— Какво имаш предвид под зло? — попитах отново.
— Нашата магика — отвърна Хелгар, но явно нямаше желание да ми каже повече.
— Настасия!
Преглътнах и примигнах няколко пъти, установявайки, че все още се намирам в „При Кланси“, четиристотин години по-късно.
Някакво момиче се наведе и ме целуна по бузите. Лявата, после дясната и след това отново лявата. Тя се отдръпна и аз видях лъскава кафява коса, кафяви очи и широка усмивка.
— Алана — възкликнах, полагайки усилия да прозвуча ентусиазирано. Преметнах шала си през рамо и се усмихнах.
— Скъпа! Вече съм Беатрис, между другото — тя се отпусна на съседния стол и чукна чашата си в моята. Алана/Беатрис беше сравнително млада, едва на деветдесет, и изпълнена с енергията и ентусиазма на младостта. Прическата й беше шик, перлите й бяха истински и бе облечена в кашмирен пуловер с леопардова шарка и прилепнали черни панталони. Изглеждаше страхотно.
— Насти… все още ли си Настасия всъщност? — Кимнах. — Насти, не съм те виждала от цели векове . — Тя се усмихна на барманката и плъзна към нея няколко банкноти бакшиш. — А ти… — обърна се отново към мен — … ти изглеждаш… — Запъна се и ме огледа по-внимателно.
Изчаках.
— Добре ли си? — попита тя най-накрая.
— Добре съм. — Отпих няколко солидни глътки от питието си. Беше цитрусово и свежо, оставяше след себе си хладния вкус на водка. — Как са нещата при теб?
— Страхотни. Оценявам дългата давност на ценните книжа. — Тя се разкикоти, явно решила да не задълбава в темата за външния ми вид. — Прекарах миналото лято във Венеция и беше страхотно, като се изключат туристите. Мисля следващото лято да отида пак.
В момента просто нямах сили да й задавам въпроси за екскурзията й или пък да й препоръчвам ресторанти и хотели. Иначе наистина харесвах Ал… Беатрис. Тя винаги беше весела, винаги се радваше на нещо. И направо обожаваше факта, че е безсмъртна. Смяташе, че това е най-якото нещо на този свят след изобретяването на климатика. Нямах нищо против компанията й.
— Знаеш ли, странно е, че те виждам точно сега — отбеляза Беатрис, докато правеше знак на барманката да се приближи. — Разни хора разпитваха за теб.
— Какво искаш да кажеш? — попитах, усещайки надигащата се в мен паника.
— Двама хубавци ме питаха дали съм те виждала и аз им казах, че не съм. Ще ме направиш най-щастливото момиче на света, ако ми донесеш един сайдкар. — Беатрис се усмихна на барманката, след което отново насочи вниманието си към мен. — Не е ли странно? Какво съвпадение само! Единият беше Инси, разбира се. Двамата с Боз разпитваха наоколо дали някой те е виждал. Какво става? Къде са те? Та вие винаги сте заедно бе, хора.
Мислите ми препускаха.
— Уф, малко е глупаво — казах с притеснена усмивка. — Една вечер спорихме за това как всеки познава всеки и Инси твърдеше, че никой от нашата групичка не може наистина да изчезне, нали разбираш?
Би отпи от коктейла си и кимна. Изглеждаше заинтригувана.
Въздъхнах театрално.
— В крайна сметка се обзаложих с него, че мога да изчезна успешно и той няма да успее да ме открие. Знам, глупаво е. Трябва да остана изгубена за най-малко два месеца.
Беатрис се разсмя:
— Да, това звучи като идея на Инси. Но два месеца! Какво заложи?
Намръщих се.
— Ако ме открие, трябва да татуирам името му на задника си.
Беатрис отметна глава назад и се разсмя гръмогласно. Удари леко по бара с ръка. Мда, такъв си беше Инси — дявол и половина.
— О, божичко — изхриптя тя, опитвайки да си поеме дъх. — А какво ще стане, ако ти го победиш? Той ще трябва да татуира твоето име върху своя задник?
Кимнах:
— Оградено със сърце. Знаеш колко дълго остават татуировките върху нас.
Беатрис продължаваше да се хили.
— О, бога ми, това е извънредно забавно! Вие сте идиоти бе, хора! Е, предполагам, искаш да запазя това, че съм те виждала, в тайна?
Опитах се да я погледна като ококорено малко кученце, но май докарах по-скоро изражението на бясна катерица.
— Освен ако не искаш татуировката върху задника ми да ти тежи на съвестта.
Беатрис отново се разсмя.
— О, Боже, в никакъв случай! Не мога да понеса това! Няма да кажа нито думичка.
Дарих я с широка благодарна усмивка, но вътрешно бях на път да изпадна в паника. Инси вече беше започнал да ме търси и разпитваше хората за мен. А двамата с Би дори не бяха близки — тя най-вероятно беше към самия край на списъка му. Наистина трябваше да изчезна и да се скрия добре.
— Е, мислиш ли да оставаш в Бостън за дълго? — попита Би. — Най-вероятно ще налетиш на още хора, ако го направиш. Самата аз мисля да остана за Коледа. Тук е толкова красиво през зимата, с всичкия този сняг.
— Не — отвърнах. — Тук съм само за тази вечер. — Насилих се да се усмихна отново. — Мисля да се присъединя към един планински преход в Перу. Искам да го видя как ще ме открие там!
Всъщност това не беше чак толкова лоша идея… Поръчах си от барманката ново питие. Вече усещах как приятната топлина се разлива из стомаха ми, а всичките ми мускули се отпускат.
— Добре измислено! — отбеляза Би възхитено, след което направи жест с ръка, все едно закопчава устата си с цип.
— Би! — провикна се някой от другия край на бара и Беатрис се извъртя развълнувано.
— Ким!
Мляс, мляс, мляс.
Ким беше готина и изискана красива блондинка, която се изявяваше като топ модел през седемдесетте. Под различно име, разбира се. Беше й наистина тежко, когато й се наложи да се престори, че остарява, и да изчезне от модните подиуми. Но изборът й беше или да го стори, или да търпи слуховете за пластичните си операции, които ставаха все по-злобни и язвителни.
— Здрасти, Ким — поздравих я с усмивка.
— Настасия, направо не можах да те позная — възкликна тя. Мляс, мляс. — Кога си си отрязала косата?
— Честно казано, нямам идея — отвърнах напълно искрено.
— А и това черно — тя ме изгледа критично. — Толкова… контрастирас цвета на кожата ти.
— Аха. Аз съм по-скоро пролетно момиче — казах небрежно.
— Не — Ким поклати глава, — не си. Ти си зимно момиче с тази твоя бледа кожа и странно тъмни очи. Всъщност някога виждала ли съм истинския цвят на косата ти?
Ким обожаваше тези неща — коси, прически и гримове.
— Уф… Честно казано, нямам идея — повторих. — Както и да е. Какво ново покрай теб?
Би бързо осведоми Ким за откачения ми облог с Инси, а Ким се разсмя и се съгласи да пази тайната ми. Няма как да не отбележа, че идеята ми беше брилянтна . После тя се впусна в обяснения за това какво е правила напоследък и както се оказа — изобщо не беше скучала.
Точно това исках, нали? Светлини, шум, питиета и весела компания. Разбира се, не си бях представяла, че пипалата на Инси могат да ме достигнат дори тук. Най-малкото обаче се чувствах по-добре, отколкото насред онази студена къща в Уест Лоуинг. Въпреки това спомените за нея ме бяха последвали и тук: ароматите в кухнята, смехът, килимът от есенни листа под краката ми, миризмата от вълнената риза на Рейн, докато стоеше до мен.
— … и така реших да проверя как стоят нещата в „При Кланси“ — завърши разказа си Ким.
— Аха — кимнах и довърших питието си.
Барманката безмълвно плъзна към мен нова чаша, а аз кимнах с благодарност и й подадох десетачка.
— Ким! — възкликна Би, внезапно осенена от идея. — Покажи на Настасия твоя номер!
Това пък какво трябва да е, помислих си.
— О, онова ли? — Ким махна скромно с ръка. — Това е просто един купонджийски фокус, не е нищо особено.
— Не, не, направи го — настоя Би, отпивайки от тънката сламка в чашата си. — Много е яко. — Тя се обърна към мен. — Ким го е измислила и е направо божествено. Ким, трябва да й го покажеш. Освен това виж там — това са Лео и Джъстин. И Сузи. Те също ще се радват да го видят.
— Е, хубаво, щом настояваш. — Ким се изчерви по крайно очарователен начин и се смъкна от стола си. Би хукна да събира хора, само безсмъртни, никого от които не познавах.
— Хайде! — провикна се Би и посочи към дъното на бара.
Тя беше събрала деветима от нас и ни поведе през една мрачна задна стаичка и нагоре по някакво разнебитено стълбище. И нагоре. И нагоре. Изкачихме четири етажа, Би бутна една черна метална врата и групичката ни се озова върху покрива на сградата. Въздухът беше изпълнен с миризмата на катран и дърво, както и на готвено от съседния ресторант.
Повечето сгради в този район бяха не по-високи от шест етажа, защото това беше максималната височина, на която цистерните по покривите можеха да изпомпват водата по времето, когато са били построени. Всъщност цистерните още си бяха тук — ръждиви метални конструкции с висящи от едната им страна счупени стълбички.
— Хубаво, да започваме — каза Би. — Много е яко. Като за начало обаче ще трябва да оставите питиетата и цигарите си. Девет човека ще бъдат ли достатъчни, Ким?
— Би трябвало. Ще трябва да застанем в кръг и да се хванем за ръце.
Ким протегна своите.
Щяхме да правим магика. Усетих как ме изпълва смесица от ужас и възбуда. Не бях участвала в кръг от… някъде към двеста години. По принцип избягвах „голямата“ магика, а и повечето от приятелите ми бяха твърде мързеливи, за да научат всички неща, необходими за да я приведат в действие. Няколкото пъти, когато се бях пробвала с нещо по-сериозно от разни незначителни заклинания, винаги си бях докарвала неприятни последствия, включващи повръщане, главоболие и припадъци… Заклинанието за разкриване, което бях използвала, за да открия Ривърс Едж, беше първото, дори от незначителните, което бях използвала от страшно много време. Никак не ми се искаше да се занимавам с магика, но всички около мен изглежда нямаха подобни притеснения и щях да се почувствам тъпо, ако се откажех в последния момент. Може би в крайна сметка ще успея да преодолея предразсъдъците си към „голямата“ магика. Може би този път нещата ще са по-добри. Може би самата аз ще се справя по-добре. Кимнах сама на себе си, спонтанно почувствала се дръзка, непоколебима и развеселена. Точно от това имах нужда. Това беше точно едно от онези неща, които не можех да имам в Ривърс Едж.
Пристъпих напред и хванах едната ръка на Би и едната ръка на Сузи. Разменихме усмивки и Би стисна дланта ми. Бях любопитна и превъзбудена, чувствах се истинска късметлийка, че съм тук.
— Добре, всички знаете как да ми заемете силите си — каза Ким и ние кимнахме. — Изчакайте, докато ви помоля, после произнесете думите. Първо обаче ще трябва да подготвя нещата.
Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти и затвори очи. Около минута стояхме в мълчание, единствените звуци бяха разговорите и виковете на хората пет етажа под нас. Автомобилни клаксони в далечината. Приглушена музика. Крясъците от някакъв семеен скандал в съседната сграда. Тук горе обаче всичко бе неподвижно, спокойно. Забавих дишането си и затворих очи. След като превъзмогна информацията за смъртта на родителите ми и отново започна да се държи нормално,
Хелгар ми бе описала нашата магика като черна змия, свита на кълбо в гърдите ни. Когато произнасяхме правилните думи, нейната сила изригваше през устите ни. Звучеше гадничко, но все още си представях нещата точно по този начин.