Добре е да го знам това.
Да, така е. Когато всички си отидем най-накрая, тук няма да остане никой друг освен смъртта и тогава и нейните дни също ще бъдат преброени. Тя ще бъде някъде там по пътя, ще види, че няма никой, и ще си каже: Къде отидоха всички? Така ще бъде. И какво лошо има в това.
На сутринта те стояха на пътя и мъжът и момчето спореха какво да дадат на стареца. В крайна сметка той не получи много. Няколко консерви със зеленчуци и с плодове. Тогава момчето отиде на края на пътя и седна в пепелта. Старецът намести кутиите в раницата си и стегна каишките. Трябва да му благодариш, каза мъжът. Аз самият не бих ти дал нищо.
Не съм сигурен дали трябва.
И защо да не го направиш?
Аз също не бих му дал от моята храна.
Не те ли е грижа, че може да нараниш чувствата му?
А ще ги нараня ли?
Не. Той не го прави за това.
А защо?
Мъжът погледна към момчето и сетне към стареца.
Ти не би могъл да разбереш, каза той. Не съм сигурен дали и аз го разбирам.
Може би то вярва в Бог.
Не знам в какво вярва.
Ще го превъзмогне.
Не, няма.
Старецът не отговори. Погледна към настъпващия ден.
Няма ли да ни пожелаеш късмет? — попита мъжът.
Не знам какво би означавало това. Питам се как ли изглежда късметът? И кой е срещал подобно нещо?
Сетне всички потеглиха по пътя. Когато мъжът погледна назад, старецът креташе, потропвайки с бастуна, смаляваше се бавно зад тях, подобен на древен странстващ търговец на книги, прегърбен, тъмен и тънък като паяк, който скоро щеше да изчезне завинаги. Момчето не се обърна нито веднъж.
В ранния следобед те разстлаха брезента на пътя, седнаха и ядоха студен обяд. Мъжът го наблюдаваше. Говорим ли си? — попита той.
Да.
Но ти не си доволен.
Добре съм.
Когато свършим храната, ще имаш повече време да помислиш за това.
Момчето не отговори. Продължиха да ядат. По едно време то погледна назад и малко по-късно каза: Знам. Но аз няма да запомня тази случка, както ще я запомниш ти.
Вероятно не.
Не съм казал, че не си прав.
Но сигурно си го мислиш.
Всичко е наред.
Да, каза мъжът. Е, не са много добрите новини по пътя. Такива са времената.
Не трябва да му се подиграваш.
Добре.
Той ще умре.
Знам.
Можем ли да тръгваме вече?
Да, каза мъжът. Можем да тръгваме.
През нощта се събуди в студения мрак и кашля дълго и раздиращо. Наведе се към огъня, раздуха въглените, сложи още дърва, стана и се отдалечи от лагера, докъдето стигаше светлината. Отпусна се на колене в сухата трева и пепелта, наметнат с одеалото, и след малко кашлицата започна да се успокоява. Замисли се за стареца, който беше някъде там. Погледна към лагера, сгушен сред черните стволове на дърветата. Надяваше се, че момчето пак е заспало. Продължи да стои коленичил, хриптейки тихо, с ръце върху коленете. Аз ще умра, каза той. Кажи ми как да го направя.
На следващия ден вървяха дълго, докато започна да се стъмва. Не можеше да намери безопасно място за палене на огън. Когато взе газовата бутилка от количката, му се стори по-лека. Седна и завъртя вентила, но той беше вече завъртян. Сетне опита да подаде газ с вентила на дюзата. Нищо. Наведе се и се ослуша. Пробва отново и двата вентила. Бутилката беше празна. Остана да седи със свити юмруци, подпрял чело върху тях. Със затворени очи. След малко вдигна глава и се загледа в студената тъмнееща гора.
Ядоха студена вечеря, която се състоеше от царевичен хляб, боб и кренвирши от консерва. Момчето попита защо газта е свършила толкова скоро, но той му каза, че просто така е станало.
Ти каза, че ще ни стигне за седмици наред.
Знам.
Но това беше само преди няколко дни.
Сбъркал съм.
Продължиха да ядат мълчаливо. Малко по-късно момчето каза: Забравил съм да затегна вентила, нали?
Вината не е твоя. Аз трябваше да го проверя.
Момчето остави чинията си на брезента и погледна настрани.
Вината не е твоя. Не си знаел, че трябва да се затворят и двата вентила. Освен това аз трябваше да уплътня връзките с тефлонова лента, за да няма изтичане. Аз съм виновен.
Но там нямаше тефлонова лента, нали?
Вината не е твоя.
Те се мъкнеха бавно, мършави и мръсни като бездомни наркомани. От устата им излизаше пара. Наметнати с одеалата си заради студа, мъжът и детето напредваха през черните кадифени наноси и преспи. Пресичаха дълга крайбрежна равнина, където ревящите ветрове често завихряха облаци от пепел и ги принуждаваха да търсят какъвто и да е подслон. В къщи, хамбари или зад крайпътния банкет, те седяха закачулени с одеалата си под обедното слънце, което беше черно като килиите на ада. Мъжът притискаше премръзналото момче до себе си. Не падай духом, казваше той. Всичко ще бъде наред. Земята беше прорязана от дерета, разядена и гола. Сред пепелта бяха разпилени кости на мъртви създания. Бунище за анонимни останки. Стопански постройки сред полето с изтрита боя и отпрани дъски от стените. Всичките безформени и без нито едно дърво пред тях. Пътят се спускаше надолу сред джунгла от мъртва азиатска лоза. Недалеч имаше блато с полегнала над водата мъртва тръстика. Между земята и небето се стелеше навъсена мъгла. В късния следобед заваля сняг и те продължиха да вървят, наметнали брезента над главите си, слушайки как снежинките шумолят по гумираната материя.
Спеше малко от седмици. Когато се събуди на сутринта, момчето го нямаше. Надигна се с пистолет в ръката, стана и се огледа, но не го видя никъде. Обу се и тръгна към края на гората. Неприветлива зора на изток. Чуждото слънце започваше студения си преход. Видя момчето да тича през полето. Татко, извика то. В гората има влак.
Влак?
Да.
Истински влак?
Да. Хайде, ела.
Нали не си ходил чак при него?
Не, само малко се приближих. Хайде.
И там няма никой?
Не, не мисля. Дойдох да ти го покажа.
А има ли локомотив?
Да, най-отпред има голям дизелов локомотив.
Минаха през полето и тръгнаха през отсрещната гора. Релсите идваха от равнината и навлизаха между дърветата върху издигнат насип. Локомотивът беше дизелово-електрически и зад него имаше осем пътнически вагона от неръждаема стомана. Мъжът хвана момчето за ръка. Нека просто да поседим тук и да огледаме, каза той.
Седяха на насипа и чакаха. Нищо не помръдваше. Мъжът подаде пистолета на момчето. Ти го вземи, татко, каза то.
Не. Не сме се разбрали така. Вземи го.
Момчето сложи пистолета в скута си, а мъжът тръгна покрай насипа, без да откъсва поглед от влака. Мина от другата страна на релсите и продължи надолу покрай вагоните. Когато стигна до последния от тях, махна на момчето да дойде, а то стана и пъхна пистолета в колана си.
Всичко беше покрито с пепел. Пътеката покрай купетата беше затрупана от боклуци. Отдавна плячкосаните куфари зееха отворени върху седалките. Във вагон-ресторанта мъжът намери стек хартиени чинии, духна прахта от тях, пъхна ги във вътрешния джоб на якето си и това беше всичко.
Как са стигнали дотук, татко?
Не знам. Предполагам, че са пътували на юг. Група хора. И може на това място да им е свършило горивото.
Отдавна ли е тук?
Мисля, че да. Доста отдавна.
Минаха през всички вагони и когато стигнаха последния, тръгнаха обратно към локомотива. Качиха се по тясната стълбичка. Ръжда и белеща се боя. Когато влязоха в кабината, мъжът духна пепелта от седалката на машиниста и сложи момчето да седне пред контролните уреди, които изглеждаха доста прости. Нямаше много за правене, освен да се бутне един лост напред. Той наподоби звуци на пътуващ влак и локомотивна свирка, но не беше сигурен дали тези неща означават нещо за момчето. Малко по-късно те погледнаха през зацапаното предно стъкло към мястото, където релсите правеха завой и се губеха сред пущинак от високи бурени. Влакът щеше да си стои тук и да се разпада бавно цяла вечност и по тези релси никога повече нямаше да пътува друг влак.
Можем ли да си тръгваме, татко?
Да. Разбира се, че можем.
От време на време край пътя започнаха да се появяват малки купчини от камъни. Това бяха следи от цигански език с неговите незнайни послания. За първи път беше видял такива в покрайнините на опустошените и разграбени градове — безнадеждни съобщения до изгубени любими хора. По това време запасите от храна вече бяха свършили и убийствата се ширеха навсякъде. Светът скоро щеше да бъде населен от хора, способни да изядат децата ти пред собствените ти очи. Градовете щяха да попаднат в ръцете на почернели грабители и разбойници с бели очи и зъби, които ровеха сред руините или изпълзяваха от отломките, носещи анонимни консервни кутии и найлонови мрежи с храна, като купувачи в супермаркетите на ада. Ситната черна пепел се носеше по улиците като мастило на сепия, което се разстила над океанското дъно. Сетне дойде студът, мракът започна да се спуска по-рано и мародерите, които бродеха с факли на дъното на стръмни каньони, оставяха със стъпките си копринени дупки в натрупалата се пепел, които сетне тихо се затваряха зад тях като очи. Пилигримите по пътищата се отпускаха и падаха мъртви сред пустата забулена земя, която продължаваше да обикаля около слънцето като някакъв безименен свят от тъмното древно минало.
Дълго преди да стигнат до брега, запасите им бяха на свършване. Местността беше гола и опустошена преди години и те не намираха нищо в крайпътните къщи и стопанските постройки. Мъжът се натъкна на телефонен указател в една бензиностанция и с молив записа името на града върху тяхната карта. Седяха на бордюра пред сградата, ядяха солени бисквити и безуспешно се опитваха да открият града на картата. Мъжът пренареди парчетата и отново започна да търси. Най-накрая го показа на момчето. Бяха на около петдесет мили западно от мястото, където смяташе, че се намират. Нарисува две стилизирани човешки фигури върху картата. Това сме ние, каза той. Момчето проследи с пръст маршрута до морето. Колко време ще ни трябва да стигнем там?
Две седмици. Или може би три.
То синьо ли е?
Морето ли? Не знам. Някога беше.
Момчето кимна и продължи да изучава картата. Мъжът го наблюдаваше. Предполагаше, че знае какво изпитва синът му. Като дете също се беше взирал в картите, държейки пръст върху града, в който живееше. Точно както би потърсил семейството си в телефонния указател. Тях, сред всички останали, в един подреден и обясним свят. Хайде, каза той. Трябва да тръгваме.
В късния следобед заваля дъжд. Отклониха се от главния път, поеха по един черен път и прекараха нощта в някаква барака. Подът й беше бетонен, а в дъното стояха няколко празни метални бидона. Мъжът затисна вратата с тях, накладе огън на пода и направи легла от картонени кутии. Дъждът барабанеше цяла нощ по стоманения покрив. Когато се събуди, огънят вече не гореше и беше станало много студено. Момчето седеше, завито с одеалата.
Какво има?
Нищо. Сънувах лош сън.
Какво сънува?
Нищо?
Добре ли си?
Не.
Мъжът го прегърна и го притисна до себе си. Всичко е наред, каза той.
Аз плаках. Но ти не се събуди.
Съжалявам. Бях ужасно уморен.
Искам да кажа в съня ми.
Сутринта, когато се събуди, дъждът беше спрял. Заслуша се в капките вода. Завъртя се на другата страна върху твърдия бетон и погледна между дъските към сивото поле. Момчето още спеше. Водата капеше в локвите на пода и правеше малки мехурчета, които след това се плъзваха и изчезваха. В един град в полите на някаква планина бяха спали на подобно място, заслушани в дъжда. Там имаше старомодна дрогерия с гише от черен мрамор и хромирани столове с изподрани пластмасови седалки, привързани с изолирбанд. Лекарствата бяха разграбени, но самият магазин изглеждаше странно запазен. По рафтовете имаше непокътнати скъпи електрически уреди. Мъжът стоеше и оглеждаше мястото. Джунджурии, дребни стоки. Какви бяха всички тези неща? Хвана момчето за ръка и го поведе навън, но то вече я беше видяло. Човешка глава под една дълбока купа в края на щанда. Съсухрена. Носеща спортна шапка с козирка. Изсъхнали очи, тъжно извърнати навътре. Това ли беше сънувал. Не, не беше това. Стана, наведе се над огъня, раздуха въглените, придърпа недоизгорелите дърва и го разпали отново.