Прехапах устни, страхувайки се, че тя говори истината и аз я мразя заради това.
— Да работиш в градината, да готвиш, да чистиш — тези задачи са повтаряеми и отегчителни. За един безсмъртен те са почти непоносими. Ние по правило търсим следващата бурнаемоция, следващото голямосъбитие, следващото несравнимофизическо усещане, защото след време то ще бъде всичко, което ще чувстваме.
Това беше попадение в десетката. И заболя.
— Нашият дар за теб и за всички безсмъртни, които идват тук, е да те научим как да цениш и усещаш всеки миг, в който ръцете ти са накиснати в сапунена вода. Ще те научим наистина да виждаш и подушваш всеки бурен, който изскубваш. Да чувстваш твърдата гладкост на ряпата, да виждаш земната зеленина на листата й. Да бъдеш в собствената си кожа, без да ти се иска да тичаш наоколо и да пищиш. Да се чувстваш добре сама със себе си, да цениш себе си, да опознаеш себе си. А когато постигнеш това — тя спря и отново се усмихна, — тогава ще бъдеш способна да обичаш, наистина да обичаш някого другиго.
Не казах нищо. Гърлото ми отново се беше стегнало, а очите ми горяха. Точно в момента безкрайно много ми се искаше да тичам наоколо и да пищя. О, Боже, тя може би действително знаеше какво говори. Беше ужасяващо да осъзная този факт. Тя можеше действително да ме познава, да знае как се чувствам. Колко отвратително и кошмарно беше това? В мен имаше толкова много отчаяние, болка и ужас, че самата мисъл някой действително да знае за тези неща, беше плашеща и мъчителна. Чувствах се като затворена котка, чиято клетка бавно се спуска над казан с врящо масло. Чувствах как жегата приближава, обгаря кожата ми…
— И разбира се — каза тя спокойно, пренебрегвайки нарастващата паника в очите ми, — също така ще бъдеш способна да използваш магика, без да убиваш нищо. Ще бъдеш Тахти.
Почти се задавих, когато чух тази дума произнесена на глас. Вече ви казах, че безсмъртните избягваха да говорят за Терава, но никой никога не говореше за Тахти. Нито един от приятелите ми не бе срещал такъв, някои настояваха, че тези хора са просто мит. Дойдох тук с надеждата, че не са.
— Раждаш се по единия или по другия начин — промълвих съвсем тихо. — Не можеш да се промениш.
— Можеш — Ривър изглеждаше напълно сигурна в това, което казва. — Сега аз съм Тахти. Ние правим магика без мрак, без разруха. Ти също можеш да се научиш.
Усещането беше, все едно ми бе казала как вместо човек можех да стана извънземен. Или тигър. Беше невъзможно да го осмисля.
— Какво искаш да кажеш с това „сега“? — попитах.
— Невинаги съм била изтъкана от добрина и светлина — отвърна Ривър, докато се изправяше. — Имаше времена, когато бях… изпълнена с много, наистина много мрак. — Отклони поглед, сякаш се чудеше дали не ми е казала твърде много. — Във всеки случай репите вече ни призовават да им обърнем внимание.
Тя се усмихна леко и посочи към вратата.
Погледнах я, неспособна да преработя всичката информация, която бях получила. През последните десет минути Ривър бе разнищила самото ми същество, беше разтворила гърдите ми, оголвайки разлагащия се труп вътре в мен. Направо се побърквах.
Бях побъркана и… така де, гладна. Часовете работа в студа, под слънчевите лъчи и силния вятър бяха изострили апетита ми и в момента направо умирах от глад.
— Хайде — каза Ривър, протягайки ръка. — Можеш да се побъркваш и докато ядеш. Дочух, че за десерт ще има ябълков пай. Но само за тези, които си изядат докрай репите.
О, Боже! О, Боже, тя гледаше директно вътре в мен. Вътрев мен.
Десета глава
— Настасия, помогни ми!
Завъртях се, когато чух гласа на Ривър иззад очукания червен камион. Беше ранна утрин, а аз самоотвержено бях излязла, за да донеса дърва за големите камини в гостната и трапезарията. Нямах идея как точно това щеше да спаси душата ми, но поне беше по-приятно занимание от ваденето на цвекло. Пуснах дръжките на количката за дърва и тръгнах към нея. Тя се беше привела и държеше едно от кучетата за каишката.
— Настасия, трябва да хванеш Джаспър — обясни ми Ривър. Част от красивата й сребриста коса се бе измъкнала от кока и падаше пред лицето.
— Ами хубаво — казах и се пресегнах. — Оу. Ъх! На какво смърди това куче. На скункс?
— Да. Съжалявам, но ще трябва да откарам тези зелки на пазара преди осем. Джаспър обикновено идва с мен, но днес очевидно се е сблъскал с местната фауна. Ще можеш ли да го хванеш, за да не се качи след мен в камиона? И да го изкъпеш?
Погледнах я. Джаспър пъхтеше щастливо в краката ми и смърдеше до небесата.
— С доматен сок — добави Ривър. — Вкарай го в голямата мивка в конюшнята и го облей целия с доматен сок. Вече помолих Рейн да ти донесе достатъчно и да ти помогне.
— Ъм… — промърморих.
Ривър явно започна да осъзнава забавната страна на отвратителната задача, с която ме натоварваше, и се опита да потисне смеха си.
— Извинявай, Настасия. Ти си последната ми надежда. Доматен сок, а след това хубав шампоан и ще бъде като нов. Нали, Джаспър, сладурчето ми?
Джаспър изглеждаше весел и видимо доволен от себе си.
— Съжалявам, но трябва да изчезвам. Страшно ти благодаря! — Тя ме потупа бързо по рамото, след което се отправи с бърза крачка към камиона. Наблюдавах я, докато даваше на заден и после излезе по дългата неасфалтирана алея за коли на главния път.
Сведох очи към Джаспър. Той ми се хилеше. И смърдеше толкова, ама толкова ужасно. Ако някой от приятелите ми можеше да ме види сега… сигурно щяха да ме сметнат за толкова неприятна и мизерна, за колкото аз намирах тях.
— Хубаво, тръгвай — казах и поведох Джаспър към конюшнята.
Освен големия хамбар, в който се провеждаха учебните занятия, във фермата имаше още няколко допълнителни постройки. Ривър притежаваше шест коня, въпреки че в конюшнята имаше място за десет. В единия ъгъл беше стаята с принадлежностите за оседлаване, а срещу нея — голямата метална мивка. Рейн стоеше до нея и вече пробиваше дупки в няколко големи консерви с доматен сок. Той ме погледна с нулев ентусиазъм.
— Ще трябва да го изкъпем — изтъкнах очевидното аз.
— Да — отвърна кратко Рейн, остави отварачката, наведе се, вдигна Джаспър с лекота и го сложи в мивката. Опитах се да не мисля за това колко беше силен, колко беше умел и невъзмутим. Джаспър започна да дращи по метала, но после се успокои.
— Добро момче — похвалих го, опитвайки се да не вдишвам особено често. — О, Божичко. Да се надяваме, че този номер с доматения сок ще свърши работа.
— Дръж го — каза Рейн и вдигна една от консервите над Джаспър. Сокът най-вероятно беше студен, защото кучето спря да се хили и го изгледа възмутено. — Вземи онази чаша и го поливай.
Направих го. Започнах да осъзнавам, че двамата с Рейн сме сами в тази топла, ухаеща на сено конюшня. Беше много ранно утро и светлината на изгряващото слънце струеше през прозорците. Около нас конете пухтяха тихичко, бърчейки кадифените си носове, подушили Джаспър.
Чувствах се некомфортно. Мразех да влизам в конюшни, мразех да има коне около мен. Имала съм коне, които съм обичала ужасно много и загубата им ме беше наранила дълбоко. Сега се стараех да ги избягвам.
Силните ръце на Рейн изсипваха консерва след консерва върху Джаспър, който вече видимо се бе вкиснал и беше провесил муцуна. Той беше корги и имаше къси крака и големи уши, а понастоящем беше наполовина затънал в доматен сос. Изсипвах чаша след чаша и търках козината му със свободната си ръка.
— Нека да поговорим за житейските избори, Джаспър — казах. — Нека да поговорим за онези моменти, когато трябва да вземеш правилното решение.
До мен Рейн беше толкова солиден, сякаш можеше да спре приливна вълна с тялото си. Ухаеше на сухи есенни листа, пропити с дим от горящо дърво. С други думи — непоносимо приятно. Работната му риза беше разтворена и изпитвах желание да притисна лице в гладката кожа на гърдите му и да вдишам аромата му. После той можеше да ме обгърне с ръце, а аз щях да се чувствам топла и сигурна… Въпреки привидно ограничения му емоционален диапазон можех да си го представя как се смее силно, до сълзи. Можех да си го представя пиян, въпреки че изглеждаше като човек, който никога не би близнал алкохол. Можех да си го представя разгневен, бесен… Потръпнах с ръка, все още заровена в твърдата козина на Джаспър.
Вдигнах очи към Рейн, изучавайки лицето му.
Той сведе поглед към мен, след което изсипа още сок.
Рейн разгневен, бесен…
Тръснах глава, примигвайки, а появилият се в мислите ми образ се разсея като мъгла. Какво беше това? Не беше ли… Нямах представа, беше си отишло. Реших да хвана бика за рогата.
— Ти изобщо не ме харесваш. Сигурен ли си, че никога не сме се срещали?
Нещо проблесна в погледа на Рейн. Той изсипа последната голяма консерва, движейки ръка така, че да покрие всеки сантиметър от миризливото куче.
— Аз не… Не изпитвам никакви чувства към теб, независимо добри или лоши — каза с глас, също толкова дистанциран, колкото и поведението му. — Нека сокът поседи за една минута.
С крайчеца на окото си забелязах, че по бузите му имаше съвсем лек намек за набола брада.
— От колко време си тук? — попитах.
Той сведе очи към мен и произнесе с равен тон:
— Изплакни го, след което го измий с шампоан. Аз имам работа за вършене.
— Няма ли да ми помогнеш? Той може да изскочи от мивката.
Всъщност не мислех, че Джаспър се е запътил накъдето и да било — в момента кучето беше напълно деморализирано и очакваше с примирение съдбата си. Дори приседна в доматения сок. Едно мъничко мускулче върху челюстта на Рейн потрепна, но той остана. Изплакнах Джаспър, след което издърпах запушалката от канала и взех тубата с конския шампоан.
— О, Рейн, ето къде си бил! — Гласът на Нел ме накара да се обърна. Видях я как крачи към нас по централната пътека между отделенията за конете. Изглеждаше като най-свежата и очарователна фермерка на света в ръчно изплетения си вълнен пуловер, панталон от рипсено кадифе и високи ботуши. Самата аз изглеждах така, все едно съм висяла по баровете цяла нощ и след това съм къпала боричкало се със скункс куче. С други думи — не особено добре.
— Търсих те — каза тя на Рейн. Той не й отговори, така че Нел се завъртя и ме огледа от главата до петите, жизнерадостна и дружелюбна, както обикновено. Опитах да не се замислям особено много над факта, че върху черния ми суичър имаше череп, очертан с изкуствени диаманти, или пък че пурпурните ми шалвари с висока талия биха изглеждали на място единствено в някой цирк. Добре де, не бях най-красивата гледка на света, какво толкова.
— Настасия, може би ще си намериш ново призвание! — каза ми тя с усмивка и аз се напрегнах.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Можеш да станеш гледачка на кучета! Изглеждаш като истинска професионалистка.
Възпрях първоначалния си порив да я опръскам с маркуча и тихичко въздъхнах.
— Рейн, чудех се дали не би могъл да ми помогнеш? — Нел го дари с една от характерните си усмивки на английска девица, докато навиваше кичур коса на пръстчето си. — Трябва да засадя малко ранен спанак.