— Добре. Просто не излизай никъде. Ще се видим след малко. Довиждане.
— Довиждане.
Двете едновременно затвориха телефона. Джеси се обърна към полковник Роудс и каза:
— Метеор, друг път!
Стиви изтри сълзите си и отиде в своята стая с черната топка в ръка. По повърхността й се бяха появили сини петна. Безпокоеше се къде да я скрие и не искаше никой да я счупи. Днес наистина се държа доста лошо — не, неправилно. Но какво можеше да направи? Тя прекоси стаята и погледна през прозореца към обляната в слънчева светлина улица. Опитваше се да реши как да постъпи: да скрие топката, като не се подчини на майка си, или да се откаже и да остави да я счупят. Мислите й стигнаха до задънена улица, от която мозъкът й не можеше да излезе, и в следващия момент Стиви реши да позабавлява приятеля си, преди да е дошъл господин Крийч.
Тя се поколеба пред колекцията си от стъклени фигурки. Във вътрешността на топката се беше появила синя линия, сякаш се беше отворило някакво око.
— Балерина — каза Стиви и посочи към танцуващата фигурка, любимата й балерина. След това продължи: — Кон. Този е като Суийтпи, само че Суийтпи е истински кон, а пък този с направен от стъкло. Суийтпи е… — Стиви все още имаше трудности с някои думи и не можеше да изкаже породата на Суийтпи — … жребец — завърши накрая тя. След това посочи към друга фигурка. — Мишка. Знаеш ли какво е мишка? Тя яде сирене и не обича котките.
В центъра на топката се появи слаба синя светлина, сякаш предстояха фойерверки.
Стиви взе дрипавата Ани от леглото.
— Това е Ани Ларедо. Кажи „здравей“, Ани. Кажи, че се радваме, че той ни е дошъл на гости днес. Ани е ездачка на родео — обясни тя на черната топка. След това, като обикаляше из стаята, стигна до дъската си за обяви. На нея бяха залепени изрезки от хартия, които беше наредила с помощта на баща си. Стиви посочи първата и каза: — А… Б… В… Г… Д… Е… Ж… — това е азбуката. Знаеш ли какво е азбука? — Сети се за нещо, което й се стори много важно. — Ама ти не ми знаеш още името! — възкликна и постави топката пред лицето си. Загледа се в смесващите се цветове в центъра й. Приличаха на красиви риби, които плуват в аквариум. — Името ми е Стиви. Знам как се пише буква по буква. С-Т-И-В-И. Стиви. Това съм аз.
На дъската бяха залепени и различни животни и насекоми, изрязани от списания. Стиви вдигна топката така, че приятелят й вътре да може да вижда, и започна да пипа с пръст всяка картинка и да произнася името на животното:
— Лъв… той живее в джунглата. Щр… Щраус. Това е голяма птица. Делфин — тя го произнасяше „дофин“, — той плува в океана. Орел… може да лети мно-о-го високо. Скакалец. Този пък все подскача. — Стигна до последната картинка. — Ско… скор… Това така жили, че е направо стингър — каза Стиви и докосна с отвращение скорпиона. Баща й го беше поставил на дъската само за да й напомня да не ходи боса навън.
Миниатюрни светкавици се завихриха в центъра на кълбото и затанцуваха по повърхността отвътре. За момент докоснаха пръстите на Стиви и тя усети студено изтръпване в ръката си, което стигна до лакътя й и после затихна. Усещането я сепна, но не беше болезнено. Тя гледаше как светкавиците вътре се извиват и пулсират, а яркото синьо петно в центъра продължава да расте.
Стиви хвана черната топка в ръце. Не беше изплашена, а по-скоро замаяна. Светкавиците се извиха нагоре и докоснаха ръцете й. За миг дори й се стори, че чува как косата й пращи — също като хрускане на оризон.
Помисли си, че може би трябва да остави топката някъде. Вътре в нея бушуваше буря, която се усилваше все повече и повече. Мина й през ум, че може би другарчето й вътре не харесва някое от нещата, които му беше показала на дъската.
Стиви направи две крачки към леглото си, където възнамеряваше да остави топката и да изчака идването на майка си.
Не можа да пристъпи повече.
Черната сфера неочаквано избухна с ярка, ослепителносиня светлина. Стиви понечи да отвори ръце, за да я пусне, но вече беше късно.
Миниатюрните светкавици се изстреляха нагоре и се увиха около пръстите й, запълзяха по ръцете чак до раменете й, обгърнаха като дим гърлото и прескочиха в ноздрите й, след това в широко отворените й очи. Накрая обвиха главата й като в пашкул и пронизаха черепа й. Стиви не чувстваше болка, но в ушите й отекваше далечен тътен, а може и да беше някакъв мощен глас, какъвто не бе чувала досега. В косите й подскачаха искри, главата й се мяташе, отпусната назад, а от отворената й уста се отрони едно тихо и замаяно издихание: „Оо-ох!“
Замириса й на изгоряло. „Косата ми гори“ — ужаси се Стиви и се опита да я изгаси с ръце, но те вече не й се подчиняваха. Искаше й се да закрещи, от очите й бликнаха сълзи, но гръмотевичният глас в главата й се усили и потисна всичко, което чувстваше. Някакви вълни я издигнаха нагоре, след това я запратиха надолу в един син водовъртеж, в който нямаше нито горе, нито долу. Мястото беше хладно и тихо, далеч от разбушувалата се буря. Синият вакуум се затвори около нея, обгърна я здраво и продължи да я тегли по-надълбоко. Вече не беше в собствената си кожа, струваше й се, че бе направена от светлина и бе лека като перце, духнато от вятъра. Това не беше страшно и Стиви се удивляваше, че дори не плаче. Тя не се съпротивляваше, защото й се струваше, че не бива. Беше приятно да се носи в това огромно синьо пространство и да си почива. Да си почива и да сънува, защото Стиви беше убедена, че това беше царството на сънищата. Ако не се опитваше да се съпротивлява, те щяха да дойдат при нея.
Стиви заспа. Сините потоци продължаваха да я обгръщат и първият сън дойде в образа на Суийтпи. Майка й и баща й вече бяха възседнали златистия кон и я подканяха да се качи при тях, за да прекарат един дълъг ден, в който нямаше тъга, а само синьо небе и слънце.
Тялото на Стиви се строполи на пода и дясното й рамо пое удара. Синя и пулсираща, сферата падна от схванатите й ръце и се търкулна под леглото, където бавно възвърна абаносовочерния си цвят.
11. Трансформацията
— Не знам какви глупости искате да ми пробутате — каза Джеси, — но това не беше метеор. Знаете го толкова добре, колкото и аз.
Мат Роудс се усмихна едва доловимо и запали цигара. Той седеше срещу Джеси в едно сепаре в „Дамгосващо желязо“ — малко, но спретнато кафене на улица „Селесте“, със съответните дамгосващи железа по стените, покривки на червени карета и столове от червена пластмаса. Специалитетът тук беше голям телешки хамбургер. Месната му плънка беше „дамгосана“ със знака на заведението — двойно хикс. Пред Роудс имаше чиния с остатъци от специалитета.
— Добре, доктор Хамънд — каза той, след като дръпна от цигарата, — кажете ми тогава какво е било?
— Откъде да знам! — вдигна рамене Джеси. — Да не съм от авиацията.
— Не сте, но, изглежда, сте видели обекта достатъчно ясно. Хайде, кажете ни какво мислите за него.
Сю Мълинакс, едра жена с голям ханш и по детски нежни кафяви очи, около които имаше излишества от грим, приближи до тях с кана кафе и доля в чашите им. Преди десет години Сю беше лидерка на мажоретките в Престънската гимназия. Тя се отдалечи от масата, оставяйки след себе си аромата на „Джорджио“.
— Беше машина — опита се да обясни Джеси, щом Сю се оттегли на достатъчно разстояние. — Нещо като секретен модел самолет. Като онзи бомбардировач „Стелт“…
Роудс се засмя и издиша дима през носа си.
— Госпожо, четете твърде много шпионски романи! Няма вече човек, който да не знае за него. Това не е никакъв секретен самолет.
— Ако не е бил „Стелт“, тогава е било нещо от не по-малка величина — продължи Джеси, без да се впечатли от думите на полковника. — Видях парче от него, цялото покрито със знаци. Приличаха на японски йероглифи. Или нещо средно между японски йероглифи и руски букви. Сигурна съм обаче, че не бяха английски. Да ми кажете нещо за това?
Лицето на мъжа помръкна. Той се обърна към прозореца и изложи пред нея орловия си профил. Недалеч оттук хеликоптерът все още стоеше в Престън парк и събираше любопитна тълпа. Капитан Гънистън пиеше кафе на бара и се мъчеше да не отговаря на въпросите на Сесил Торсби, шкембестия готвач и собственик на заведението.
— Мисля, че отново се връщаме на първоначалния ми въпрос — каза полковникът след малка пауза. — Какво повреди колата ви? Бихте ли ми отговорили?
— А вие бихте ли ми казали какво беше това, което падна? — Джеси реши да не споменава за черната сфера, докато не получи някакъв определен отговор. Не изглеждаше опасна за Стиви и нямаше защо да бърза да им я дава.
Мъжът въздъхна и я загледа втренчено с леко дръпнатите си строги очи.
— Госпожо, не знам за каква се мислите, но…
— Доктор — прекъсна го Джеси. — Аз съм доктор. И бих искала да престанете да ми говорите така покровителствено.
— Дадено, доктор — кимна с глава Роудс. Трябва да сменя подхода, помисли си той. Тази жена никак не бе глупава. Не бе като двамата дървеняци, шерифа и кмета. — Добре, ако предположим, че ви кажа какво е било, ще трябва да подпишете декларация за пазене на тайна, даже може да се наложи да дойдете с мен до базата в Уеб. Бюрокрацията там е способна да разплаче и голям мъжага и щом веднъж попаднете в компютъра, трябва да внимавате да не се наложи да ползвате безплатна стая и храна в някое от съответните заведения за неопределен период от време. — Той изчака, за да може Джеси да проумее казаното. — Това ли искате, доктор Хамънд?
— Искам да чуя истината, а не разни врели-некипели. Искам да я чуя и тогава ще ви кажа какво знам по въпроса.
Мъжът изпука кокалчетата на дясната си ръка и се опита да си придаде възможно най-мрачен вид.
— Преди няколко месеца успяхме да заловим един руски хеликоптер. Пилотът избягал с него в Япония. Машината е наблъскана до козирката с оръжие, инфрачервени устройства и сензори. Има също и насочваща лазерна система — нещо, на което отдавна бяхме хвърлили око. — Той смукна още веднъж от цигарата. В кафенето нямаше други хора освен Гънистън, Сесил и Сю Мълинакс, но полковникът почти шепнеше. — Техниците провеждаха изпитания с апаратурата в базата Холоман в Ню Мексико, но се случиха неприятности. Очевидно един от тях, който успял да се промъкне през охраната, е бил дълбоко законспириран агент. Той откраднал хеликоптера и отлетял с него. Базата в Холоман ни помоли за помощ, защото хеликоптерът, изглежда, се насочвал към проливите. Вероятно е щял да бъде посрещнат от руски изтребители от Куба. Както и да е, ние го свалихме. Нямахме друг избор. Хеликоптерът се разпадна точно когато минаваше над вас. Сега трябва да съберем парчетата и да се изнесем оттук, преди да са довтасали вестникарите. — Той изгаси цигарата си в пепелника на масата. — Това е. Можете да прочетете цялата история в „Тайм“ другата седмица, ако не успеем да прикрием нещата.
Джеси внимателно го наблюдаваше. Изглежда, беше решил да не остави и помен от фаса си.
— Не видях никакви перки на онова нещо.
— Господи! — Роудс повиши леко тон. Гънистън и Сесил погледнаха към тяхното сепаре. — Казах ви това, което знам, госп… доктор Хамънд. Ако искате, вярвайте, ако искате, недейте, но помнете едно: вие криете информация от правителството на Съединените щати и това може да докара на вас и на цялото ви семейство доста неприятности.
— Изобщо не ме интересуват заплахите ви.