Не исках да излизам от колата.
Това, което Ким бе направила с магика снощи, беше отвратително. Магиката означаваше смърт и болка. Стремежът към магика беше стремеж към власт, а ако човек притежаваше власт, неизменно щеше да се намери някой, който да пожелае да му я отнеме. Някой щеше да направи всичко възможно, за да му я отнеме. Отвращаваше ме и фактът, че Инси беше разпитвал всеки срещнат за мен. В момента исках да бъда далеч от него повече от всякога.
Нека не забравяме и спомена. Полагах страхотни усилия никога да не мисля за онази нощ и през повечето време се справях изненадващо успешно. Сънищата не ме бяха връщали към нея от десетилетия. Допреди седмица всичките ми чувства и спомени бяха надлежно опаковани в дебели пластове вълна, изолирани и недостъпни. Сега черупката ми се беше пропукала и болката се процеждаше през нея. Изсмях се безрадостно. Дали Ева се бе почувствала така, когато е вкусила ябълката? Когато внезапно е видяла неща, които не е искала да вижда.
Преглътнах. Гърлото ми се беше стегнало. Бях тук. Нямах къде другаде да отида. Опитът ми да се върна към предишния си начин на живот в Бостън беше завършил катастрофално. Мисълта да се прибера в Англия ме изпълваше с отвращение. Дори с нещо по-лошо от отвращение. Със страх. С ужас.
Сериозно, какъв избор имах? Бях попаднала в задънена улица. След повече от четиристотин години, в които се бях носила по течението, аз внезапно бях осъзнала, че нямам представа коя съм и какво искам да правя с живота си. Бях сменяла имената си безброй пъти, но винаги се бях чувствала като личността, която показвах на околните. Сега се чувствах така, сякаш се връщах към личността, която бях оставила зад гърба си преди толкова много време, и от тази мисъл в гърлото ми се надигна истеричен писък. Чувствах се като тленната обвивка на нещо изсъхнало, почерняло и мъртво.
Преди пет или десет години щях да завиждам на Ким за заклинанието й, щях да бъда впечатлена и може би дори да съжаля, задето не притежавам достатъчно магика, за да го направя лично. Какво се бе променило в мен? В какво се превръщах?
Подскочих, когато Солис почука леко по прозореца ми. Бях засрамена и унизена заради това, че бях допълзяла отново тук, пълната загубенячка, която нямаше къде другаде да отиде, достатъчно отчаяна, за да потърси помощ от непознати. Опитах се да преглътна отново и отворих вратата. Чувствах се невероятно стара, докато слизах от колата. Беше толкова по-зле от първия път, когато бях дошла в Ривърс Едж, толкова по-ужасяващо. Но аз просто… нямаше къде другаде да ида.
Солис ми кимна, наблюдавайки покрусеното ми изражение и върха на ботуша ми, с който ровех в сухите листа по земята. После кимна отново и докосна ръката ми.
— Ела с мен — каза и ме поведе нанякъде.
Последвах го до обраслата с бръшлян каменна ограда зад големия хамбар. Той отвори някаква дървена врата, по-висока от мен, и ме подкани с жест да мина пред него. Почти простенах, когато видях разкопаните лехи, остъклените сандъчета за разсад и оранжерията. Премислих отново идеята си да се самоубия с дробилка за дърва и неохотно я отхвърлих.
Няколко човека работеха в градината. Не исках да ги поглеждам от страх да не зърна викингското божество или пък, това май беше дори по-лошо, да чуя медения, неискрено приятелски гласец на Нел. Също така не горях от нетърпение да се сблъскам с Ривър — не се и съмнявах, че тя ще прояви разбиране и великодушие, което щеше да ме накара да я намразя.
Солис се наведе и дръпна някакви дебели зелени листа. От черната пръст изскочи ряпа и аз едва не се задавих. Мразя, ама наистина мразя репи. Когато човек е преживял няколко периода на върлуващ глад, по време на които всичката налична храна се е свеждала до репи и леща, той никога не би искал да види тези гадости отново.
— Растенията се подхранват от почвата — обясни ми Солис, сякаш говореше на малоумен. Не казах нищо, защото единственият отговор, който ми хрумваше, беше Не думай, пич. — Те получават минералите, от които имат нужда — продължи той, — извличайки и преработвайки ги чрез корените и листата си, за да пораснат, да дадат семе и да повторят цикъла. Те обаче не могат да растат в мрак, нали така? Имат нужда от светлина и от енергията на слънцето.
Прехапах бузата си от вътрешната страна, за да не изпищя. Сега щеше да ми говори за рециклиране, наторяване и за това как трябва да пазим своята Майчица Земя. Исках да си умра на място, ама наистина, изобщо не се шегувах.
— Терава са като растенията — произнесе той за моя изненада. Ококорих очи и го погледнах бързо. Повечето безсмъртни избягваха да говорят за Терава, за мрака и светлината. Хелгар бе една от малкото, които бях чувала да произнася тази дума на глас. — Те правят своята магика, като извличат енергия и живот от нещата край тях. Също като растенията, които могат да изтощят напълно почвата, в която растат, правейки я негодна да поддържа живот, Терава изсмукват жизнената сила на всичко край себе си. Ето защо нещата умират, когато Терава правят магика. Както, сигурен съм, си забелязала и сама.
Помислих си за малките птички на Ким и усетих болка в гърлото си.
— Хмм… — започнах предпазливо. — Значи… вие не използвате магика?
Бих могла да се откажа от нея без капка съжаление. Не използвах заклинания чак толкова често, нямах желание да правя магиката си по-силна. Да, имало е моменти, когато съм била обземана от желание да творя чудеса, но страничните ефекти бяха твърде ужасни. Не мислех, че магиката щеше да ми липсва.
— О, не — отвърна Солис, извивайки леко устни в намек за усмивка. — Използваме магика през цялото време. Тя е в кръвта ни. Да живеем без магика би било като… да бъдем смъртни.
Отново в малката ми монашеска килийка, цяла вечност по-късно, полагах отчаяни усилия да разкарам калта изпод ноктите си. Поне имахме мивки в стаите си, въпреки че все още ни се налагаше да ходим до другия край на коридора за всичко останало. Бях уморена, раменете ме боляха. Лицето ми бе обдухано от вятъра и гореше. Може да беше и поизгоряло от слънцето. Всичките ми нокти бяха потрошени, така че ги отрязах много къси.
Почукване на вратата накара сърцето ми да подскочи. Може би… Рейн? Позволих си да пофантазирам относно това как тайничко, много тайничко , той всъщност се радва, че съм се върнала.
— Отворено е — извиках. — Естествено , че е отворено.
Ривър влезе и застана зад мен, докато стоях на мивката.
Постави ръце върху раменете ми и ми се усмихна в огледалото.
— Добре дошла отново — поздрави ме тя ведро. — Кефи ме колата ти.
Употребата на жаргонната думичка ме накара да се засмея. Вдигнах съсипаните си ръце.
— Мен пък ме кефи градината ти — споделих и Ривър се разсмя. Стана ми приятно, колкото и да не ми се щеше.
— И Солис така ми каза. Подочух, че си извадила репи, цвекло и зеле с общо тегло повече от самата теб. Сигурна съм, че ще се радваш да видиш част от тях в чинията си на вечеря.
Простенах и Ривър се разсмя отново.
— Разбирам те. Самата аз съм преживяла доста гладни периоди, разбира се. Веднъж, когато бях в южна Англия, виметата на кравите буквално се пръскаха от мляко, но повечето от посевите бяха унищожени. Пиехме мляко, правехме сирене, ядяхме сирене, хранехме животните със сирене. Леле как смърдеше! До такава степен ми ставаше зле от миризмата на сирене, че после не съм припарвала до мандра поне шейсет години.
Заметнах шала си и седнах на леглото. Навън внезапно се беше смрачило. Молех се хората вече да са се захванали с приготвянето на някаква вечеря, после си спомних, че въпросната ще се състои от ряпа, цвекло и зеле. Въпреки всичко обаче да стоя депресирана тук пак беше по-добре от това да бъда някъде другаде. Да бъда във външния свят. Да се изгубя сред спомените си. Отново се зачудих какво ли са си помислили приятелите ми за внезапното ми изчезване. Дали и в момента ме търсеха? Дали бях наистина скрита тук?
— Не разбирам защо трябва да работя в градините — промърморих. — Аз просто… искам да бъда… не знам, да бъда спасена или нещо от сорта. Кажи ми какво трябва да правя и ще го направя. Но не виждам какво общо има градинарството с това.
Потрих чистите си ръце в панталоните. Не можех да се отърва от усещането, че по тях все още има полепнала засъхнала пръст.
Ривър се замисли за няколко секунди. Изисканият й профил бе очертан от мрака навън. Станах и дръпнах тежките зимни завеси. От стъклото на прозореца лъхаше студ.
— За безсмъртните времето минава много бързо — проговори тя най-накрая. — Помниш ли как, когато си била дете, всеки ден ти се е струвал като цяла вечност, мислила си, че годината, която трябва да изчакаш до следващия си рожден ден, е непоносимо дълга? А после, когато си пораснала, времето е започнало да минава по-бързо. Помниш ли това?
Принципно избягвах да мисля за детството си, така че отвърнах:
— Не.
— Е, това е почти универсален принцип — отбеляза Ривър. Не изглеждаше обезсърчена от резкия ми отговор. — Така е, защото когато си хлапе на десет, една година съставлява впечатляващите десет процента от цялото време, което си прекарал на този свят. А ако не си спомняш ясно първите си две или три години, тогава една година е дори по-голям процент. Разбираш това, нали?
— Предполагам. Но градината…
— Когато си на четирийсет, една година е едва една четирийсета от цялото ти съществувание. Така всяка отделна година започва да преминава по-бързо, да не притежава чак такава тежест. Виждаш смисъла в това, нали?
— Ами… Е, да.
Ривър бе търпелива, както подобава на човек на 1300 години. Очите й, ясни и топли, ме наблюдаваха напрегнато.
— Когато си аефрелифен, безсмъртен, усещането е, че гледаш напред в… забвение. Или, което е още по-лошо, осъзнаваш, че ще бъдеш жив през 2250 година, и това те ужасява, защото нямаш представа какъв ще бъде животът тогава. Когато си безсмъртен, годините бързо губят всякакво значение. Струва ти се, че години, десетилетия, а после и векове отминават за едно примигване на окото, докато в един момент, да кажем, осемнайсети век остава в спомените ти единствено е някой скучен купон, на който си била.
Играех си с краищата на шала си, без да казвам нищо.
— Заради относителната дължина на живота ни твърде много неща губят важност — продължи Ривър. — Колко любовници си имала? Колко деца? Колко приятели си обичала, а сега те са мъртви? За нормалните хора тези неща са основополагащи и оформят или променят целия им живот. За нас те са просто едно примигване. Но въпреки това те ни оказват влияние. Малко по малко, късче по късче, загуба по загуба самите ние избледняваме. Изгубили сме толкова много за толкова дълго време, че повечето неща, повечето хора, повечето преживявания губят стойността си за нас, губят тежестта си. Забравяме как да ценим нещата, как да усещаме нещата. Забравяме как да обичаме.
Добре де, хубаво, имах си храна за размисъл. Някои от тези разсъждения дори ми звучаха неприятно познати.
— Това, което се опитваме да направим тук — каза Ривър, — е да ти предадем ускорен курс по припомняне на значимостта, която имат секундите и минутите. Ще придобиеш умението да осъзнаваш напълно настоящето, да бъдеш част от него. Ще се научиш отново как да усещаш нещата и как да ги цениш. А след това ще се чувстваш по-щастлива и по-завършена.