γ
Тихи спорещи гласове, идещи иззад завесата на входната врата, ме извадиха от лепкавата просъница. Бяха като първия късен есенен повей, възвестяващ наближаващата зима.
— Какво става тук? — чух глас с подчертан индийски акцент. Само след секунда го познах: Рамоночон! Слава на боговете, че беше жив и здрав! — Къде е Аякс?
— Командир Аякс е вътре — отвърна капитан Жълт заек. — Не може да влезете.
Седнах на кушетката, отметнах тънката завивка, загърнах се с тогата, която бях носил предната вечер, и дръпнах завесата. Жълт заек незабавно застана между мен и Рамоночон и ми даде знак с ръка да не се приближавам повече.
— Аякс — обърна се към мен Рамоночон. — Какво означава всичко това? Защо си под охрана?
Рамоночон бе отслабнал видимо през месеца, откакто се бяхме разделили, късата индийска туника висеше върху мършавото му тяло. Лицето му имаше измъчен вид, сякаш не беше спал от векове. Кожата му беше изсъхнала и напукана, като да го бяха прекарали през цех за щавене на кожи. Само в гласа му се долавяше необичайно спокойствие, все едно че на главата му не висяха хиляди нерешени задачи.
— Всичко е наред, капитан Жълт заек — рекох. — Това е главен динамик Рамоночон, мой колега и приятел. — Обърнах се към индиеца. — Влез в спалнята, ще ти обясня.
Моята телохранителка отстъпи встрани и аз пропуснах Рамоночон през завесата. Тя обаче ни последва, като не сваляше бдителен поглед от приятеля ми.
Рамоночон наклони глава и ме погледна подканящо.
— Бях нападнат, докато се връщах в Атина.
Той се оцъкли и лицето му придоби израз, заради който немалко от онези, които не го познаваха, го смятаха за тъповат. След това примигна, навярно осъзнал как изглежда, пое си четири пъти дълбоко въздух и смени това изражение със загадъчно безразличие.
— Нападнат? — повтори той, като че току-що бях казал някаква шега.
— Бойно хвърчило, което се появи неочаквано в средиземноморското небе и се опита да потопи търговския кораб, с който плавах.
— Бойно хвърчило? Тук? Това е… — той млъкна и пое нови четири бавни вдишвания. — Как е възможно такова нещо?
Нямах отговор. Донякъде ми беше трудно да проумея държанието му. Можех само да изучавам лицето му, преминаващо през мигове на изненада, вдишване и контрол. Все едно да гледаш актьор, подготвящ се за роля, която не му е по вкуса.
— На теб да ти се е случило нещо? — попитах. — Някакви проблеми по обратния път от Индия?
— Не, Аякс — отвърна той, — пътуването ми беше безметежно. Разкажи ми повече за тази атака срещу теб.
Докато му описвах случката, очите му се разширяваха все повече и на лицето му се четеше недоверие. Донякъде се успокоих от нормалната му реакция, но тъкмо когато „Лисандер“ трябваше да свали вражеския въздухолет с един точен изстрел, изненадата на лицето му се скри, заменена от онова сънено изражение на овладяно вълнение, сякаш актьорът познаваше добре тази част и си беше поставил маската на спокоен демон.
Разстроен, помъчих се да го предизвикам, като описах подробно опасността, на която бях изложен, назряващата експлозия на парната машина и намесата ми за спасяването на кораба. Но Рамоночон остана безразличен. Разказът ми приключи без коментар след момента, в който капитан Жълт заек ме взе на борда на „Лисандер“.
Рамоночон помълча известно време, след това попита с отлично овладян глас:
— Кога най-рано можем да те качим на кораба, за да си в безопасност?
Вместо мен отговори Жълт заек:
— „Сълзата на Чандра“ ще пристигне на небесния пристан в Атина в един следобед.
Погледнах към водния часовник в североизточния ъгъл на стаята. Оставаха ни пет часа. Мисълта, че трябва ги прекарам в Академията и да приема колегите, които ще дойдат да ме поздравят за снощния ми „триумф“, накара стомаха ми да се свие мъчително. Исках да се махна оттук, преди останалите да са се събудили.
Но къде да ида? Внезапно пробуден спомен, придружен от деликатния мирис на цветя и мед, ме примами към едно от любимите ми места в Атина.
Имаше една малка пекарна на ъгъла на тясна уличка на половин миля от Академията, встрани от шумотевицата на булевардите. Пекарят беше възрастен човек, чието семейство се занимаваше с този занаят от хиляда и двеста години. Каменните стени бяха просмукани със сладникавото ухание на прясно изпечен хляб, замесен по рецепта, която не беше променяна от векове. Единствената разлика между този пекар и неговия прапрапрадядо беше, че използваше фурна от самозагряващ се метал вместо от тухли и пепел.
Не се сещах за друго местенце, където бих искал да бъда. Представях си как похапвам димящ хляб с маслини и зехтин и обсъждам миналото на Атина с пекаря, търсейки утеха в любимата ми история.
Казах на капитан Жълт заек, че ми се ще да се разходя по атинските улици и да се срещна с истински, нормални хора, живеещи както своите предци още от времето на микенците, които са охранявали Пелопонес, а не с досадни чиновници и надменни учени.
— Не, командире — отсече Жълт заек с решителността на Зевс, когато съобщава какво е отсъдил. — Не мога да ти позволя да поемаш повече рискове.
Дочух шумове откъм коридора, роби, които миеха пода и бършеха прах от статуите. Скоро студентите щяха да се събудят за сутрешните си занимания и заедно с тях щяха да наизлизат преподавателите. Академията се размърдваше и аз исках да я напусна, преди да примигне с гурелясали очи и да ме забележи.
Атина ме потупа лекичко по рамото и ми прошепна кой път да избера. Въпреки че моята телохранителка ми забраняваше да посетя сърцето на града, тя не можеше да ми попречи да видя душата му. Обърнах се към капитан Жълт заек:
— Може ли да отидем в Акропола? Бих искал да помоля за прошка Клио.
— Разбира се — рече тя и в блясъка на златистите й очи съзрях одобрение. — Дори поднебесните не биха нападнали едно светилище на боговете.
Наплисках се със студена вода и полях тялото си с благовонно масло, облякох туниката си за пътуване, взех две ябълки и парче хляб от препълнения поднос, който донесе една робиня, и заедно с Жълт заек и Рамоночон напуснах Академията. Дори не погледнах назад към стаите и горичката, които едва ли щях пак да видя.
Капитан Жълт заек поръча да ни отделят самостоятелна капсула във вакуумния тунел. Мъжете, които охраняваха станцията, взеха да мърморят недоволно, когато се образува малко задръстване, но нито един войник не би дръзнал да оспори заповедта на спартански офицер. Пътуването от покрайнините до центъра на Атина премина спокойно и безметежно. Бях погълнат от мислите си, търсейки най-добрата форма да поднеса извинения. Рамоночон се бе облегнал на седалката и навиваше тънка кожена каишка. Беше затворил очи и си шепнеше тихо, но не чувах думите, които произнасяше. Капитан Жълт заек седеше до мен с изпънат гръб, зорки очи, едната ръка положена на дръжката на меча, другата върху торбата с амуниции в основата на вакуумета. Изглеждаше като назряваща буря, готова да порази всеки със светкавиците си.
Слязохме на последната станция и късно сутринта се озовахме близо до западната стена на Акропола, откъдето изкатерихме стълбището към свещения хълм. Пред портата вече се бе скупчила малка тълпа поклонници. Жителите на Атина идваха да отдадат почит и да помолят боговете за благоразположение в техните начинания, а заедно с тях се редяха и гости от провинцията, тръпнещи да зърнат с очите си оригиналната статуя на Атина, от която са направени безброй копия за всички храмове на Симахията.
След като се озовахме зад стените на светинята, капитан Жълт заек изглежда почувства, че сме в безопасност, и ни остави с Рамоночон сами, за да навести малкия храм на Атина Нике, който бе южно от входа. Предположих, че е отишла да моли богинята на победата за помощ при изпълнение на дълга й.
Рамоночон и аз се изкачихме до върха, заобиколихме синьо-червения Партенон, преминахме по каменната пътека до другата страна на Акропола и влязохме в Ерехтейона, където се помещават повечето богове. Подминахме статуята на Атина, закрилницата на града, и се спуснахме по късото стълбище до галерията с по-маловажните богове.
Приближих неуверено нишата, където се помещаваха Музите, свел глава, протегнал ръце с купичка вино, което предлагах като възлияние на Клио, сетне й зашепнах:
— Богиньо, която ме спаси от отчаянието и ме дари с нов живот, която напълни устата ми с правдиви думи, когато не знаех какво да кажа. Прости ми, че не завърших речта ти в Академията. Но те нямаше да ме чуят. Оставям се на милостта ти и се кълна пред Зевс на небесата, Посейдон във водите и Хадес под земята да сторя всичко, що е нужно, за да ти служа вярно оттук насетне.
Обърнах гръб на гладко издълбаната ниша и видях Рамоночон да се кланя престорено на боговете, а на лицето му, за моя изненада, се четеше безразличие, дори отвращение. Не можех да разбера какво е станало с него. Винаги е бил богобоязлив човечец, пламенен в молитвите си и пожертвованията към огромния брой индуистки богове, но не е пропускал да отдава почитта си и на гръцките. Нямах търпение да го укоря за поведението му, но не посмях да го сторя пред боговете, на чието благоразположение разчитах.
Тъкмо бях приключил с молитвите си пред Музата и се готвех да си вървя, когато Рамоночон протегна ръка и ме спря. Даде ми знак да се отстраним от десетината поклонници, наобиколили статуите на божествата.
В един тъмен ъгъл Рамоночон бръкна под туниката си, извади свитък и го пъхна в ръкава на моята тога.
Свитъкът не беше папирус, а притежаваше крехката чупливост на оризова хартия, което означаваше, че идва от Поднебесното царство. Разгънах началото и видях сложните йероглифи, които използват за писане поднебесните. Заглавието гласеше: „Записки на историка“ от Съма Циен.
Едва не скъсах хартията от вълнение. Ето един документ, за който бях чувал само слухове. Беше написан от най-великия историк на Поднебесното царство и според запознати описваше в подробности нападенията на Александър срещу поднебесните и политическите катаклизми, които бе предизвикал сред тях.
— Зная, че отдавна мечтаеш да го прочетеш — произнесе Рамоночон с тънка усмивка, прикриваща задоволството му.
— Благодаря ти — прошепнах, но не знаех дали казвам тези думи на приятеля си, или на богинята на историята, която с това вероятно ми даваше знак, че ми е простила. — Как Се сдоби с това? — попитах Рамоночон.
— Натъкнах се случайно на него в Индия — отвърна той уклончиво. Разбрах, че не иска да ми разкрива повече.
Скрих документа грижливо в гънките на тогата си, тъй като никак не исках моята телохранителка да забележи, че нося в себе си поднебесни документи. Спартанците изпитват вродено недоверие към всички, които проявяват прекомерен интерес към врага.
Открихме капитан Жълт заек в Партенона и се присъединихме към тълпата, която поднасяше дарове на позлатената статуя на Атина. Обиколихме храма, като зяпахме тълпата и спряхме при скалата, откъдето се разкриваше великолепна гледка към града. Хелиос бе достигнал най-високата точка на своето пътуване през небето. След това се върнахме при капсулата и прекосихме за съвсем кратко града, за да се срещнем със „Сълзата на Чандра“.
Мерките за безопасност в околностите на небесния пристан бяха по-затегнати от всякога. Четирима пазачи вместо обичайните двама стояха при масивните стоманени врати, водещи към сложния лабиринт от складове, канцеларии и жилищни помещения за робите около високия стоманен стълб на пристана. Часовоите прегледаха три пъти идентификационния ми свитък, опипвайки печатите за признаци на фалшификация, и се увериха, че съответствам напълно на описанието в него. С Рамоночон бяха още по-внимателни и дори поискаха от мен да се закълна във водата, земята и вятъра, че той е точно този, за когото се твърди в документите. Капитан Жълт заек, разбира се, бе пропусната безпрепятствено. Няма никакъв начин да се фалшифицира спартанското излъчване, което тя притежаваше, и нито един обикновен войник не би подложил на съмнение почтеността на спартански офицер.