* * *
Телевизионният сценарий на „Бурята“ бе написан между декември 1996-а и февруари 1997-а. Някъде през март на 1997-а тримата с Марк и Крейг обядвахме в ресторанта на дъщеря ми Наоми (който вече е затворен; в момента тя учи за свещеник). През юни се взирах в скиците на вълчата глава, увенчаваща бастуна на Андре Линож, а през юли вече разглеждах готовия сториборд. Сега разбирате ли какво имах предвид, когато ви казах, че телевизионерите правят филми, а не резервации за обяд?
Снимките на открито бяха направени в Саутуест Харбър, щата Мейн, и в Сан Франциско. Имаше снимки и в Канада — на трийсетина километра северно от Торонто, където остров Литъл Тол бе пресъздаден насред останките от един изоставен завод за рафиниране на захар. В продължение на месец-два тази запустяла фабрика в околностите на град Ошава се превърна в една от най-големите снимачни площадки в света. Главната улица на Литъл Тол премина през три прецизно проектирани степени на заснеженост — от няколкосантиметрова покривка до тотално затрупване. Когато група местни жители посетиха снимачната ни площадка, останаха буквално зашеметени от видяното. Все едно да си далеч от къщи и изведнъж, за едно мигване на окото, да се озовеш у дома. По време на снимките имаше дни, изпълнени с неизразимото обаяние на пъстър селски панаир… както и такива, в които магията ставаше толкова силна, че направо ти се завиваше свят. Денят, в който жителите на Саутуест Харбър минаха през високите метални порти на изоставения захарен завод, беше именно такъв ден.
Снимките започнаха в края на февруари 1998-а — в един снежен ден в Югоизточен Мейн — и завършиха в Сан Франциско след осемдесетина снимачни дни. Докато пиша тези редове (в средата на юли), процесите по монтиране и редактиране — известни още като „постпродукция“ — вече текат с пълна сила. Визуалните и компютърните ефекти се наслагват един по един. Преглеждам заснетия материал с временни музикални тракове (повечето са взети от филма на Франк Дарабонт „Изкуплението Шоушенк“); същото прави и композиторът Гари Чанг, който ще създаде оригиналната партитура за продукцията. Марк Карлинър се дуелира с Ей Би Си за датите на излъчването — в момента февруари 1999 година изглежда най-вероятният период, — а аз гледам монтираните сцени с необичайно за мен задоволство.
Произведението, което следва, представлява една цялостна, завършена история, осеяна с всевъзможни ремарки — „сцени“, „фейдове“, „ретроспекции“ и така нататък — които показват на режисьора къде да реже цялото на части… защото (освен ако не сте Алфред Хичкок, който снима „Въжето“) филмите винаги се правят „на парче“. От март до юни Крейг Баксли филмира моя сценарий така, както се филмират сценариите — без да спазва определена последователност, с уморени от работата до среднощ актьори и неизменно под някакъв натиск — и накрая имаше цял кашон с дейлита — плодовете от снимките за деня. От мястото, където седя в момента, мога да се обърна и да ги видя: около шейсет касети в червени картонени кутии. Но — странна работа! — да сглобиш всички тези фрагменти в цялостен филм, не е като да сглобиш един пъзел например. Би трябвало да е така, ала не е; може би защото повечето филми, също като повечето книги, са живи същества, притежаващи свое собствено дихание и пулс. И сглобяването на отделните фрагменти обикновено дава по-малко от сумата на отделните части. В някои редки и изключителни случаи обаче дава повече. Мисля си, че този път ще е повече. Надявам се, че ще е повече.
* * *
И последно. Какво да кажа на хората, които смятат, че филмите (особено телевизионните) стоят несравнимо по-долу от книгите? Че са като кърпички за еднократна употреба? Е, в последно време нещата се промениха, не мислите ли? И този сценарий, благодарение на страхотните хора от издателство „Покет Букс“, винаги ще ви бъде подръка, когато ви се прииска да го прелистите. Самият филм също ще се появи на видеокасета и DVD, също както много книги с твърди корици впоследствие се издават и с меки. И винаги ще можете да си го купите или да си го вземете под наем, когато (и ако) ви се прииска. Ще можете и да го „прелистите“ напред или назад и да се запознаете с пропуснатото; единствената разлика с книгата е, че ще трябва да използвате бутона REWIND на дистанционното вместо пръста си. (А ако сте от онези ужасни хора, които изпитват неудържим импулс да зърнат края на историята, за вас има FAST FORWARD или SEARCH… макар че ви предупреждавам, че ще горите в ада за това.)
Няма да споря и да прилагам аргументи „за“ и „против“ тезата, че един роман за телевизията е равностоен на един литературен роман. Ще кажа само, че ако се махнат разсейващите моменти (като рекламите на дамски превръзки, пикапи, вестници и прочее), го считам за нещо напълно постижимо. И бих напомнил, че човекът, когото повечето студенти в литературните специалности смятат за най-великия английски писател на всички времена, е работил предимно в устния и визуалния жанр, а не (най-малкото не и на първо място) за печатните издания. Не се опитвам да се сравнявам с Шекспир — това би било смешно! — но си мисля, че ако живееше днес, по всяка вероятност щеше да работи за киното и телевизията, както и за Бродуей, разбира се. И сигурно редовно щеше да звъни в „Стандарти и практики“, опитвайки се да ги убеди, че насилието в петата сцена на „Юлий Цезар“ е напълно необходимо… да не говорим, че е написано майсторски и с вкус.
* * *
Обръщайки се към хората от „Покет Букс“, които се нагърбиха с издаването на тази книга, искам да изкажа особена благодарност към Чък Верил, който реализира този контракт и изпълняваше ролята на свързващо звено между „Покет Букс“ и телевизия Ей Би Си. От Ей Би Си бих искал да благодаря на Боб Айгър, който ми гласува такова огромно доверие, както и на Маура Дънбар, Джъд Паркин и Марк Педоуитц. Също и на служителите в отдела „Стандарти и практики“, които изобщо не са толкова лоши, колкото ги изкарвам (всъщност си мисля, че те свършиха чудесна работа над моя сценарий, която бих определил като „майката на всички работи“).
И накрая — благодаря на Крейг Баксли, задето се захвана с една от най-големите продукции, реализирани някога от телевизионните мрежи; както и на Марк Карлинър и Том Бродек, които направиха всичко това възможно. Марк, който получи за „Уолъс“ почти всички съществуващи телевизионни награди, е невероятен професионалист, когото всеки иска да има в отбора си. Благодарен съм и на съпругата ми Таби, която винаги ме е подкрепяла през всичките тези години. И понеже също е писател, прекрасно разбира глупостите, които върша.
Стивьн Кинг
Бангор, Мейн 04401
18 юли 1998 г.
ПЪРВА ЧАСТ
ЛИНОЖ
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
ФЕЙД-ИН:
1 ЕКСТ. ГЛАВНАТА УЛИЦА НА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ — КЪСЕН СЛЕДОБЕД
Сняг. Снежинките летят пред обектива на камерата — толкова бързо, че почти нищо не се вижда. Вятърът вие. Камерата бавно се премества напред и виждаме едва доловима, примигваща оранжева светлинка. Това е висящият светофар на ъгъла на главната улица и Атлантик Стрийт — единственото кръстовище на Литъл Тол. Светофарът лудешки танцува под бесните пориви на вятъра. И двете улици са пусти, не се вижда жива душа… и в това няма нищо чудно. Виелицата е страховита. Ако се вгледаме по-внимателно, ще зърнем приглушени отблясъци в прозорците на къщите, но не и човешки същества. Снежните преспи пред магазините са толкова високи, че стигат чак до средата на витрините.
Вятърът утихва и чуваме гласа на Майк Андерсън, който говори с лек мейнски акцент.
МАЙК АНДЕРСЪН( глас зад кадър ): Името ми е Майкъл Андерсън. Не съм от хората, които бихте нарекли „ерудити“, не си падам особено и по философията, но знам едно — всичко, което си сторил на този свят, си има своята цена. Солена, при това. Понякога трябва да се разделиш с всичко, което имаш. Мислех, че съм научил този урок преди девет години, по време на онази виелица, която местните наричат Бурята на века.
Светофарът угасва. Угасват и храбрите малки светлинки, които зърнахме да блещукат сред стихията. Няма нищо друго освен вятър и сняг.
МАЙК:Оказа се, че греша. По време на онази буря всъщност тепърва съм започвал да уча урока си… който приключи едва миналата седмица.
КАДЪРЪТ ПРЕЛИВА В:
2 ЕКСТ. СМЯНА НА ПЕЙЗАЖА. ГОРИТЕ НА МЕЙН ОТ ВЪЗДУХА (ЗАСНЕТИ ОТ ХЕЛИКОПТЕР) — ДЕН.
Зима е. Всички дървета (освен елите) са голи и клоните им са изпружени като пръсти към бялото небе. По земята също има сняг, но само на отделни места, подобно на купчинки мръсно пране. Камерата се носи над дърветата и от време на време гората се прекъсва от лъкатушещата черна змия на двулентово шосе или някое схлупено градче от Нова Англия.
МАЙК( глас зад кадър ): Израснах в Мейн… но може да се каже, че никога не съм живял в Мейн. Мисля, че там, откъдето съм родом, всеки би казал същото.
Хеликоптерът увисва над крайбрежието, камерата обхожда края на сушата и казаното от Майк изведнъж се изпълва със смисъл. Горите внезапно изчезват и пред нас проблясва сиво-синкава вода, която бушува и се мята срещу скалите и полуостровите. Пред нас има вода, вода и само вода, докато…
КАДЪРЪТ ПРЕЛИВА В:
3 ЕКСТ. ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ (КАДРИ ОТ ХЕЛИКОПТЕР) — ДЕН.
Виждаме трескавата активност, която цари край кейовете. Рибарите завързват лодките за улов на омари или ги прибират в лодкарниците. По-малките плавателни съдове вече са извадени на сушата, натоварени са на колесарите и собствениците ги изтеглят с автомобилите си. На пристана момчета и млади мъже носят мрежи за улов на омари към продълговата, излющена от стихиите постройка с надпис ГОДСОУ — РИБА И ОМАРИ. Чуват се смях и оживени, възбудени разговори; от ръка на ръка се предават бутилки с нещо топло. Задава се буря. Хората винаги се вълнуват, когато се надига буря.
До сградата на Годсоу се вижда спретнатата къщичка на местната доброволческа пожарна, както и две пожарни коли. Лойд Уишман и Фърд Андрюс тъкмо мият едната.
Атлантик Стрийт започва от кейовете и пълзи нагоре из градчето. Хълмовете са осеяни с кокетните малки къщички, характерни за тази част от Нова Англия. Южно от пристана се откроява горист, вдаден в океана нос, по който на зигзаг се вие разнебитена дървена стълба, спускаща се до самата вода. На север, покрай брега, се виждат домовете на по-заможните местни жители. В най-далечния му северен край се издига кулата на фара, висока около дванайсетина метра. Той периодично светва и гасне, и макар и бледа, светлината му се вижда и денем. На върха му стърчи дълга радиоантена.
МАЙК( отново глас зад кадър ): Хората от Литъл Тол плащат данъците си в Огъста — както и другите жители на Мейн. Също като тях, и ние имаме омар или гмурец на номерата на колите си… И викаме за отборите на Мейнския университет, особено за женския баскетболен тим — досущ като тях…
На палубата на рибарската гемия с надпис „Ескейп“ Сони Бротиган тъкмо прибира мрежите и затваря люка. До него Алекс Хейбър завързва „Ескейп“ за пристана с дебело въже.
ДЖОНИ ХАРИМАН( глас зад кадър ): Залости го добре, Сони! Синоптикът каза, че наближава.
Джони излиза от рубката, загледан в небето. Сони се обръща към него.
СОНИ БРОТИГАН:Виждал съм ги да наближават всяка зима, Джон. Фучат и беснеят, ама лятото винаги идва.
Сони изпробва люка и се обляга на леера, наблюдавайки как Алекс затяга последния възел. Зад тях до Джони се приближава Люсиен Фурние. Той се навежда над трюма и надзърта вътре.