— Какво имаш тук, момиченце?
Стиви се сепна и погледна нагоре. Съни Крауфийлд я гледаше втренчено. Черната му коса стигаше до раменете, а черните му очи блестяха под гъсти черни вежди.
— Какво е това? — попита я той, като изтриваше омаслената си ръка в един парцал. — Играчка ли е?
Тя кимна мълчаливо.
— На мен ми изглежда истински боклук — подразни я Съни, но Мендоза го извика и той се върна в гаража.
— Ти си боклук — каза Стиви след него, но не високо, защото знаеше, че думата „боклук“ не беше от хубавите. Когато погледна отново към черната сфера, дъхът й секна.
Още една мрежа от квадратчета се беше появила на повърхността. Квадратчетата бяха пълни с кръстчета и кръгчета и кръстчетата бяха спечелили играта по най-горния ред.
Мрежата полека избледня и се скри в дълбините на сферата.
Тя не беше рисувала тази мрежа. Не нарисува и следващата, която започна да се появява на повърхността на черната топка, с акуратно и точно изтеглени тънки линии, сякаш направени с бръснач. Почувства как пръстите й омекват. Без малко да я изпусне, но си спомни, че майка й беше казала да я държи здраво. Мрежата беше готова за секунди и кръстчетата и кръгчетата започнаха да се появяват отново. Стиви извика майка си, но тя продължаваше да приказва с Додж Крийч. Детето гледаше как се запълват квадратчетата и тогава, съвсем импулсивно, направи кръстче в едно от тях веднага след като невидимият пръст на сферата завърши своето кръгче.
Не последва никаква реакция. Мрежата постепенно избледня и изчезна.
Изминаха няколко секунди, но топката оставаше непроницаемо черна.
Счупих я, натъжи се Стиви. Не иска да играе повече!
Нещо дълбоко в сферата се раздвижи — кратка синя светлинка, която бързо изчезна. Тънките като резки от бръснач линии на друга мрежа започнаха да се издигат нагоре и Стиви видя как едно кръгче се появи в централното квадратче. Последва пауза. Сърцето на Стиви подскочи. Разбра, че това, което беше вътре в черната топка, я подканяше да играе. Тя си избра едно квадратче в долния ред и нарисува кръстче. В горния ляв ъгъл се появи кръгче, след което последва пауза, за да може Стиви да реши къде да играе.
Играта бързо свърши със запълнен с кръгчета диагонал.
Веднага щом тази мрежа изчезна, се появи друга и отново кръгче зае централното квадратче. Стиви се намръщи. Каквото и да беше това нещо, то вече знаеше да играе много добре. Но тя смело направи ход и загуби още по-бързо от предния път.
— Стиви? Покажи на господин Крийч какво ни удари.
Тя подскочи. Майка й и Додж Крийч стояха наблизо, но не бяха видели какво правеше.
— Може ли да хвърля едно око, сладурче? — попита той с усмивка и протегна ръка към Стиви.
Стиви се поколеба. Сферата отново беше хладна и абсолютно черна. От повърхността й бяха изчезнали всички квадратчета. Не й се искаше да я даде в ръцете на този голям и странен човек. Но майка й я гледаше и очакваше да се подчини, а Стиви знаеше, че днес вече доста се беше провинила. Подаде черната топка и веднага щом пръстите й я пуснаха и господин Крийч я пое, Стиви отново чу звъна на вятърните камбанки.
— Това ли е направило дупката? — Крийч премигна леко, като претегляше предмета в ръката си. — Сигурна ли си, докторе?
— По-сигурна не мога и да бъда! Знам, че е леко, но е съвсем същият размер. Нали ти казах, че се беше заклещило в колелото, след като беше минало през двигателя.
— Просто не мога да си представя, че това нещо може да мине през метал. На пипане е като стъкло. Или като намокрена пластмаса.
Той прокара пръст по гладката повърхност. Стиви видя, че не останаха никакви следи. Музиката от вятърните камбанки беше настоятелна, копнееща и Стиви се помисли: „То се нуждае от мен.“
— Значи това изскочи от нещото, което мина над вас, а? — Додж Крийч вдигна сферата нагоре и я погледна на слънцето. Не различи нищо. — Никога не съм виждал подобно нещо. Имаш ли някаква представа какво е?
— Изобщо никаква — каза Джеси. — Мисля, че тия, дето слязоха с хеликоптера, сигурно знаят. Бяха трима.
— Не знам какво да пиша в доклада си — призна Крийч. — Искам да кажа, застраховката ти покрива катастрофа, наранявания и всичко друго, но се съмнявам дали горе в компанията ще повярват, че една детска пластмасова топка за боулинг може да пробие такава дупка в мотора на камионетката. Какво мислиш да правиш с нея?
— Да я предам на Ванс веднага щом можем да идем при него.
— Знаеш ли, ще ми бъде много приятно да те закарам. Не мисля, че камионетката ти ще тръгне.
— Мамо — обади си Стиви, — какво ще прави шерифът с нея?
— Не знам. Може би ще я пратят някъде, където могат да разберат какво представлява. Вероятно ще опитат да я отворят.
Музиката от черната сфера притегляше Стиви към себе си. Стори й се, че й се моли да я вземе. Не разбираше защо господин Крийч и майка й не можеха да чуят вятърните камбанки или по-точно онова, което пееше. Музиката й звучеше като вик на приятел, който иска да играе с нея. Да се опитат да я отворят, помисли си Стиви и вътрешно изтръпна. О, не! О, не, това няма да е справедливо. Онова, което беше вътре в черната сфера, каквото и да бе то, щеше да бъде наранено, ако се опитаха да я отворят, точно както и костенурката ще бъде наранена, ако й счупят черупката. О, не, не! Стиви погледна умолително към майка си.
— Трябва ли да я дадем? Не може ли просто да си я занесем вкъщи?
— Страхувам се, миличко, че не можем да направим това. — Джеси погали детето по бузата. — Съжалявам, но трябва да я предадем на шерифа.
Стиви не отговори. Господин Крийч държеше топката, без да я стиска здраво.
— Ами хайде да отиваме направо към Ванс. — И той се обърна, за да тръгне към колата си.
Музиката вече излъчваше болка, която вдъхна смелост на Стиви. Тя никога не беше правила това, което сега й мина през ум. Подобна постъпка щеше да бъде наказана с хубав пердах, но тя знаеше, че има само една възможност. По-късно щеше да обяснява защо го е направила, а за Стиви „по-късно“ означаваше след много, много време.
Господин Крийч направи една крачка към колата си. Точно тогава Стиви се втурна напред, мина покрай майка си и грабна черната топка от ръката му. Щом обхвана с ръчичката си сферата, вятърните камбанки замлъкнаха и тя разбра, че беше постъпила правилно.
— Стиви! — Джеси беше шокирана. — Върни това на…
Но момиченцето продължи да бяга, стискайки в ръка черната топка. Сви зад бензиностанцията на Мендоза и едва не връхлетя в казана за боклук, но не спря, а продължи да тича между два реда кактуси, високи колкото господин Крийч.
— Стиви! — Джеси отиде до ъгъла и видя, че дъщеря й преминава през задния двор на някаква къща, в посока към улица „Бразос“. — Върни се веднага! — извика Джеси, но разбра, че Стиви няма да спре. Тя потича край една телена ограда, зави зад ъгъла и стигна до „Бразос“. След това изчезна от погледа й. — Стиви! — опита отново Джеси, но без никаква полза.
— Струва ми се, че много й се иска да задържи този предмет, не мислиш ли? — попита Крийч, застанал зад Джеси.
— Просто не знам какво й стана! Започна да се държи странно още щом това нещо ни удари! Додж, съжалявам за случилото се. Не съм и…
— Няма нищо — изсумтя той и поклати глава. — Ама малката госпожичка може и да хвърчи, когато поиска.
— Вероятно се е запътила към къщи. — Джеси едва говореше, толкова беше изумена. — Ще ме закараш ли?
— Разбира се. Заповядай в колата.
Двамата почти тичешком се запътиха към буика на Крийч. Като завиха зад ъгъла, видяха до колата двама мъже. Единият беше в униформата на офицер от авиацията.
— Доктор Хамънд? — каза другият, който беше късо подстриган. — Трябва да поговорим.
10. Синият вакуум
Стиви стигна до дома си, стиснала здраво в ръце черната топка. Поспря, за да намери подвижния бял камък под еркерния прозорец. Там криеха резервния ключ за входната врата. Беше запъхтяна и все още трепереше от уплаха — един голям доберман на улица „Бразос“ връхлетя с ръмжене върху нея и дори я подгони, но веригата, с която беше завързан за един кол, спаси Стиви. Тя даже не се обърна да му се изплези, защото знаеше, че майка й и господин Крийч идват след нея.
Намери белия камък и ключа и влезе вкъщи. Хладният въздух от климатика изстуди потта по кожата й. Отиде в кухнята, издърпа един стол, качи се на него и взе от бюфета чашата с нарисуван на нея Флинтстоун. Напълни я със студена вода от каната в хладилника. Черната сфера все още беше хладна и Стиви я потърка по страните и челото си.
Ослуша се за шума от колата на господин Крийч. Не се чуваше нищо, но сигурно той скоро щеше да пристигне.
— Искат да те строшат — каза тя на приятеля си вътре в топката. — Не мисля, че това ще е много приятно, нали?
Естествено приятелчето не отговори нищо. Може и да знаеше как се играе на тик-так-тоу, но нямаше глас да говори, а само да пее.
Стиви занесе топката в стаята си. Дали да не я скрие някъде? Майка й сигурно нямаше да я кара да предаде топката, след като Стиви й разкажеше за музиката и за приятеля, с когото си играеше. Започна да мисли къде да я скрие: под леглото, в гардероба, в чекмеджетата или в скрина й с играчки. Не, нито едно от тези места не й изглеждаше достатъчно сигурно. Колата на господин Крийч още не бе дошла, имаше време да намери хубаво скривалище.
Стиви продължаваше да се чуди къде да сложи топката, когато телефонът иззвъня. Тя се поколеба, но накрая реши, че щом е сама вкъщи, трябва да отговори. Вдигна слушалката.
— Ало?
— Малка госпожице, плачеш за един голям пердах! — Джеси беше престорено разгневена. Всъщност тя изпита истинско облекчение, щом чу гласа на Стиви. — Можеше да стане нещастие с теб, да те сгази кола или нещо друго!
— Добре съм. — Няма да й казва нищо за кучето, реши Стиви.
— Искам да знам какво точно мислиш, че правиш! Твоето държане днес започва истински да ме ядосва!
— Съжалявам — кротко отвърна Стиви, — но чух музиката отново и трябваше да взема топката от господин Крийч, защото не искам да я счупят.
— Не сме тези, които ще решават това, Стиви. Страшно съм изненадана от теб. Никога досега не си правила подобно нещо!
Очите на Стиви се напълниха със сълзи. Това, че майка й говореше така, беше по-лошо и от бой. Тя не можеше да чуе музиката и нямаше да разбере обясненията на Стиви за нейния приятел вътре в топката.
— Няма повече да правя така, мамо — обеща тя.
— Много съм разочарована от теб. Мислех си, че съм те възпитала да се държиш по-добре. Сега ме чуй. Аз съм още при господин Мендоза, но ще се върна скоро. Искам да стоиш вкъщи. Разбра ли?
— Да, мамо.
— Много добре. — Джеси замълча. Беше страшно ядосана, но не чак толкова, че да тресне слушалката и да остави нещата така. — Уплаши ме днес. Можеше да пострадаш. Разбираш ли защо съм разстроена?
— Да. Защото бях лоша.
— Защото постъпи неправилно — поправи я Джеси. — Но за това ще говорим, като се върна вкъщи. Обичам те много, Стиви, и затова толкова се ядосах. Разбираш ли?
— Да, мамо. И аз те обичам, мамо. Съжалявам, че се държах така.