Капитан Жълт заек посочи близката вакуумна станция. Знакът отгоре сочеше: „Към Академията“. Спуснах се по дългия тунел и се качих в една празна капсула, нетърпелив да се върна към трезвата уравновесеност на научния свят.
Седемметрови статуи на Атина и Аристотел се издигаха от двете страни на облицованата със слонова кост порта на Академията. Поклоних се и на двете, като първо избрах бронзовата богиня, която ме гледаше добродушно със зорките си очи, сетне героя от син мрамор, отправил поглед в небесата, където несъмнено диреше божественото познание. Капитан Жълт заек игнорира Аристотел, но отдаде чест на Атина като войник, който докладва на по-старши офицер. Атина сякаш кимна, изразявайки одобрението си пред капитана.
Подминахме героя и богинята и влязохме в широкия цяла миля кръг от лаборатории от червен мрамор, зелени лекционни зали и сини жилищни помещения, заобикалящи горичката на Академията. Най-сетне у дома, помислих си, макар и само за един ден.
Сладкият мирис на изкуствено ароматизиран въздух погали приятно ноздрите ми, когато прекрачих вътрешната порта. Над мен на светлината на следобедното слънце проблясваха тръби от сребровъздух, регулиращи температурата в Академията. Над тази мрежа сезоните следваха обичайния си цикъл и подлагаха атинските улици на безчислените неудобства на времето, горещината, дъжда, мъглата и студа, докато прозрачната броня пазеше Академията топла или прохладна и винаги суха.
Младият роб, който отговаряше за обслужването на студентите и преподавателите, ме забеляза пръв и се втурна насреща ми.
— Учителю Аякс? — сведе той червенокосата си глава.
— Да?
— Ще позволите ли да ви придружа до покоите за гости?
В първия миг въпросът му ме изненада, после се досетих, че стаите ми трябва да са били предоставени на някой друг, когато съм заминал за „Сълзата на Чандра“. Не че домът ми беше нещо особено, но бях привикнал с него и го харесвах, а най-вече уютът му ми носеше спокойствие.
— Ако обичате — рекох на роба.
Той ни отведе в съседната синя постройка, украсена отпред с колони и множество статуи на млади девици. Вътре ме очакваше друга робиня, за да се погрижи за мен. Тя пое чантата, извади дрехите и ги подреди в кедровия гардероб. Напълни ваната с гореща вода и сипа вътре лавандулово олио. Трета робиня ми донесе хляб и вино. Капитан Жълт заек инспектира стаята и ваната и накара робинята да опита храната и виното, преди да ми позволи да се нахраня.
— Всичко изглежда наред — обяви моят телохранител и зае позиция в един сенчест ъгъл, откъдето се виждаше както вътрешността на банята, така и закритият със завеса вход.
Съблякох се и измих кръвта и потта от изнуреното си тяло с топла лавандулова вода. След това се изтегнах във ваната, хапнах малко от подсладения с мед хляб, изпих купичка етиопско вино и оставих водата да отмие напрежението.
След час благодатно бездействие и лишена от мисли, тревоги и страхове свобода излязох от ваната. Първо се вмъкнах в шкафа с разреден въздух непосредствено до ваната. Последните капки вода изчезнаха бързо в изкуствено изсушената среда, по кожата ми преминаха приятни тръпки, които накараха ума ми да се пробуди. Робинята ми помогна да облека мек синкав халат, след което бях готов за Академията.
— Нещо против да се поразходя? — попитах капитан Жълт заек.
— Само ако ви придружа — отвърна тя.
Сандалите ми шляпаха с познат звук по гладкия мраморен под, докато крачех по античните бели коридори, свързващи преддверието с лабораториите, лекционните зали, спалните помещения и апартаментите на преподавателите. Всичко тук беше както го помнех — подът бе излъскан до блясък, таванът и стените — прилежно белосани, и всичко това с една-едничка цел: да се подсили ефектът от присъствието на статуите на учените герои, подредени в ниши от двете страни. Всеки от тях беше обожествен заради някакъв велик принос към познанията на Академията и могъществото на Делоската симахия.
Ако „Слънчев крадец“ успее, помислих си, докато се кланях подред на статуите, вероятно и моята статуя ще стои тук. Умът ми за миг бе преизпълнен с виденията на Елисейските полета, на жертвоприношения с кръв и вино, на блажен живот след смъртта далеч от мрака на Хадес. Простете високомерието ми, о, богове.
Насочих мислите си към Земята, попивайки от добре познатите звуци на Академията, отгласи от оживени дебати, шумове от провеждани експерименти, които отекваха по коридора. Група млади студенти с червени роби притичаха покрай мен с безгрижния вид на хора, които бързат само защото младостта ги подтиква.
Продължих да крача по коридора, като спрях едва когато зърнах облак дим да се прокрадва изпод плътната завеса на една лаборатория. Надникнах през процепа на окачения гоблен във вътрешността на кабинета по пирология, в който бях прекарал немалко часове в упорит труд и интересни занимания.
Помещението имаше четири стъпки дебели и покрити с белези от безчислени опити стени, а младежите и девойките бяха насядали по каменни столчета. Всеки от тях беше втренчил внимателен поглед в малък бронзов котел, окачен на триножник.
Над някои от гърнетата се виеше пара, други не изпускаха нищо. Знаех какво правят — опитваха се да стабилизират пламъка, да го накарат да гори вечно. Един от фундаменталните експерименти при изучаването на пирологията, който нерядко пробуждаше ужас в душите на младите учени, непривикнали с ексцентричните приумици на този най-непостоянен от четирите основни елемента.
Усмихнатата женица на средна възраст, изправена до катедрата, забеляза, че надничам, и ме покани да вляза с движение на пръста. Полианара от Картаген бе остаряла, отслабнала и побеляла през трите години, откакто бях напуснал, но блясъкът в очите й оставаше непроменен цели двайсет и пет години, откакто бе започнала да преподава.
Капитан Жълт заек ме изпревари и първа вдигна завесата. Полианара ококори очи при вида на спартански офицер насред Академията.
— Какво става тук? — попита ме тя шепнешком, когато я доближих.
— Не питай. Объркана и неприятна история. Говори за каквото искаш, само не за това.
— Като например?
Повдигнах рамене и огледах помещението.
— Разкажи ми за класа си.
На лицето й бе изписано любопитство, но тя уважи молбата ми и заговори за обичайните трудности при обучаването на първокурсниците по пирология, за тяхната наивност, за боязливото им отношение към огъня и неизбежните експлозии.
— Но както винаги, преподаването носи и радости — продължи Полианара. — Виж момчето в ъгъла. — Тя посочи един младеж с черна коса, бакърена кожа, изваяно олмекско лице и с масивна златна огърлица на шията. Той редеше тънички пръчки от огнезлато върху котела и изучаваше ефекта с внимателно око.
Прикрих усмивката си с ръкава на туниката. Това момче очевидно беше разбрало първия урок, който всеки учител по пирология се опитва да набие в главите на своите студенти: огънят по природа се движи нагоре.
Освен това се беше научило да прилага това полезно теоретично познание на практика, в реалния живот. Ако огънят бъде покрит с по-тежко вещество, като земя или вода, това вещество ще се премести надолу и ще го изгаси. Ако се използва лек материал като огън или въздух, пламъкът ще подскочи в небето и ще изчезне. Но ако огънят бъде покрит с тежък материал, който преди това е бил наситен с огън, като например огнезлато, тогава пламъкът ще си остане на мястото и ще гори вечно.
Момчето изглеждаше очаровано от постижението си, но все още не бе привлякло вниманието на останалите към своя успех.
— Ще ми се да можех да съм също толкова спокоен, когато постигна нещо — прошепнах на Полианара.
— Доколкото си спомням — подсмихна се тя, — ти крещя с пълно гърло: „Еврика! Еврика!“ с този твой варварски акцент.
Изсмях се на глас. Неколцина от студентите вдигнаха глави, но строгият поглед на Полианара ги накара да се върнат към заниманията. Провинциалният ми акцент бе проклятието на студентските ми години. Прекарвах повече време в борба да се отърва от него, отколкото над учебниците.
— Да те видя теб на мое място, ако беше израсла в Тир, Северна Атлантея и Индия — озъбих се аз.
— Не, благодаря — отвърна тя. — Всъщност на мен не ми беше по-лесно, след като бях пристигнала от затънтения Картаген.
— О, да — припомних си аз и това ме поуспокои. — Помня, когато отказа да се качиш на един небесен кораб, твърдо убедена, че ще паднеш през борда.
Разменихме си още спомени, но постепенно се унесохме в мисли за студентските дни. В началото си спомних хубавите неща, радостта от познанието, споровете, четенето на книги. Но по някое време носталгичното ми настроение бе прогонено от други, по-неприятни картини от някои странични аспекти на живота в Академията, които бях заличил по време на тригодишното си отсъствие.
През тази врата нахлуха други спомени: за атинския провинциализъм на преподавателите, за дълбоката и непоколебима увереност, че само в града на мъдростта може да се постигне истинско познание за всичко. За техния научен провинциализъм, вярата им, че опознаването на природата и нейните закони е единственият път към истинското познание на света. И за военния провинциализъм, според който само науката, която е в помощ на деветстотингодишната война, е истинска наука.
Изведнъж тези мисли ме накараха да видя Академията в съвсем друга светлина — не като майка закрилница, в която аз, блудният син, съм се завърнал, а по-скоро като Хетера — красива на външен вид, с добри маниери, но блудница по природа.
— Кажи ми за лекцията, която ще изнесеш тази вечер — предложи Полианара, тъкмо когато мислите ми бяха достигнали най-тъмните кътчета на моето съзнание. — Всички очакват да научат нещо повече за твоите тайни проучвания.
Изсмях се, опитвайки се да върна предишното си радостно настроение на завърнал се у дома скитник, но смехът ми прозвуча фалшиво. „Тайни проучвания“! Академията е единственото място, където „тайни“ означава „ще ги обсъдим в затворен кръг“, а „абсолютно секретни“ — „чакай да ти ги прошепна на ухо“.
Но капитан Жълт заек не сваляше поглед от мен, за един спартанец тайната си остава тайна. Нямах никакво намерение да обяснявам порядките на Академията на капитана, още по-малко на спартанския генерален щаб, ако тя докладва за неконфиденциалното ми поведение.
— Съжалявам — рекох на Полианара на висок глас. — Тези неща са абсолютно секретни.
Тя доближи ухо, за да й ги прошепна. Свих ръцете си на тръба и добавих с нормален глас:
— Наистина е тайна.
Тя скръсти ръце на гърдите и ме погледна като намусена по-възрастна сестра.
— Чуй ме, Аякс, слухове за тази лекция обикалят от месец Академията. Всички старши преподаватели ще се съберат довечера в залата. Ако не снесеш нещо интересно, репутацията ти ще бъде срината. Отново…
Това вече беше проблем. Моята репутация в някои академични среди не беше никак добра. При други обстоятелства не бих имал нищо против да съобщя на моите хулители, че архонтите са се Натъкнали на една моя статия за възможните методи за улавяне на небесен огън и са ми възложили задачата да превърна теорията в практика. Но не смеех да го сторя в присъствието на капитан Жълт заек.
Все пак трябваше да кажа нещо довечера, както и на Полианара сега.
— Ще помисля — подхвърлих уклончиво.
— Наистина? — в гласа на Полианара се долови онзи сух сарказъм, с който са прочути картагенците. — Имаш цели три часа, за да вземеш решение.