Сега се концентрирах, за да събера силата си. Това не беше просто, като например да стегнеш някой мускул. Изискваше по-фокусирана концентрация, като при йогата или медитацията. Между другото, и двете винаги са ме отегчавали до смърт.
Чух как Ким започна да пее, а думите й бяха древни и мрачни, също като няколкото, които самата аз знаех, но явно произхождащи от друг език, може би романски. Усетих как нещо ме пробожда в гърдите и се съсредоточих върху бавното вдишване и бавното издишване, едно, две, три, четири. Ким пееше, а нейното заклинание се виеше край нас, енергията течеше през ръцете ни, свързвайки ни в едно цяло. Дланите ми се стоплиха от досега с магиката на Би и Сузи от двете ми страни, а гръдният ми кош започна да се стяга. Винаги бях мразила тази част, когато чувствах, че не мога да си поема дъх, главата ми пулсираше, сякаш се кани да експлодира, и бях изпълнена с ужас, че ако опитам да извикам за помощ, от устните ми няма да се чуе нито звук. Това обаче винаги отминаваше, така че задържах паниката си под контрол и се съсредоточих върху дишането. Чувствах как силата ни расте, как магиката се събира край нас, подобно на насекоми, изпълзяващи от запалено дърво.
Сега вече разпознавах думите на Ким: Тя искаше силата ни. Запях тихо „Гефта, ала, мин каровтер. Пав мин гефта, хилгора силдер“ . Изпях думите няколко пъти. Думи, чийто превод не знаех. Бяха ме научили на тях много отдавна, като начин да отдадеш силата си на някого, който прави заклинание. Бях ги използвала само няколко пъти, но веднъж научиш ли ги, беше невъзможно да ги забравиш.
Няколко минути по-късно чух някой да ахва. Отворих очи. Видях Ким, силует на фона на нощното небе. Беше разперила ръце и се смееше.
Сузи пусна ръката ми и заръкопляска. Дланите ми горяха.
Другите си шепнеха възхитено. Купонджийският фокус на Ким беше наистина забележителен. Вратът и раменете й бяха покрити с пойни птички, подредени по цвят. Кадънките оформяха яркожълт контур, нежното сиво на синигерите очертаваше ръцете й, кафявите мушитрънчета върху раменете й бяха нейната пелерина от кафяви пера. Въздухът припукваше, оживял под досега на магията, а птичките стояха съвършено неподвижни, примигвайки бавно. Коприварчета, мухоловки, авлиги, всички те оформяха сложна, прелестна плетеница от цветове, изпълнена с енергия, живот и мънички биещи сърчица.
Това беше едно от най-красивите неща, които някога бях виждала, но въпреки това нямаше как да не се чудя какво, по дяволите, я беше накарало да „изобрети“ нещо подобно. Как й бе хрумнало? Какъв беше смисълът в него? Да, факт е, че разполагахме с наистина много свободно време, но…
— Не е ли невероятно? — попита Би, поставяйки ръка на рамото ми. — Аз лично мисля, че е направо изумително.
— Впечатляващо е, няма спор. — Не можех да отклоня поглед — толкова много чифтове черни блестящи очи, които гледаха в нищото, сякаш птичките бяха дрогирани. Стомахът ми се сви и внезапно съжалих, задето се бях съгласила да участвам в този фокус. Поредната грешка, която бях направила в живота си.
— Благодаря ви, благодаря ви — промълви Ким и направи изящен реверанс. — За съжаление не мога да го поддържам още дълго, така че… — тя издиша въздуха от гърдите си и освободи птичките от заклинанието си. Чаках да видя как ще тръснат главички, ще дойдат на себе си и ще отлетят в нощта, объркани от случилото се.
Когато първите от нас тръгнаха към стълбите обаче, видях как птичките затвориха очи и отпуснаха малките си главички настрани. После, една по една, започнаха да падат от гърба на Ким, без да издадат и звук. Бяха мъртви.
— Я виж ти — изкоментира Хари. — Птички за еднократна употреба, а?
Хората се разсмяха, а Ким сви рамене в изящен жест:
— Номерът не им понася.
Всички се насочиха към вратата и скоро останах сама върху покрива на този бостънски бар, със зверско главоболие, лош вкус в устата и крака, заобиколени от стотици пойни птички, чиито меки пернати телца вече бяха започнали да изстиват.
Притеснявах се, че няма да успея да заспя, но изтощението взе връх и скоро започнах да потъвам в бездната на черен ужас, надолу и все по-надолу към спомените от детството ми, към нощта, когато животът ми се промени за първи път.
Девета глава
Тази нощ сънищата се завърнаха. Бях си тръгнала от „При Кланси“ веднага след заклинанието на Ким. Аз бях единствената, която бе разстроена от случилото се, единствената, чиито питиета се опитваха да напуснат стомаха й при мисълта за катрана на покрива, изпъстрен с пъстроцветните трупчета. Да не говорим за кошмарната болка в главата ми и пристъпите на гадене. Така че просто се разкарах от онова място, проследена от неразбиращите погледи на Беатрис, Ким и останалите. Прибрах се в хотела си около полунощ. Чувствах се омърсена.
* * *
Бях събудена от усещането, че нещо ме разтърсва.Отворих очи и видях по-голямата си сестра, Ейдис, да спи до мен в леглото, което деляхме. Какво се бе случило току-що? Дали не бе проехтяла гръмотевица? Обичах бурите. Погледнах към тясното прозорче, затворено с дебели плочки истинско стъкло. Отвън примигваше някаква светлина. Светкавица? Не, по-скоро пожар.
Звукът се завърна. Силен, плътен трясък, който разтърси леглото ни. Видях как Ейдис примигва разбудена и в същия миг вратата на стаята ни рязко се отвори. На прага стоеше майка ни с разширени от ужас очи и дълга златна коса, спускаща се изпод ленената й нощна шапчица.
— Модир? — промълвих.
— Побързайте! — извика тя и ни подхвърли два големи шала. — Ставайте! Обуйте си обувките. Веднага!
— Какво става, модир? — попита Ейдис.
— Нямаме време за въпроси! Побързайте!
Следващият трясък отекна в ушите ми, докато намъквах краката си в зимните си пантофи, направени от кожа на лос и поръбени със заешка козина. В стаята беше страшно студено; огънят бе угаснал и каменните стени бяха покрити с дантели от скреж.
В коридора налетяхме на по-големия ми брат, Зигмундур, който на петнайсет вече бе висок колкото баща ми. Държеше за ръка малкия ми брат, Хаакон. Тинна, най-голямата ми сестра, вече се бе увила в дебел вълнен шал, а жълтите й плитки се спускаха пред раменете й.
— Хайде, деца, побързайте! — Майка ми се завъртя на пети и хукна към централното стълбище. Тичахме толкова близо зад нея, че косите й ни шибаха през лицата.
На първия етаж ни посрещнаха крясъци и шум от тежки стъпки. След миг видяхме хората на фадир, въоръжени с мечове и лъкове и облечени в тежки кожени брони. Притиснахме гърбове в каменната стена, докато те минаваха покрай нас, крещейки заповеди. В колона по един се насочиха с бърза крачка по тясното задно стълбище, което се виеше спираловидно надолу в посока, обратна на часовниковата стрелка. Зигмундур бе обяснил на мен и на Хаакон гениалността на дизайна му — ако си се насочил надолу, за да защитаваш замъка, дясната ти ръка с меча разполага с достатъчно пространство, за да сече нападателите. Ако пък си нашественик, който се качва нагоре, нямаш място отдясно и си принуден да заемеш нетипична бойна стойка.
Нов мощен трясък, ново разтърсване. От камъните над нас се посипа прах, която ме накара да кихна.
— Модир, какво става? — попита седемгодишният Хаакон. Той беше прекарал последните две седмици на легло с висока температура и в момента бе блед, със синкави кръгове под очите.
— Нашественици от север — отвърна майка ми кратко, докато ни водеше към кабинета на татко. — Вече са преодолели външната стена.
Двете с Ейдис се спогледахме с разширени очи. Гръмотевичният звук се чу отново и Тинна се вкопчи в ръката ми.
— Това е таран — прошепна тя.
Докато тичахме по коридора, майка ми събаряше факлите от металните им поставки по стените. Те падаха по земята сред дъжд от искри и всичко зад нас потъваше в мрак.
Достигнахме кабинета на татко. Майка ми заключи с голям месингов ключ, а после двамата със Зигмундур залостиха вратата с тежка дървена греда, която пъхнаха в скобите й. Ние с Хаакон и сестрите ми се сгушихме край камината, а майка ни отиде до масивния дървен шкаф на фадир и го отключи бързо с треперещите си пръсти. Когато вратите се разтвориха, Зигмундур пристъпи напред и взе най-големия меч от стойката му. Беше с няколко сантиметра по-висок от мен, прав и остър, с проста дървена ръкохватка, обвита с кожени ленти.
Майка ми огледа бързо оръжията, след което взе едно за Тинна. Ръцете на сестра ми се огънаха под тежестта му. После дойде ред на Ейдис. Тя беше на дванайсет години и бе обучавана да борави с оръжие още от шест, но обикновено използвахме по-малки кинжали и се преструвахме, че са мечове. Самата аз бях на десет и протегнах ръце. След миг колебание мама ми подаде къс меч, дълъг може би към половин метър. Дори Хаакон получи кинжал, който заразглежда, ококорил очи.
— Къде е фадир? — попита Зигмундур, докато се навеждаше, за да надникне през тесния прозорец.
— Долу, с останалите мъже.
— Ти ще си вземеш ли меч, модир? — поинтересува се Хаакон, който продължаваше да се възхищава на кинжала си.
— Имам нещо по-могъщо.
Модир бръкна в деколтето на нощницата си и извади тежък амулет, същия, който толкова обичах да съзерцавам. Сядах в скута й, вземах го в ръце и го разглеждах, но тя така и никога не го бе свалила, никога не ми бе дала да го пробвам. Беше кръгъл, широк почти колкото дланта ми, с плосък полупрозрачен млечнобял камък по средата и с диаметър около пет сантиметра. Навсякъде около камъка бяха гравирани символи. Някои бяха руни от нашата азбука, които разпознавах, но други не бях виждала никога. Веднъж я бях попитала от какво е направен и тя ми бе отвърнала: „От злато. От злато и могъщество“.
Сега тя взе амулета в ръце и сключи длани край него. Докато поредният удар разтърсваше стаята, мама затвори очи и започна да припява.
* * *
Събудих се със стон, по лицето ми се стичаше ледена пот. Задната част на врата ми гореше и аз бързо смъкнах тънкия шал, с който бях спала, прокарвайки пръсти по набръчканата кожа на белега.
Този сън не ме беше спохождал от много време. Тръснах глава, все още задъхана, след което се изправих колебливо на треперещите си крака и отидох до банята, където наплисках лицето си с вода. Това не беше сън, разбира се. Беше спомен. Споменът за майка ми, която се опита да спаси живота ни в онази нощ. Тя нямаше как да знае, че събирайки всички ни в кабинета на баща ми, всъщност ни беше обрекла на смърт.
Всички освен мен.
Беше ми трудно да дишам. Намокрих врата си, след което отново вързах шала. Върнах се в стаята, дръпнах тежките хотелски пердета и видях, че слънцето изгрява — бях спала около шест часа. Веднага щом дишането ми се успокои, облякох дрехите си, седнах пред хотелския компютър и започнах да търся автокъщи за стари коли.
Три часа по-късно кръстосах ръце пред гърдите си, усещайки как ледените пипала на есента пропълзяват в колата — моята очукана кафява кола втора ръка, която си бях купила тази сутрин от някаква безименна автокъща извън Бостън. Двигателят беше изключен, както и отоплението, и усещах как започвам да треперя. Въпреки че слънцето грееше ярко сред малките облачета в небосвода, температурата беше едва към четири градуса.