Има и други добри хора. Ти така каза.
Да.
И къде са те?
Крият се.
От кого се крият?
Едни от други.
Много ли са?
Не знаем това.
Но има такива?
Да, има.
Вярно ли е това?
Вярно е.
Но може и да не е вярно.
Мисля, че е вярно.
Добре.
Не ми ли вярваш?
Вярвам ти.
Добре.
Аз винаги ти вярвам.
Не мисля така.
Да, вярвам ти. И съм длъжен да ти вярвам.
Поеха обратно към магистралата през калта. Валеше. Миризма на пръст и мокра пепел. Дълбоки тъмни локви покрай пътя. Желязна канавка, в която шуртеше вода. Пластмасова сърничка в един двор. Късно на следващия ден влязоха в малък град, където трима мъже се показаха иззад един камион и им препречиха пътя. Измършавели, облечени в дрипи. Държаха в ръцете си метални тръби. Какво има в количката? Той насочи пистолета към тях. Те стояха неподвижно. Момчето се беше вкопчило в канадката му. Всички мълчаха. Забута количката отново напред и те се дръпнаха настрани. Накара момчето да поеме количката, а самият той тръгна заднешком, държейки ги на мушка. Опитваше се да изглежда като обикновен скитащ убиец, но сърцето му се блъскаше в гърдите и знаеше, че скоро ще се закашля. Те отстъпиха още по-назад, без да откъсват поглед от него. Пътят се издигаше нагоре и когато стигнаха най-високата му част, той погледна назад и видя, че все още стоят там. Каза на момчето да бута количката, а той влезе в един двор, откъдето се виждаше пътя, но тях вече ги нямаше. Момчето беше много уплашено. Сложи пистолета върху брезента, пое количката и продължиха нататък.
Лежаха в едно поле, докато се стъмни, и наблюдаваха пътя, но никой не се зададе. Беше много студено. Когато стана твърде тъмно и не се виждаше нищо, те, препъвайки се, избутаха количката обратно на пътя, извадиха одеалата, наметнаха се с тях и продължиха. Пристъпваха внимателно, опипом. Едно от колелетата на количката периодично проскърцваше, но нищо не можеше да се направи. Вървяха така още няколко часа, сетне залитнаха към един крайпътен шубрак, строполиха се на студената земя, изтощени и треперещи, и спаха до настъпването на деня. Когато мъжът се събуди, беше болен.
Мъчеше го треска и лежаха в гората като бегълци. Нямаше как да запалят огън. Никъде не беше безопасно. Момчето седеше сред листата и го гледаше. Очите му бяха пълни със сълзи. Ще умреш ли, татко? — каза то. Ще умреш ли?
Не. Просто съм болен.
Много ме е страх.
Знам. Но всичко ще бъде наред. Ще се оправя. Ще видиш.
Сънищата му се проясниха. Изчезналият свят се върна. Отдавна мъртви роднини изплуваха от нищото и го поглеждаха, извръщайки глава. Никой не казваше нищо. Замисли се за живота си. Беше толкова отдавна. Сив ден в чужд град, където стоеше пред един прозорец и наблюдаваше улицата долу. Зад него на една дървена маса светеше малка лампа. На масата имаше книги и вестници. Беше започнало да вали и една котка на ъгъла пресече тротоара и седна под навеса на кафенето. На една от масите седеше жена, обгърнала главата си с ръце. Години по-късно се беше озовал сред обгорелите руини на една библиотека, където почернелите книги лежаха в локви вода. Рафтовете бяха преобърнати. Вероятно в пристъп на ярост срещу хилядите лъжи по лавиците. Взе една книга и прелисти натежалите издути страници. Не беше се замислял, че дори и в най-малките неща имаше пророчество за света, който бе дошъл. Това го изненада. Пространството, което тези неща заемаха, беше само по себе си очакване. Остави книгата да падне от ръката му, огледа се за последен път и излезе навън под студената сива светлина.
Изминаха три дни. Сетне четири. Мъчителната кашлица го събуждаше. Хриплива борба за въздух. Съжалявам, каза той на безмилостния мрак. Няма нищо, отвърна момчето.
Запали малката газова лампа, сложи я на една скала, стана и се затътри през листата, наметнат с одеалата си. Момчето му прошепна да не отива. Ще бъда само на няколко крачки, каза той. Няма да се отдалечавам. Ще те чуя, ако извикаш. Ако лампата изгаснеше, нямаше да може да намери пътя обратно. Седна сред листата на върха на един хълм и погледна в чернотата. Нищо не се виждаше. Никакъв вятър. В миналото, когато се отдалечаваше така от лагера и гледаше смътните очертания на местността под слабото сияние на изгубената луна, която пътуваше над разядената пустош, той понякога виждаше светлина. Смътна и безформена в мрака. Отвъд някоя река или дълбоко в чернеещите се квартали на опожарен град. На сутринта се връщаше и оглеждаше района с бинокъл за следа от дим, но никога не видя такава.
Стоеше на края на едно зимно поле сред грубовати мъже. На възрастта на момчето. Малко по-големи. Наблюдаваше ги как разкопават каменистата земя на един хълм с кирки и мотики, докато накрая извадиха голямо кълбо от змии, може би стотици на брой. Бяха се събрали там, търсейки топлината си. Те се раздвижиха мудно под студената ярка светлина. Като вътрешностите на някакъв голям звяр, изложени пред деня. Хората ги заляха с бензин и ги изгориха живи, понеже нямаше лек за злото, а само за неговия образ, какъвто го виждаха в умовете си. Горящите змии се извиваха страховито и пропълзяха към една пещера, осветявайки тъмните й ниши. Понеже бяха неми, нямаше писъци на болка и мъжете ги наблюдаваха как се гърчат, горят и почерняват със същото мълчание. Сетне се разпръснаха безмълвно в зимния здрач, всеки със своите мисли, прибирайки се вкъщи за вечеря.
Една нощ момчето се събуди от някакъв сън, но не искаше да му го разкаже.
Не е нужно, успокои го мъжът. Всичко е наред.
Страх ме е.
Всичко е наред.
Не, не е.
Било е просто сън.
Много ме е страх.
Знам.
Момчето извърна глава. Мъжът го хвана за раменете. Чуй ме, каза той.
Какво?
Когато сънищата ти са от свят, който никога не е бил или никога няма да бъде, и ти си щастлив, тогава ще си се предал. Разбираш ли? А ти не можеш да се предадеш. Няма да ти позволя.
Когато потеглиха отново, мъжът беше много слаб и въпреки всичките си приказки, от години не беше се чувствал толкова плах и разколебан. Изпоцапан от диарията, той пристъпваше напред, облегнат на дръжката на количката. От време на време поглеждаше към момчето с хлътналите си изпити очи. Между тях се беше появило някакво ново отчуждение. Чувстваше го. Два дни по-късно навлязоха в местност, където пожарищата бяха оставили след себе си огромни обгорели пространства. Спечената пепел върху пътя, дълбока няколко сантиметра, затрудняваше движението на количката. Настилката отдолу се беше изкорубила от горещината и сетне отново се беше слегнала. Той се облегна на количката и зарея поглед в далечината към дългия прав път. Отънелите дървета надолу. Сивата киша. Почернялата земя със стърчащи по нея клони.
След един кръстопът в тази пустош започнаха да попадат на изоставен преди години багаж. Кутии с части. Всичко беше разтопено и почерняло. Стари пластмасови куфари, обезформени от температурата. Тук там имаше отпечатъци от вещи, изтръгнати от асфалта от грабливи птици. Миля по-нататък започнаха да се появяват и трупове. Фигури наполовина потънали в асфалта, вкопчени в себе си, с усти, застинали във вой. Мъжът прегърна момчето. Хвани ме за ръката, каза той. Не мисля, че трябва да виждаш това.
Защото онова, което влезе в главата ти, остава завинаги ли?
Да.
Всичко е наред, татко.
Така ли?
Те са вече там.
Не искам да гледаш.
Но те все пак ще бъдат там.
Мъжът се спря и се облегна на количката. Погледна надолу по пътя, сетне към детето. Изглеждаше толкова странно спокойно.
Защо просто не продължим? — каза момчето.
Да, добре.
Те са се опитвали да избягат, нали, татко?
Да. Опитвали са се.
Защо не са се отклонили от пътя?
Не са могли. Всичко е било в огън.
Те вървяха между мумифицираните фигури. Черната кожа беше опъната върху костите, а лицата им бяха нацепени и сбръчкани върху черепите. Като жертви на някакво зловещо всмукване. Мъжът и момчето пристъпваха по този тих коридор между носещата се на талази пепел, където телата оставаха в своята вечна борба в студената стопилка на пътя.
Минаха през едно крайпътно селце, опожарено до основи. Метални цистерни за вода и няколко стърчащи комина с почернели тухли. В канавките имаше сива шлака от разтопено стъкло, а покрай пътя, в продължение на мили, се точеха преплетени снопове от ръждясали жици. Мъжът кашляше при всяка стъпка. Видя, че момчето го наблюдава. Знаеше какво си мисли, но не можеше да направи нищо.
Седнаха на пътя и изядоха остатъците от печените си питки, които бяха станали корави като бисквити, и последната риба тон. Той отвори една консерва със сини сливи и си я разделиха. Момчето наклони тенекиената кутия в скута си, така че да събере последния сок, прокара пръст по вътрешната стена и го пъхна в устата си.
Внимавай да не се порежеш, рече мъжът.
Винаги ми казваш това.
Знам.
Гледаше го как облизва капака на кутията. Много внимателно. Като котка, която ближе отражението си в огледалото. Стига си ме гледал, каза момчето.
Добре.
То натисна капака на консервната кутия надолу и я сложи на пътя пред себе си. Какво? — попита детето. Какво има?
Нищо.
Кажи ми.
Мисля, че някой ни преследва.
И на мен така ми се струва.
И на теб така ти се струва?
Да. Точно това си мислех, че ще ми кажеш. Какво искаш да направим?
Не знам.
А какво мислиш?
Нека просто да продължим. Но трябва да скрием боклука си.
Защото ще си помислят, че имаме много храна?
Да.
И ще се опитат да ни убият.
Няма да ни убият.
Но могат да се опитат.
Но няма да успеят.
Добре.
Мисля, че трябва да се скрием в бурените. За да видим кои са.
И колко са.
Да, и колко са.
Добре.
Ако успеем да минем през реката, ще се изкачим на онези скали отсреща и оттам ще виждаме пътя отвисоко.
Добре.
Станаха и струпаха одеалата върху количката. Вземи консервните кутии, каза мъжът.
Дългият сумрак вече беше напреднал, когато пътят стигна до реката. Минаха по моста и тръгнаха с количката през гората, търсейки място, където да я оставят, така че да не се вижда. По едно време се спряха и погледнаха назад към пътя в падащия здрач.
Ами ако я избутаме долу под моста?
А ако те слязат долу за вода?
Колко далече са според теб?
Не знам.
Стъмва се.
Знам.
Ами ако отминат в тъмното?
Просто трябва да намерим място, откъдето да наблюдаваме. Не е толкова тъмно още.
Скриха количката и се заизкачваха с одеалата си нагоре по склона между скалите. Избраха си място, откъдето пътят се виждаше между дърветата, може би на около половин миля разстояние. Бяха заслонени от вятъра и се завиха с одеалата, като ту единият, ту другият наблюдаваше пътя, но не след дълго момчето заспа. Той самият се беше унесъл, когато една фигура се появи в горната част на пътя. Сетне още две. А после и четвърта. Спряха се и се скупчиха. След това продължиха. Едва-едва ги различаваше в дълбокия сумрак. Помисли си, че скоро може да спрат и съжали, че не е избрал по-отдалечено място от пътя. Ако решаха да спрат на пътя, щяха да прекарат дълга студена нощ. Спуснаха се надолу по пътя и тръгнаха по моста. Трима мъже и една жена. Жената вървеше с поклащаща се походка и когато наближи, видя, че е бременна. Мъжете носеха раници на гърбовете си, а жената платнен куфар. Всички имаха неописуемо окаян вид. От устите им излизаше лека пара. Минаха по моста, продължиха надолу по пътя и изчезнаха един по един в чакащия мрак.