Бях я забелязвала да го прави и преди — опитваше се да бъде с него, близо до него, да го моли да й помогне във всичко, с което се захванеше. Той обаче май си нямаше и идея какво се случва.
Очаквах Рейн моментално да се вкопчи в тази възможност да се отърве от компанията ми, но той поклати глава:
— Трябва да приключа тук, след което Солис ме помоли да погледна една от подковите на Титус.
— Титус някой от конете ли е? — попитах, въпреки че отговорът май беше очевиден. Нел се засмя снизходително.
— Да. Рейн е нашият специалист по конете. Освен това има отлична стойка на ездач.
Ухилих се:
— Вече забелязах.
Челюстта на Рейн се стегна, а Нел се изчерви и сведе засрамено поглед.
— Това е термин от конния спорт — промърмори тя.
— Сериозно? Мислех си, че говориш за задника му.
Сега вече и двамата изглеждаха сериозно смутени, което ми даваше бонус точки. Точно тези двамцата бяха най-досадните хора, които някога бях срещала. Бяха направо родени един за друг, въпреки че мисълта за това накара гърлото ми да се изпълни с жлъчка, докато плакнех Джаспър за втори път. Приведох се напред и предпазливо подуших гърба на кучето. Миризмата на скункс едва се усещаше. Приемливо.
— Приключихме, момче, постарай се да не го правиш отново — казах, докато го измъквах от мивката. Въпреки солидния си вид най-вероятно не тежеше повече от петнайсет килограма. Оставих го на земята и зачаках…
— Ау! — изписка Нел и отскочи назад, когато Джаспър започна да изтръсква енергично козината си, опръсквайки всичко наоколо с вода. И най-вече нея.
Подсуших ръцете си с кърпата от груб плат и се ухилих на Рейн. Междувременно Нел се бе обърнала рязко и почти тичаше по пътеката между отделенията за конете.
— Благодаря ти за помощта — измърках.
Той ме изгледа за миг, след което ме заобиколи и тръгна в посока, противоположна на тази, в която бе поела Нел.
И двамата ми лазеха жестоко по нервите.
Ривър и Солис явно бяха решили, че съм на светлинни години от възможността да посещавам каквито и да било часове, така че вместо това просто ме впрегнаха в работа. Името ми неизменно биваше вписвано в трудовия график и последните няколко дни се бях борила с непосилната тежест на вцепеняващо отегчение и истерично отчаяние. Искам да кажа, че съвсем целенасочено бях избягвала всичко, което правех тук. С десетилетия, ако не и с векове.
В крайна сметка обаче си намерих поне една работа, която ми допадаше: да блъскам до полуда по разни неща с чук. Днес Брин, Джес и аз поправяхме обшивката на стените в големия хамбар, където се провеждаха уроците. Мислех си колко различна беше тази дейност от всичко, което бях правила с Инси и Боз в Лондон. Планирахме скъпи екскурзии. Ходехме на неизбежните купони. Възстановявахме се от тежки нощи. Осакатявахме таксиджии. Всичко това изглеждаше толкова безсмислено. Докато сега, вижте ме само, поправях хамбар! Полезничко, а?
— Разкажи ми за себе си, Брин — казах, забърсвайки нос в ръкава на блузата си. — Какво те доведе тук?
Брин придържаше една дъска, за да може Джес да я фиксира на мястото й с няколко набързо забити пирона, които после щяхме да заковем докрай.
— Идвам тук всяко десетилетие и оставам около година — отвърна Брин. Днес сплетените й в две стегнати спирали коси бяха покрити с кърпа в ярки цветове. Беше изящна и красива, като тийнейджърка фотомодел, като същински леопард. Леопард, облечен в раздърпан зелен пуловер. Тя ми се усмихна, озарявайки мрачния сивкав следобед. — Най-често след някоя кошмарна раздяла. Ривър ме прибира при нея и ме разведрява. Научавам това-онова, а после, когато отново се почувствам добре, си тръгвам.
Спомних си репликата на Рейн за бездомните кучета и положих усилия, за да не потръпна.
— Научаваш това-онова?
Брин сви рамене.
— Внимавай, Джес, ще разцепиш дъската. О, всякакви неща. Магика, готвене, градинарство, такива работи. Една година помогнах на Ривър да пребоядиса няколко стаи. Една година се бях съсредоточила върху печенето на хляб. Една година не правих нищо друго, освен да уча магика с кристали и скъпоценни камъни. Една година — хей, това спомняш ли си го, Джес? Дойдох тук и научих всички как да танцуват хип-хоп. — Тя се разсмя, отмятайки назад глава. Кафявата й шия се очерта на фона на сивия небосвод.
Джес изсумтя, захапал няколко пирона в уста. Явно не си падаше по хип-хопа.
— На колко години си? Ако въпросът не те притеснява, разбира се.
Брин се замисли за момент.
— Уф. На двеста и трийсет или четирийсет. Еха! — Тя се усмихна отново. Изглеждаше на около осемнайсет.
— Как се срещна с Ривър? — Дали не я дразнех с този разпит? Нямах представа.
— Хайде — кимна ми Джес, посочвайки към дъската. Поставих един пирон на мястото му и го ударих силно с чука. Най-добрият. Звук. На всички времена!
Усмивката на Брин изчезна от лицето й.
— Вбесих се на едни хора и ги подпалих.
Примигнах, прекарвайки отново думите й през главата си. Наистина ли беше казала това? Джес не вдигна глава. Реших да позволя на ченето си да увисне.
— Какво каза? — Странно, нямаше вид на психопат… Премислих някои от неприятните неща, които самата аз бях правила, спомних си за таксиджията и Инси, след което взех нов пирон.
— Не беше истински огън — уточни Брин, навеждайки се към дъската, за да я задържи на мястото й. — Не ги изгори наистина. Исках обаче да им изкарам ангелите и го направих. Така или иначе, Ривър минаваше по същата улица. Това беше в Италия, може би някъде през 1910 или 1915… Преди Първата световна война. Тя видя, че очевидно злоупотребявам с магика, дойде при мен и ме подложи на малко агитация.
— И после ти просто дойде тук?
— О, не. Ударих я с юмрук.
Джес се засмя и ми подаде нов пирон.
— В крайна сметка обаче се разбрахме. Дойдох тук за първи път през 1923 година. След войната.
— От къде си?
— От Луизиана. Майка ми беше робиня от Африка. От Ангола. Баща ми беше нейният бял господар. Ха! Пробвай се да бъдеш безсмъртен роб. Гадост, а?
Приключих с тази дъска и подадох нова на Брин.
— Какво е станало между тях? — попитах. Леле, каква страхотна история.
— Баща ми разбрал, че майка ми е безсмъртна, разбира се. Изчакали съпругата му да умре, след което избягали заедно. Той продал плантацията и освободил всички. — Тя се разсмя. — Двамата още са заедно. Имам десет братя и сестри. Можеш да се срещнеш с някои от тях — наминават оттук понякога.
Подадох й пирон, докато мислех над думите й. Не познавах много щастливи двойки безсмъртни, но тук очевидно ставаше дума за такава. Струваше ми се странно да правиш деца в продължение на толкова години, да имаш братя или сестри по-големи от теб с цял век. Моята разлика в годините със собствените ми братя и сестри беше само година или две. Нямах представа защо.
— Ами ти? — обърнах се към Джес.
— Няма да говоря за тези неща — каза той с гробовния си глас и намести друга дъска на мястото й.
Ами добре.
— Знаеш ли какви са историите на другите? — попитах небрежно. — Като например тези на Лоренц или Нел? Или пък на Рейн?
О, да, бях изкусна манипулаторка. Тоооолкова изкусна!
Брин сви рамене.
— Те могат сами да ти разкажат историите си. Знам, че Лоренц е на около сто и е роден в Италия, както е видно. Останала съм с впечатлението, че семейството му е било близко с това на Ривър. Нел е англичанка и е само на осемдесетина години. За Рейн не знам почти нищо. Мисля, беше казал, че е на около двеста и шейсет. Нещо такова. И е холандец. За други подробности ще трябва да говориш с тях.
Кимнах замислено.
— А няма ли да ни разкажеш нещо за себе си? — попита Джес. Гласът му звучеше като раздрусване на кутия, пълна с ръждиви пирони.
Първата ми реакция беше да му върна собствената му реплика — няма да говоря за тези неща. От друга страна, аз бях на това място, за да израсна като личност и да се науча да обтам себе си, нали така?
— По-стара съм.
Брин се засмя:
— Хубаво. Колко точно? Откъде си? Каква е твоята история?
И просто ей така, мракът от миналото ми се стовари върху мен с цялата си сила. Не можех да се върна там, не можех да споделя нищо, не можех да водя небрежен разговор относно живота си.
Погледнах към нея и предполагам, че Брин видя нещо в очите ми, защото лицето й омекна и тя ме потупа по ръката.
— Всичко е наред — тихо каза. — Някои пътища са по-дълги и по-стръмни от други.
Кимнах мълчаливо, замислена за някои пътища, които, изглежда, водеха право към ада.
Различни екипи, обикновено от двама, понякога и по трима, приготвяха вечерята всяка вечер. Други хора почистваха и миеха съдовете. Повечето излизаха на разходка след вечеря, дори и да валеше или да беше кучешки студ. Бях принудена да изляза с тях няколко пъти, въпреки че мразех да бъда сред природата след мръкване. Заобиколена от всички останали обаче, се чувствах по-малко застрашена. Винаги стоях в центъра на групата защото, в случай че нещо ни нападнеше, то трябваше да мине през няколко души, преди да стигне до мен.
Хей, не ми се смейте, ако бях напълно нормална, нямаше да съм тук.
— Нямаше ли някакъв филм за това? — попитах няколко дни по-късно, докато белех цяла планина от картофи. Бях извадила тези шибани картофи от земята преди два дни и още чувствах ръцете си покрити със засъхналата пръст. Уви, не всяка работа беше толкова удовлетворителна, колкото забиването на пирони. — Ей така изведнъж ще се превърна в експерт по карате, а?
Ашър, който миеше шотландско зеле до мен, се усмихна.
— Да. През цялото време това беше секретният ни план.
— Ти си учител тук — казах. — Защо в такъв случай продължаваш да се занимаваш с черната работа? Не си ли постигнал вече нирвана? Не оценяваш ли вече всяка минута, през която миеш шотландско зеле?
Ашър се усмихна отново.
—
Аз оценявам всяка минута. Най-важното обаче е наистина да разбереш, че нещата не опират до това да изпълниш задачите х, у и z, след което ще бъдеш щастлив и можеш да си почиваш през остатъка от дъъъългия си живот.
Чувството му за хумор ме изненада и аз осъзнах, че Ривър споделяше същото. Всъщност тук често дочувах шеги, а до ушите ми почти непрекъснато долиташе смях — от градината, от двора или отнякъде в къщата. Разбира се, тепърва ми предстоеше да видя как Рейн се усмихва на място, различно от фантазиите ми, но не разчитах особено на това.
— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Че никога няма да се… оправя?
— Не, не. Не ме разбирай погрешно — отвърна Ашър. Той остави купчина шотландско зеле върху масата и изсипа още в мивката. — Имах предвид, че това не е като катерене на планина — стигаш върха и приключваш, вече си изкачил планината и никога повече няма да ти се налага да я изкачваш.
Мамка му!
— Искаш да кажеш, че ще трябва да катеря планината отново ?
— Не — той спря водата, избърса ръцете си с кърпа и погледна към мен. — Просто, когато изкачиш планината, ще видиш колко прекрасна е гледката и ще пожелаеш да продължиш да вървиш към нея.
Тръснах глава.
— Изгуби ме. Зарежи метафората с катеренето. Кажи ми в прав текст какво имаш предвид.
— Нито един от нас не е решил един ден да прегърне доброто и светлината и да остави мрака завинаги — обясни Ашър търпеливо. — Това не е еднократно решение. Ние сме родени като Терава, но не е задължително да останем такива. Да бъдеш Тахти е нещо, за чието постигане трябва да се бориш, но дори и да го постигнеш веднъж, е лесно да го изгубиш отново.