Повечето от моите съученици тогава бяха вперили погледи в небето, нетърпеливи да разгледат сферите отблизо, но аз поглеждах надолу, надзъртайки над перилата на кораба, към мястото, което току-що бяхме напуснали — градът на богинята на мъдростта.
Тесните извити улички и ярко изрисуваните сгради, както стари, така и нови, бяха скупчени около три зони на трескава активност — пристанището, Акропола и Академията. Градът беше украшение, което се състоеше от три големи камъка, заобиколени от гроздове по-малки камъчета. Помня, че тогава се чудех дали в моментите, когато скучае, Атина понякога не отваря своята кутия със съкровища, за да се полюбува на най-красивото сред тях, щастлива, че никой друг от боговете не може да се похвали с перла, равна по красота на тази.
Щях още дълго да надничам през перилата, но моят учител ме беше дръпнал назад, за да ме пристегне с колани за седалката, тъй като ни очакваше кратък полет до Луната.
Прогоних спомените, докато „Лисандер“ маневрираше бавно в пристанището. Както винаги, кейовете бяха натъпкани с кораби от всички краища на Делоската симахия. Египетски шлепове търкаха бордове с персийски триреми, индийски фрегати, атлантейски дракари и още много други. И навсякъде сред тях спартански военни кораби изстрелваха сигнални ракети, за да поздравят завръщащите се у дома бойни другари.
Бях чувал много капитани да се оплакват от използването на линейни кораби като куриери между Спарта и Атина. Те горчиво се възмущаваха, че ги задържат в Средиземноморския басейн, когато биха могли да се сражават с поднебесните флотилии край Тихоокеанските острови или до бреговете на Атлантея. Предполагах, че капитанът на „Лисандер“ е на същото мнение, макар че нямах възможност да обсъдя този въпрос с него.
Сред тази тълпа от мускулести атлети зърнах самотен, но напълно самоуверен финикийски търговски кораб, почти същият като този, който бях изоставил насред морето. Опашка от тромави и яки нордически роби разтоварваше огромни бали от трюма: папируси, душата и кръвта на градската бюрокрация.
Хартията се товареше на малки каручки, с които я откарваха до крепостите на чиновничеството, скупчени около пристанището като създадени от човешка ръка скали: термитници, гъмжащи от хиляди работници, на чиято неуморна бумащина се крепеше самата Симахия. Мрежа от вакуумни тръби свързваше тези скали една с друга. Из пристанището се носеше несекващо метално дрънчене от куриерските капсули, фучащи по тръбите с шеметна бързина.
„Лисандер“ се изравни с един каменен кей и от палубата хвърлиха въжета, които бяха завързани надлежно за пилоните. Веднага след това беше спуснат трапът, който се удари с метален звън в бетонната платформа. Пристанищни роби понечиха да се качат на борда, но капитан Жълт заек им нареди да се върнат обратно.
— Никой да не доближава трапа на трийсет крачки — заповяда тя. Войници, моряци и роби побързаха да отстъпят. Заповедите на един спартанец не са нещо, което да пренебрегнеш с лека ръка. Едва когато се оформи достатъчно обширно пространство, за да се вижда какво става наоколо, Жълт заек ми разреши да сляза.
Ето как, с изтръпнали крайници, смъдяща кожа, залепнала тога и объркан ум, аз стъпих за последен път в града на Атина.
β
— Командир Аякс? — мъж с тънки устни, на неопределена средна възраст, разблъска тълпата и застана на опразненото от капитан Жълт заек пространство. Докато крачеше към нас, той посегна с дясната си ръка към сгъвките на кафеникавата си туника, но преди да успее да извади онова, което беше пъхнал там, капитан Жълт заек се хвърли върху него, дръпна го на няколко крачки от мен и опря меч в гърлото му.
— Командир Аякс — изграчи той. — Какво означава това?
— Казах на всички да се отдръпнат — отвърна вместо мен моят телохранител. — Защо не се подчиняваш?
— Мислех, че имате пред вид робите и моряците — отвърна мъжът, като надничаше изплашено над блестящия ръб на меча. — Пратиха ме да помоля капитан Аякс да ме придружи.
— Къде го викат? — попита тя.
Мъжът вдигна разтреперана ръка и посочи една сграда от бял камък сред гората от чиновнически крепости.
— Трябва да попълни някои документи.
Смях се надигна в гърлото ми и бликна навън.
— Пуснете го, моля ви, капитане — рекох. — Сега го познах, той е секретар в бюджетната администрация.
Жълт заек прибра меча и освободи нещастника. Той се изправи, опитвайки се да възвърне накърнено си достойнство пред тълпата от подхилкващи се зяпачи, които без съмнение се наслаждаваха на рядката гледка на публично унижен чиновник. Младият мъж понечи да се доближи до мен, но капитан Жълт заек застана помежду ни, създавайки с жилестото си тяло преграда, по-импозантна от която и да било стена от камък и стомана.
— Командире — заговори той, — съжалявам, но трябва да изразя протеста си от действията на вашия офицер. Ще внеса официално оплакване до архонтите.
— Не е необходимо — отвърнах. — Извинявам се за ревностните действия на моята телохранителка, но тя само изпълняваше дълга си. — Не се безпокоях особено от последствията, които подобно оплакване можеше да има върху мен, но същевременно не знаех какви щяха да са те по отношение на капитан Жълт заек.
— Аз също изпълнявах дълга си — рече чиновникът и наду обидено бузи, за забавление на нарастващата тълпа на пристанището. — А сега ще бъдете ли така добър да ме последвате, за да изпълните своядълг?
— Разбира се — отвърнах и наведох едва забележимо глава, сякаш приемах укора на чиновника. Нямаше никакъв смисъл да споря с човек, чиято представа за света се ограничаваше до бюрократичните процедури и собственото му прераздуто чувство за достойнство.
— В такъв случай последвайте ме, ако обичате — рече той. Тръгнах редом с него през бетонната платформа, капитан Жълт заек крачеше между нас и същевременно проправяше път в тълпата. Докато вървяхме, чувах шепота на зяпачите. Чиновниците, атинските учени и спартанските капитани са по правило ежедневна гледка за пристанището, но изискванията на моята телохранителка за повишена безопасност изглеждаха най-малкото странни в предполагаемо безопасното сърце на Симахията.
Чиновникът ни преведе през оживената корабостроителница, където роби под надзора на опитни динамици поправяха и преоборудваха с нови двигатели товарни кораби. Покрай облицованите с бели и зелени гранитни плочи складове, натъпкани с продукция от половината свят, се отправихме право в задушната вътрешност на чиновническия термитник.
Изкатерихме се на седмия етаж и от трима ни само аз бях задъхан, когато стигнахме горе. Чиновникът ме насочи към една от безбройните канцеларии, натъпкани като пчелни килийки в масивната сграда.
— Почакайте тук, почитаеми господине.
— Не — сряза го лаконично капитан Жълт заек. — По-голямо помещение.
— Но, капитане… — понечи да възрази чиновникът. Тя го накара да замълчи с един-единствен поглед.
— Добре тогава. Само за момент. — Той влезе в стаята, взе цял куп свитъци от бюрото и ни поведе нататък по коридора, към по-голям кабинет. — Това отговаря ли на изискванията ви, капитане?
Капитан Жълт заек огледа стаята с бърз поглед. Гранитните стени бяха закрити от пода до тавана с масивни дървени лавици. Имаше половин дузина писалища с натрупани отгоре свитъци, всяко от тях снабдено с разгъваеми, въртящи се валяци за автоматично прелистване и четене на по-дългите свитъци. От стените се подаваха отворените краища на вакуумни тръби, очакващи жадно да засмучат пощенски капсули, за да ги изпратят към съседните сгради. Единственото място за сядане беше една пейка, облицована с плюш. Всичко беше по спартански бедно, но крайната цел като че ли бе по-скоро външният ефект, отколкото проява на някакъв духовен аскетизъм.
— Ще свърши работа — кимна моята телохранителка.
— А сега, ако обичате, ме извинете, капитане, командире — чиновникът кимна на двама ни. — Ще ида да намеря старши чиновник Фруний.
Той стовари наръча с папируси върху една масичка и изчезна в коридора, а аз се отпуснах на неудобната пейка. Докато се облягах назад, отново почувствах умората от преживелиците.
— Нещо не е наред ли, командире? — попита моята телохранителка.
— Месец на развлечения, последван от петминутна битка — отвърнах. — Не биваше да се отпускам толкова много по време на ваканцията.
Капитан Жълт заек кимна, но не каза нищо повече. Тя се върна при отворената врата и отново застана съвършено неподвижно.
След няколко минути се появи коринтянин с изпито лице и седна зад купчината папируси.
— Добър ден, командире — поде той. — Аз съм старши чиновник Фруний. Благодаря ви, че отделихте време за тази среща.
— Не ми представляваше трудност — излъгах. — Предполагам, ще искате отчет за разходите ми през последния месец.
— Не, командире. — Той взе един дебел свитък от върха на купчината и го разтвори. — Това е списъкът на вашите заявки и разходи за последните три години, откакто започнахте проект „Слънчев крадец“. Решихме да се възползваме от идването ви в Атина, за да го обсъдим.
Как ли не предположих, че ще е нещо от този род? Сдържах моментното си желание да възразя гневно на тази очебийна проява на дребнавост. Вместо това кимнах великодушно и отвърнах:
— Добре, Фруний, но ако обичате, бъдете максимално кратък.
— Колкото ми е по силите — отвърна той и плъзна бавен поглед по съдържанието на свитъка. Трябваше да се досетя, че тези проклети бюрократи ще намерят начин да си отмъстят за проявеното от мен непокорство. Сигурно беше странно, че след като бях преживял атака, трябваше да изтърпя и двучасов разпит за незначителни подробности от работата ми, но тези два часа ме успокоиха като водите на Лета, те ми помогнаха да забравя поне за малко безумието на този ден.
И тъй, прикрит зад плътните стени на каменната утроба, аз слушах и отговарях.
— Защо сте поискали пет тона алуминий, командире? Не можехте ли да изработите релсите от сребро?
— Алуминият изисква по-малко количество вода за поддържане на атомния си интегритет. В небесното пространство не се среща вода.
— Защо трябваше анализите на слънчевия вятър да бъдат направени от аеролога Птолемей? Не можеше ли тази работа да се свърши от някой по-незначителен учен?
— Успехът на „Слънчев крадец“ е в пряка зависимост от умението на моя навигатор да контролира кораба само на две мили от Хелиос. Необходимо ни беше да знаем колко силни са ветровете в такава близост до Слънцето.
— Командир Аякс, защо сте променяли четири пъти динамичните характеристики на вашия кораб? Без съмнение динамикът Рамоночон е могъл да го направи още първия път и да спести на Симахията излишни разходи?
— Да не подлагате на съмнение компетентността и решенията на динамик Рамоночон?
Мъжът се поколеба.
— Не, командире — отвърна той накрая.
И така нататък. Той записваше грижливо всяка произнесена от мен дума и продължаваше разпита, без да коментира отговорите ми.
Когато най-сетне това досадно занимание на въпроси, отговори и бумащина приключи, коринтянинът нави свитъка с протокола, запечата го в една капсула и я пъхна във вакуумната тръба.
— Благодаря ви за помощта, командир Аякс.
Кимнах, напуснах с вдървена крачка гранитната светая светих на атинската бюрокрация и излязох на озарения от ярка светлина паваж. Слънцето вече бе преполовило своя път към западния хоризонт, хвърляйки издължени сенки на термитници по старите улички. До мръкване оставаха само няколко часа. Исках да съм у дома, когато настъпи нощта.