маринърс“ срещу „Падрес“ от Сан Диего. Поръчваме си пържоли, салата, пържени картофи и две бири, а след това аз се отпускам и се наслаждавам на играта в приятната компания на Елиът. Вече съм приел факта, че Анастейжа няма да се обади. „Маринърс“ водят и по всичко личи, че ще падне голяма веселба.
За съжаление не става така, въпреки че „Маринърс“ побеждават с 4:1.
Само така, Маринърс! С Елиът се чукваме с бутилките.
Докато тече анализът на вече приключилата игра, телефонът ми звънва и на екрана се изписва номерът на госпожица Стийл.
Тя е!
— Анастейжа? — Не крия нито изненадата, нито удоволствието си. При нея е шумно и решавам, че или е на парти, или в някой бар. Елиът ме поглежда, затова ставам от канапето и излизам, за да не ме слуша.
— Защо изпрати книгите? — Заваля думите и аз усещам как ме полазва безпокойство.
— Анастейжа, добре ли си? Говориш някак странно.
— Не аз съм странната, ти си странен — заявява тя обвиняващо.
— Анастейжа, пила ли си?
Мама му стара! Тя с кого е? С фотографа ли? Къде е приятелката ѝ Кейт?
— К’во те бърка? — Струва ми се кисела, войнствено настроена и разбирам, че е пияна, но също така трябва да разбера дали е добре.
— Питам само… Къде си?
— В един бар.
— Кой бар? — „Казвай веднага!“ Безпокойството набъбва в мен. Млада жена, пияна, някъде в Портланд. Не е в безопасност.
— Един бар. В Портланд.
— Как ще се прибереш у дома? — Стискам зъби, обзет от напразната надежда да позабавя избухването си.
— Все някак.
Какви ги дрънка? Възнамерява ли да шофира? Питам отново в кой бар е и тя не отговаря.
— Защо ми изпрати книгите. Крисчън?
— Анастейжа, къде си? Кажи ми. Веднага!
Как ще се прибере?
— Ти си толкова… деспотичен — киска се тя. Ако положението е друго, смехът ѝ би ми се сторил очарователен. Сега обаче ми се иска да ѝ покажа колко точно съм деспотичен. Направо ме побърква.
— Ана, къде си, мама му стара!
Тя се киска отново. Мама му стара, присмива ми се!
Пак ми се присмива!
— В Портланд. Далечко е от Сиатъл.
— Къде в Портланд?
— Лека нощ, Крисчън.
Тя прекъсва.
— Ана…
Тя ми затвори! Зяпвам телефона и не мога да повярвам. Никой досега не си е позволявал да ми затвори телефона!
— Какъв е проблемът? — провиква се Елиът от канапето.
— Пиянско обаждане. — Поглеждам го, а той ме зяпа с отворена уста.
— За теб ли беше?
— Да. — Натискам копчето за повторно набиране, като се опитвам да се овладея и да потисна безпокойството си.
— Здравей. — Тя се обажда задъхано и срамежливо. Вече е на по-тихо място.
— Идвам да те взема. — Гласът ми е леденостуден, мъча се да овладея гнева си. Затварям телефона.
— Трябва да отида да взема едно момиче и да го прибера у тях. Ще дойдеш ли?
Елиът ме е зяпнал така, сякаш са ми поникнали три глави.
— Ти? С момиче? Това трябва да се види.
И започва да се обува.
— Първо трябва да позвъня. — Влизам в спалнята му. Дали да звънна на Барни, или на Уелч? Барни е старшият инженер в телекомуникационния отдел на компанията ми. Технически гений. Само че онова, което искам, не е съвсем законно.
По-добре да не замесвам компанията си.
Звъня на Уелч и след секунди чувам дрезгавия му глас.
— Господин Грей?
— Трябва да разбера къде се намира Анастейжа Стийл в момента.
— Така. — Следва кратко мълчание. — Оставете на мен, господин Грей.
Знам, че това е незаконно, но тя може да се забърка в неприятности.
— Благодаря.
— Ще ви звънна след две минутки.
Когато се връщам в хола, Елиът потрива доволно ръце и се хили.
— Не бих изпуснал подобно нещо за нищо на света — злорадства той.
— Отивам да взема ключовете от колата. След пет минути те чакам в гаража — ръмжа аз, без да обръщам внимание на самодоволното му лице.
Барът е претъпкан. Пълен е със студенти, решили да си прекарат страхотно. От колоните дъни някакъв тъп рок, дансингът е наблъскан с гърчещи се тела.
Обстановката ме кара да се чувствам стар.
Тя е някъде тук.
Елиът влиза след мен.
— Виждаш ли я? — опитва се да надвика шума. Докато оглеждам помещението, зървам Катрин Кавана. Тя е с приятели, до един мъже, седят в сепаре. Ана не се мярка, но масата е отрупана с чаши за шотове и халби бира.
Да видим сега дали госпожица Кавана е предана на приятелката си като Ана на нея.
Тя ме поглежда изненадано, когато пристъпваме към масата ѝ.
— Катрин — започвам вместо поздрав и тя ме прекъсва преди да успея да попитам къде е Ана.
— Крисчън, каква приятна изненада да те видя тук — опитва се да надвика шума. Тримата на масата зяпат мен и Елиът враждебно.
— Бях наблизо.
— Кого си довел? — Тя се усмихва прекалено подкупващо на Елиът и ме прекъсва отново. Каква досадна жена!
— Това е брат ми Елиът. Елиът, запознай се с Катрин Кавана. Къде е Ана?
Тя отправя на Елиът още по-широка усмивка и аз оставам изненадан от неговата.
— Май излезе навън да глътне малко чист въздух — отвръща Кавана, без да ме погледне. Интересува я единствено господин Изчукай ги и чупката. Е, с нея съм дотук.
— Навън ли? Къде навън? — провиквам се все пак.
— А. Натам. — Тя сочи двойните врати в края на бара.
Разблъсквам тълпата и тръгвам към вратата, като оставям тримата намръщени младоци с ухилените Кавана и Елиът.
През вратите се вие опашка за дамската тоалетна, а по-навътре виждам друга врата, която води навън. Иронията е, че води към паркинга, откъдето дойдохме с Елиът.
Излизам навън и попадам в кътче непосредствено до паркинга, оградено от кашпа с цветя. Няколко души пушат, пият и си бъбрят. Веднага я забелязвам.
По дяволите! Тя е с фотографа, струва ми се, въпреки че ми е трудно да позная на слабата светлина. Той я е прегърнал, но тя като че ли се опитва да се отскубне от него. Той ѝ шепне нещо, което не чувам, и я целува по челюстта.
— Спри, Хосе. Не! — настоява тя. Опитва се да го отблъсне.
Тя не го иска!
В първия момент ми идва да му откъсна главата. Стискам юмруци и се приближавам до тях.
— Мисля, че дамата каза не.
Гласът ми прозвучава студен и зловещ на това сравнително тихо място, макар да се старая да го овладея.
Хосе пуска Ана и присвива очи към мен с озадаченото изражение на пиян.
— Грей? — тросва се той и аз впрягам цялата си воля, за да не размажа изписалото се на лицето му разочарование.
На Ана започва да ѝ се гади, тя се превива и повръща.
Каква гадост!
— А? Диос мио, Ана! — Хосе отскача с погнуса.
Скапан нещастник!
Без да му обръщам внимание, прибирам косата ѝ, докато тя продължава да повръща всичко, което е погълнала тази вечер. С огромно раздразнение забелязвам, че май не е яла. Прегръщам я през раменете и я повеждам настрани от любопитните погледи.
— Ако ще повръщаш пак, нека да е тук. Ще те придържам. — Тук е по-тъмно. Нека драйфа на спокойствие. Тя повръща пак, разбира се. Жалка работа. След като стомахът ѝ се изпразва, продължава да ѝ се гади и тя се превива от дълги сухи напъни.
Господи, хич не носи.
Най-сетне тялото ѝ се отпуска и решавам, че е приключила. Пускам я и ѝ подавам кърпичката си, която по някакво чудо е пъхната във вътрешния джоб на сакото.
„Благодаря, госпожо Джоунс“.
Тя избърсва уста. Избягва да ме погледне в очите, защото е засрамена. Аз пък се радвам да я видя. Яростта ми към фотографа вече се е стопила. Радвам се, че съм на паркинга на студентски бар в Портланд с госпожица Анастейжа Стийл.
Тя скрива лице в шепи, свива се, след това ме поглежда, все още засрамена. Обръща се към вратата и поглежда злобно над рамото ми. Предполагам, че гледа „приятеля“ си.
— Ще се видим вътре — промърморва Хосе, но аз не се обръщам и за мое огромно удоволствие тя също го пренебрегва и вдига очи към мен.
— Съжалявам — заявява, докато пръстите ѝ усукват мекия лен.
„Добре, хайде да се позабавляваме“.
— За какво съжаляваш, Анастейжа?
— Предимно за обаждането. И за това, че повърнах. О, да, дълъг списък ще стане — шепне тя.
— Всички сме минали през такива неща, може би не чак толкова екстремно като теб. — Защо е толкова забавно да бъзикам тази млада жена? — Човек трябва да си знае мярката, Анастейжа. Винаги съм бил против ограниченията, но това вече надхвърля дори широките граници на допустимото. Навик ли ти е?
Може пък да има проблем с алкохола. Тази мисъл ме стряска и се питам дали не трябва да позвъня на мама, за да ми препоръча клиника.
Ана се мръщи, все едно е ядосана, и малкото V се образува между веждите ѝ, а аз едва сдържам желанието си да го целуна. Когато обаче заговаря, ми се струва разкаяна.
— Не — отвръща тя. — Никога досега не се бях напивала. И мисля, че никога няма да повторя. — Вдига поглед към мен с разфокусирани очи и се олюлява леко. Може да припадне, затова, без да се замисля, я поемам на ръце.
Оказва се изненадващо лека. Тази мисъл ме дразни. Нищо чудно, че се е напила.
— Хайде, ще те заведа у дома.
— Трябва да кажа на Кейт — настоява тя, отпуснала глава на рамото ми.
— Брат ми ще ѝ каже.
— Моля?
— Брат ми Елиът говори с госпожица Кавана.
— О, така ли?
— Беше с мен, когато ти се обади.
— В Сиатъл ли?
— Не, в „Хийтман“.
И гоненето на вятъра се оправда.
— Как ме намери?
— Проследих обаждането ти, Анастейжа. — Тръгвам към колата. Искам да я откарам у тях. — Имаш ли яке или чанта?
— Ами… да. Дойдох и с яке, и с чанта. Крисчън, моля те, нека кажа на Кейт. Ще се тревожи за мен.
Спирам и мълча. Кавана никак не се притесняваше, че тя е навън със зажаднелия за ласки фотограф. Родригес.Така се казваше. Що за приятелкае това момиче? Светлината от бара пада върху разтревоженото ѝ лице.
Колкото и да не ми се иска, я пускам и се съгласявам да я заведа вътре. Хванати за ръце, двамата влизаме в бара и спираме до масата на Кейт. Един от младежите все още седи там, раздразнен и изоставен.
— Къде е Кейт? — надвиква шума Ана.
— Танцува — крещи младежът и кима към дансинга. Ана си взема сакото и чантата, протяга ръка и неочаквано стиска моята.
Застивам на място.
Мама му стара!
Сърцето ми започва да блъска неудържимо, тъмнината се издига на повърхността и впива нокти в гърлото ми.
— На дансинга е — провиква се тя и думите гъделичкат ухото ми, прогонват страха. Неочаквано тъмнината се отдръпва и сърцето ми се успокоява.
Какво?
Извивам очи, за да скрия объркването си, и я повеждам към бара, поръчвам голяма чаша вода и ѝ я подавам.