Бях шокирана от това с каква лекота хората тук говореха за тези неща.
— Да бъдеш добър — и под „добър“ имам предвид да се противопоставяш на мрака в себе си, да не бъдеш зъл, но не и да се превърнеш в завършен светец, нали ме разбираш?…
Кимнах.
— Да бъдеш добър е избор, който човек трябва да прави отново и отново, всеки ден до края на живота си. Всеки един ден е изтъкан от хиляди решения, повечето малки, някои големи. С всяко решение ти си изправена пред избора дали да се извисиш към светлината, или да потънеш в мрака.
— О, Божичко — простенах. — Ама аз дори не искам да бъда чак толкова добра!
Усмивката озари лицето му.
— Ще ти издам една тайна: нито един от нас не взема непрекъснато правилните решения. Дори и Ривър, а тя е най-истински добрият човек, когото някога съм срещал.
— В такъв случай какъв е смисълът в това да полагаш усилия за нещо, когато знаеш, че нямаш шанс да победиш?
— Победата се постига по много различни начини. Чрез множество малки победи. Смисълът на този живот не е да бъдеш добър през цялото време. Смисълът е да бъдеш толкова добър, колкото можеш. Никой не е съвършен. Никой не постъпва правилно всеки път. Животът просто не е устроен така.
Вратата на кухнята се отвори и вътре влязоха няколко души: Лоренц, Нел, Ан и… викингското божество. Виждах Рейн всеки ден, разбира се. След съвместното ни миене на куче имах нещастието да работя с него или в близост до него още няколко пъти. Той говореше единствено когато го заговореха, никога не се усмихваше и никога не се смееше. Накратко казано — беше един отблъскващ и студен задник.
Продължаваше да ми се струва, че го познавам отнякъде, без да знам защо. Колкото повече го гледах, толкова повече ме дразнеше, но — леле, каква кармична ирония — подлата ми психика продължаваше да го намира за най-привлекателния човек, когото някога бях срещала. Което си беше изненадващо, защото Рейн не ми беше дал нищо, за което да се хвана, никакъв знак, че проявява какъвто и да било интерес към мен. Аз обаче бях привлечена от него, сякаш го познавах, сякаш в някакво неясно минало сме били заедно. За една трескава минута се зачудих дали не сме били двойка в някой минал живот, след което да сме се преродили, но после осъзнах, че самата идея за повече от един живот като безсмъртен беше безкрайно абсурдна.
И все пак аз не можех да го понасям — той нямаше нито една черта в характера си, която да ми допада, като се изключи пълната му и отегчителна отдаденост на идеята да твори добро. Хубаво, нека просто да кажем, че нямаше нито една черта в характера си, която да ми допада. Той беше най-досадният, лишен от емоции, глътнал бастун нещастник, когото бях срещала. Нещастник, чието цялостно излъчване направо ти крещеше в лицето: „По-добър съм от теб“. И въпреки всичко всяка нощ, докато лежах сама в твърдото си единично легло, той… ми липсваше, сякаш някога е бил до мен и сега си го исках обратно. Изгарях от страст по него, копнеех за присъствието му, за докосването му, исках да изпепеля маската му с целувките си, да го накарам да изгуби контрол, да диша учестено.
Искам да кажа, че по принцип не харесвам повечето мъже и ги възприемам като вещи за еднократна употреба. Рейн обаче ми беше влязъл под кожата и аз изпитвах дълбоко, неистово привличане към него, независимо дали това ми допадаше или не.
— Настасия? — Ашър ме гледаше. Всъщност всички ме гледаха.
Поех си дъх, взех един картоф и започнах да го беля яростно.
— Хубаво, обясни ми отново цялата тази работа с доброто и злото.
Другите се разсмяха (с изключение на Рейн) и се обърнаха, за да си вървят с широки усмивки върху поруменелите си от студа навън лица. Когато стигнаха до вратата, Нел се спря.
— Рейн? Вратата на стаята ми е заяла. Мислиш ли, че можеш да я погледнеш? — попита тя с една от обичайните си неустоимо сладички усмивки.
Рейн кимна и понечи да тръгне след нея.
— Рейн? — гласът на Ашър го накара да се спре на място.
— Да? — Тонът на Рейн беше почтителен. Определено не звучеше мило и дружелюбно, но беше коренно различен от презрителния и надменен начин, по който разговаряше с мен. Нел се спря, но Ашър й показа с жест, че може да си върви. След миг колебание тя се усмихна и излезе от кухнята.
— Описах постигането на нашата цел като вземане на верните решения в множеството избори, пред които се изправяме през всеки един ден от живота си — каза Ашър. — И се опитах да обясня как нито един от нас не е съвършен, как никой не е способен винаги да избира пътя на доброто, без да се провали. Казах, че животът просто не е устроен така. Можеш ли да представиш нещата по различен начин, за да помогнеш на Настасия да разбере какво имам предвид?
О, Бога ми, да, моля ти се, обясни нещата на Настасия, помислих си злобничко, след което моментално се зашлевих наум. Ето: направих избор в полза на злото точно тук, точно сега. Бях безнадежден случай.
Рейн изглеждаше ужасен, което ме накара да се почувствам малко по-добре. На него не му беше по-приятно да бъде край мен, отколкото на мен — да бъда край него.
— Как се справяш с постигането на твоята цел? — попитах с насмешка, докато запращах обелки от картофи към мивката. Той изглеждаше… просто невероятно, с разрошена от вятъра коса, искрящи очи и леко зачервено лице. Полагах усилия, за да не му скоча още тук, пред Ашър. Ако първо успеех да го зашеметя с тиган, можеше и да не се съпротивлява особено.
— Трудно е — промълви Рейн. — Това е най-трудното нещо, което някога съм правил. Това е непрестанна битка. Битка на живот и смърт.
Ашър изглеждаше изненадан.
Рейн обикновено не изпадаше в подобни откровения. Погледнах го. Разбирах идеята с битката на живот и смърт, но очаквах да е по-щастлив от факта, че се бори в името на доброто.
— И защо изобщо полагаш тези усилия? — попитах. Не се опитвах да бъда гадна, съвсем искрено исках да науча отговора на този въпрос.
Рейн замълча и първоначално реших, че ще си тръгне, без да ми отговори. Той обаче го направи:
— Защото да не полагаш усилия е равносилно на това да признаеш, че другата страна е победила. Да не полагаш усилия означава, че си прегърнал смъртта и вечния мрак. А този път е белязан с лудост, отчаяние и безкрайна болка.
И двамата с Ашър се бяхме ококорили. Изражението на Рейн беше непроницаемо. Той излезе от кухнята, без да каже нищо повече.
Погледнах към Ашър, който изглеждаше замислен и може би притеснен.
— Забавен тип — промърморих.
Ашър само поглади брадата си, след което ме остави сама, в компанията на картофите.
Единайсета глава
— Ще останеш ли? — Вежливият въпрос на Ривър ме накара да спра насред сгъването на чистите кърпи за чинии.
Отворих уста, за да кажа: „Не, просто не мога“, но думите така и не излязоха.
Престоят тук не беше точно ваканцията на мечтите ми, но като се замислех, не беше и някаква непоносима агония. От друга страна, преживяванията ми в Бостън и Лондон бяха непоносима агония. Тогава се чувствах така, сякаш умирам, сякаш вече съм мъртва.
Тук не се чувствах така.
Разбира се, все още се питах какво ли правеха Инси и останалите, дали им липсвам, дали са притеснени. Никога преди не бях изчезвала така, не и без да кажа на никого къде отивам. Когато се махах от града, оставях бележки от сорта на „Какво ще кажеш да се видим в Константинопол“, но този път се бях опитала буквално да изчезна от лицето на земята. Как бяха реагирали на това? През тялото ми премина внезапен хлад и аз потреперих.
Животът ми се беше променил напълно във всеки аспект. Не бях ли искала точно това? Всяка сутрин се събуждах навреме, за да видя как първите студени пламъчета на зората обагрят далечните хълмове. Оправях си леглото (или поне изпъвах одеялото), обличах се и слизах долу. Понякога името ми беше в списъка с хората, които приготвяха закуската, понякога правех нещо друго, като например да събирам яйца, да мета верандите или да слагам масата.
Утрините ми бяха изпълнени с работа, обикновено под надзора на учител или на някой от по-напредналите ученици: Дайсуке, Чарлз или Рейчъл. Понякога те ми задаваха въпроси, на които се опитвах да отговоря; понякога говореха за случайни неща и едва по-късно осъзнавах, че току-що са ми преподали Житейски урок номер 47 или нещо от сорта.
Вече познавах всички, знаех имената им, къде са родени, кои са стаите им, откога са тук. Джес всъщност беше едва на 173 години, но бе имал по-разгулен живот и от моя и това беше петият му опит да се пречисти тук. Никога не бях виждала някой толкова млад да изглежда толкова възрастен — с прошарена коса, прорязано от бръчки лице и нос, изпъстрен със спукани капиляри. Последния път, когато излязъл оттук, се напил и блъснал някакъв колоездач. Колоездачът оцелял, но Джес каза, че тежестта на вината го смазвала. Имаше много неща в живота си, с които трябваше да се примири, за да продължи напред. Също като мен.
Рейчъл обикновено беше доста сериозна, но понякога можеше да бъде адски забавна. Историите й за нещата, които беше правила през двайсетте, бяха ужасно смешни и караха всички ни да се хилим.
Ан, другата учителка освен Ривър, Солис и Ашър, беше ведра, усмихната и вечно бързаше за някъде. Освен това обичаше физическия контакт с хората — докато разговаряхме, ме докосваше по ръката, често поставяше длан върху нечие рамо или разтриваше гърба на Ривър. Явно бях постигнала някакъв прогрес, защото вече не се дърпах, когато се протегнеше към мен. Беше на 304 години и обясняваше, че е толкова младолика, защото е водила „чист живот“. Думи, които караха останалите учители да сумтят.
Да, бяха забавна дружинка.
Лоренц и Чарлз бяха достатъчно мили и достатъчно интересни. Не бях инвестирала много енергия в опити да ги опознавам, защото предполагах, че няма да остана тук още дълго, но със сигурност не ме дразнеха и не ми бяха неприятни. Лоренц беше италианец с впечатляваща комбинация от черна коса и сини очи, допълнена от прекрасен римски нос, който караше профила му да напомня за древна гравюра. Беше шумен и страшно емоционален. Чарлз беше роден в Ирландия и все още говореше с едва доловим акцент също като повечето от нас, въпреки че бе живял в южните щати през последните двеста години. Имаше яркочервена коса, зелени очи и луничаво лице. Освен това беше гей. Някак съумяваше да изглежда спретнат и елегантен, дори когато плевеше или доеше кравите. Брин, както вече казах, изглеждаше като фотомодел — висока, слаба и изящна, с красиво симетрично лице. Също като Лоренц тя беше изключително енергична. Изглеждаше абсолютно невъзмутима — когато веднъж тиганът й се подпали, докато готвеше, тя изсипа сол, за да угаси огъня, без да прекъсне дори за миг историята, която разказваше.
Рейн си беше Рейн. Нел продължаваше да бъде дружелюбна и услужлива, но ми трябваше не повече от минута, за да разбера колко фалшиво беше поведението й, просто театър за пред останалите. И особено за пред Рейн. Бързо установих, че Нел е вълчица в овча кожа, но никой от другите не даваше признаци, че е забелязал това. Тя беше лукава, но не чак толкова, че да й мине номерът пред мен. Външно беше най-сладкото нещо на света: искрящи усмивки, предложения да помогне, усилена работа, сериозно отношение към уроците и мило държание с всички.