— Повече от достатъчно — рекох, докато напусках лабораторията, следван от своя мълчалив телохранител.
Поколебах се дали да не се прибера в покоите си и да прегледам записките, като подготвя лекция, в която да се споменават разработките ми върху „Слънчев крадец“, без да издавам всичко.
Усещайки нарастващо напрежение, в края на краищата направих това, което са правили всички преподаватели в Академията още откакто Платон я бе създал на мястото на овощна градина в предградието. Минах през вътрешната порта и закрачих бавно между грижливо подрязаните дръвчета, надявайки се да получа вдъхновение от природата.
Листата издаваха приятен пукот под сандалите ми. Ароматът на хиляди дървета, докарани в Академията от всички краища на Симахията, се смеси с освежителния мирис на пролетта и допринесе за изостряне на ума ми. Мнозина от склонните към мечтателство учени в Академията твърдят, че са виждали самата Атина да се спуска тук от Олимп, за да вдъхне от омайната смесица от мирис на плодове, подправки и сладникава мъзга. Дали не беше само проява на високомерие от страна на нашите учени да заявяват, че една богиня може да слиза сред простосмъртните, за да позволи на тези ухания да погъделичкат божествените й ноздри и да развълнуват несравнимия й ум?
Изпълнен с надежди, че Атина ще ме ощастливи с присъствието си, аз приседнах в сянката на един кестен. С крайчеца на окото си забелязах, че капитан Жълт заек докосва с пръсти потеклата по кората мъзга и после ги доближава до носа си.
Тъкмо се готвех да я заговоря, когато гласът застина в гърлото ми — нещо ярко и огромно затанцува в съзнанието ми, придружено от възхваляващ хор певци. Богиня се беше спуснала, за да озари мислите ми със свято вдъхновение. Но това не беше Атина, господарката на овощната горичка. Сиянието и музиката изкристализираха в познато изображение и глас. Клио, Музата на историята, стоеше в равнината на моите мисли и ме зовеше при себе си.
В началото се изплаших, че е дошла да ме накаже, задето се бях отказал от услугите й. Години наред бях фанатичен последовател на нейното пренебрегвано учение, но когато сестра й Урания ме повика да работя над „Слънчев крадец“, изоставих Клио заради репутацията си. А сега тя се беше върнала.
Застанах смирено пред нея и поисках прошка за своето отстъпничество. Изражението й беше гневно, но в очите й сияеше обич. Сърдеше ми се, задето бях престанал да я почитам през тези три години, но виждах, че иска да се върна при нея. В ръката си държеше свитък и аз се досетих, че това е лекцията, която иска да изнеса тази вечер. Протегнах ръка, за да приема този дар, но Клио дръпна своята. Преди да ми окаже тази чест, тя възнамеряваше да ми припомни защо на времето бях станал неин поклонник.
Клио ме запокити в обятията на Памет, връщайки ме в онези тъжни, изпълнени с отчаяние времена, когато, след като Славата ме бе дарила с всички свои почести за откриването на Хелиофилната машина, тя ме изостави поради липса на нови успехи.
По онова време мислите в главата ми бяха пресъхнали, почти никой не идваше на лекциите ми и деканът на Академията ме назначи да чета встъпителна уранология. В пристъп на пълно смущение реших да посетя баща си в Спарта, надявайки се, че неговите коренно различни възгледи за света ще ми помогнат да преодолея отчаянието си. Вместо това той ме посрещна с мълчание и отчуждение и ме остави на грижата на своите прислужници.
След като два дена го гледах как крачи мълчаливо наоколо, аз се оттеглих в скромната му библиотека, надявайки се да открия там нещо, което да отклони мислите ми от Атина и Спарта. Сред множеството трактати по стратегия намерих хроника на сражения, написана от някакъв персийски генерал шест или седем века преди моето раждане. Това беше лъкатушещо, безсистемно описание, сътворено от сърдит старец, който също като мен е бил изоставен от капризната богиня Слава.
Мрачните мисли на този ветеран се пресегнаха през завесата на времето и ме изпълниха с горчивина. Но когато оставих свитъка и гневът ме напусна, дадох си сметка, че съм научил много неща за времето, в което старецът е живял. Открих, че любопитството ми е разпалено и че искам да узная още, дори само за да забравя своята мъка. Тъкмо тогава пред мен се появи Клио и разгъна пред мисления ми взор свитъка на времето.
В годините, които последваха, аз започнах да се ровя из прашни архиви, каквито можеха да се намерят във всеки град на Делоската симахия. Четях хроники и корабни дневници, разсъждения на прочути учени и записи, на диспути. Напъхах нос във всеки избелял лист хартия от Индия до Атлантея. Успях дори да се сдобия с някои документи от Поднебесното царство, макар че от тях не научих много. Опитах се да систематизирам тези познания, да формулирам обща теория за миналото, която да поднеса на Клио, за да имат смисъл усилията ми. Но тъй като в Академията не смятат историята за истински сериозен предмет, моите статии останаха непубликувани, а лекциите ми се провеждаха пред опразнени скамейки.
И когато архонтите ме назначиха за научен командир на „Сълзата на Чандра“, забравих почитта си към Клио и се върнах към предишното амплоа на изследовател — учен с бдително око и остър ум, който не се поддава на ексцентрични идеи. Но ето че сега Музата отново се бе появила пред мен и настояваше да изпълня онова, за което ме беше избрала. Тази вечер щеше да се събере цялата Академия и Клио, чийто глас бе потънал в забрава от времето на Аристотел, щеше да говори чрез мен.
Музата ме изправи на крака и ме разходи из горичката. При всяко от дърветата, край които минавах, тя ми показваше различна част на света, различен детайл от миналото, с който бе сглобила настоящето.
Тук беше кедърът от моята родина, където се бе зародила търговията и откъдето бе започнало елинското разселване из Средиземноморието. Благоуханни дръвчета от Индия, където Александър бе обединил хиляди враждуващи раджи и ги беше пратил на изток, към Поднебесното царство. Тук беше баобабът от Африка, където бе намерено златото за нашите оръжия, и яворът от Северна Атлантея, където вече девет века бушуваше войната с поднебесните. И навсякъде из горичката растяха маслинени дървета, първоизточниците на делоския технически просперитет.
Божествената ръка ме стискаше все по-силно и аз се облегнах на едно от тези маслинени дръвчета, за да подготвя речта си, черпейки от прозренията на Клио.
Слънцето се спусна над Акропола, разпръсна червеникава светлина през сребристата мрежа над Академията и окъпа в алено ризницата на капитан Жълт заек. Изтърсих листенцата от тогата си, изправих се и протегнах схванатите си крайници. За да успокоя стомаха си, изядох една ябълка от близкото дърво и закрачих през горичката към лекционната зала.
Червеноглави роби, трополящи наоколо със северняшка непохватност, свалиха капаците на фенерите. В ясната синя светлина видях десетки студенти и преподаватели, струпани между невисоката платформа, от която щях да говоря, и пръстена от мраморни пейки, на който щяха да се разположат зрителите.
Чувах ясно гласовете на облечените със сини тоги преподаватели, които спореха на висок глас със своите студенти или помежду си. От време на време някой младок успяваше да вметне въпрос в оживената дискусия. Подобна намеса обикновено предизвикваше кратък, добре премерен и презрителен отговор, целящ да внуши на нетърпеливия студент усещането за собствената му глупост. Понякога обаче въпросът издаваше наличието на остър, търсещ ум и тогава питащият не беше сгълчаван. Вместо това мъдреците се заемаха да обсъждат новата тема, да отглеждат новите плодове, засети от незрелите семена на надарения младеж. А студентът, задал въпроса, слушаше всичко това благоговейно и се наслаждаваше на завистта на своите другари.
Наближаваше времето за лекция и старши квесторът на Академията излезе на подиума и удари три пъти дървеното си клепало. Шумът от тълпата намаля до шепот. Квесторът почака още малко, докато погледите на всички се втренчиха в него.
— Аякс от Тир ще говори сега пред Академията.
Пристъпих в осветения кръг, а капитан Жълт заек ме последва в сенките. В залата се възцари тишина.
Студентите насядаха с кръстосани нозе на земята, а преподавателите се разположиха на мраморните скамейки. Младите бяха дошли да чуят какво е да управляваш проект на Симахията и да усъвършенстваш оръжия за доброто на родината. Старите пък искаха да узнаят какво представлява това оръжие. С помощта на Клио смятах да ги разочаровам.
— Нека Атина и Аристотел благословят това събрание с мъдрост и знание — подех. Присъстващите реагираха по съответния начин. Студентите се наведоха напред като трева на вятър, учените и преподавателите скръстиха ръце и се облегнаха с изпънати гърбове. — Тази вечер моята тема ще бъде историята, а тезата ми — че преди девет века Академията е изоставила изучаването на философията не заради величието на Атина, а по политически причини.
— Каква е тази глупост? — проехтя един глас от дъното на залата. Писистрат, моят стар учител по уранология, се надигна мъчително, надмогвайки естествената склонност на осемдесетгодишните кокали да се стремят към седнало положение. — Какви ги дрънкаш там, Аякс?
Трепнах неволно, суровите думи на омразния учител все още можеха да ме наранят дълбоко. Когато бях малък, Писистрат ме преследваше с особена стръв, беше споделил с други, че от мен нямало да излезе учен, беше ми се надсмивал, когато си играех с пламъците, злорадстваше, когато потънах в забрава две десетилетия. Без съмнение моят възход го дразнеше и сега той бързаше да изрази мнението си към избраната от мен тема.
— Това е лекция за историята и за предназначението на Академията — продължих. — Не си длъжен да останеш, ако не искаш да се научиш.
Неколцина преподаватели станаха и си тръгнаха, без дори да го направят тихо, както е обичаят по време на скучна лекция. Но повечето бяха като приковани към пейките и причината несъмнено беше в това, че съм знаменит. Писистрат също остана, зная, че дебнеше за възможност да ме предизвика пред другите и да припомни на останалите, че Аякс, командирът на кораба, преди това бе наричан „Аякс, дето се загроби в историята“.
Изчаках мълчаливо докато и последният излезе.
— Някой знае ли защо от всички народи в Симахията точно атиняните развиват науката, за да обяснят тайните на природата?
Чаках, но единственият отговор беше жуженето на египетските бръмбари, които воюваха за изсъхналите плодове и костилки с европейските катерици.
— Кой е крайъгълният камък на науката? — продължих, надявайки се на отговор от публиката.
— Експериментът! — отвърнаха студентите в хор.
Сега вече бях приковал вниманието им.
— Кой е открил експериментите?
Студентите ме погледнаха, сякаш говорех на чужд език. Почти чувах мислите им. Експериментът е просто начин, по който се вършат нещата. Все едно да попиташ кой е открил дишането или почитането на боговете.
Писистрат присви очи и се приведе напред в поза на ловец, подушил плячка. Очакваше да се изложа напълно, за да се нахвърли върху ми и да ме изкорми с някой остроумен афоризъм.
Едно критянче с къдрава черна коса и едва набола брада заговори от първия ред. Долових минойски диалект, който ми напомни за моята младост: