— Аристотел е първият, който е извършвал опити.
— Защо?
Другарите на момчето ме гледаха с объркани лица, някои се мръщеха озадачено. А може би злорадстваха, че приятелчето им е на път да се изложи също като мен.
— Господарю… — попита то, — какво искате да кажете с това „защо“?
Облегнах се назад, скръстих ръце на тила и се загледах към сипаничавата Луна.
— Какво е накарало Аристотел да направи нещо, което не е правил никой преди него?
— Ами… уф… — момчето млъкна сконфузено. То се огледа изплашено като подгонен от хищници елен. Накрая погледът му се спря на Писистрат, сякаш молеше за помощ.
Старецът повдигна края на тогата си с достойнство и пристъпи към мен, прекосявайки невидимата бойна линия. Студентите се отдръпнаха пред него като жито от вятър.
— Аякс, защо ни губиш времето? Това е научен институт. Тук се занимаваме само с наука.
— Точно това твърдя и аз. Защо изучаваме само науката?
Той разпери ръце в мелодраматично отчаяние.
— Нима предпочиташ да си пилеем времето в платонски брътвежи за природата на идеалните тела, докато Поднебесното царство ни завладее със своята невъзможна даоистка наука?
Знаех, че рано или късно Платон ще изникне в спора.
— Не, Писистрате, не искам да ви губя времето с глупости. Искам само студентите да разберат как сме започнали да изучаваме науката. Нищо повече.
Той въздъхна с досада.
— Че какво друго си заслужава да изучават?
Писистрат най-сетне спореше с мен, давайки ми възможност да изложа тезата си. Но не бързах да се радвам, за да не позволя да ме въвлече в клопката на Сократ, която очевидно беше заложил.
— Възможно ли е да изучаваме науката, ако не знаем нищо друго?
Писистрат отстъпи встрани като танцьор.
— Какво друго ти е необходимо? Философия? Теология? Етика? А може би драмата и комедията могат да се използват за тайни проучвания? Ако е тъй, на мен те никога не са ми трябвали.
— Говоря най-вече за историята.
Той повдигна едната си вежда и леко се намръщи. Сега всички погледи бяха втренчени в него. Да гледат споровете на видни учени беше любимо занимание на студентите още от времето, когато Сократ се бе изправил срещу софистите.
— История. Какво може да ти каже историята?
Благодарих мислено на Клио, защото ме беше довела дотук, и усетих дъха й с гърба си, което ми придаде нови сили.
— Кажи ми, Писистрате, би ли наторил плодородна земя с огън?
Той ме погледна и върху картата от бръчки на лицето му се появиха още няколко.
— Разбира се, че не. Тя ще се възпламени.
— Откъде го знаеш?
Той изсумтя величествено, свещен бивол, готов да бъде принесен в жертва.
— Всеки образован човек го знае.
Наведох се и посочих с пръст измършавялото му тяло.
— Но ти откъде го знаеш?
Той махна небрежно към северния край на овощната горичка.
— Защото преди сто и петдесет години героят Кофит се взриви, опитвайки да направи тъкмо това.
Наведох глава, сякаш за да му отдам почит. Бледи лунни лъчи се процеждаха през сребристата мрежа и хвърляха сенки по лицето на моя опонент.
— Ето че използваш историята, за да избегнеш грешки от миналото — рекох тихо.
— Но…
Дойде време да го прекъсна. Познанията, които бях натрупал през годините, прекарани сред прашните архиви на Академията, бликнаха от устните ми и го съкрушиха с епичен разказ за упоритите усилия на безчет учени от изминалите векове, за мъчителните им опити да систематизират тези безброй факти, които сега знаеше всеки „образован“ човек.
— Всеки на този свят знае по нещо от миналото — заявих с нарастваща увереност. — Фамилна и военна история, на която толкова държат в Спарта. Но Академията не иска студентите й да познават собствената си история. Защо?
Публиката погледна нетърпеливо Писистрат. Очакваха отговор на моя въпрос. Но тъй като очевидно той не го знаеше, те извърнаха глави към мен. А Писистрат се върна вдървено на скамейката си.
Почаках малко, за да си събера мислите и да пийна от виното на Клиовото вдъхновение. После заговорих.
— Академията — рекох — не е толкова място на познания, колкото на война.
Тишина.
— Така прокламираното равенство между Атина и Спарта в Делоската симахия още от самото й основаване се доминира от спартанския начин на мислене.
Развълнуван ромон.
— За да го докажа, ще ви дам три примера от историята на науката. Ще започна от най-пресния и ще се върна назад във времето на Аристотел и Александър.
Вятърът утихна, а заедно с него и жуженето на бръмбарите. Сякаш и животните се стреснаха при споменаването на тези герои.
— Първото събитие, което искам да обсъдим, се е случило преди четирийсет години.
Лицата на студентите видимо се разведриха. Знаеха за какво говоря — първия полет до Луната.
По онова време класическата школа на уранологията отричаше подобно пътуване, тъй като се смяташе, че между Земята и Селена съществува огнена сфера и че отвъд нея няма въздух, а само неподходящ за дишане етер. Но съвременната школа не признаваше наличието на огнената сфера и заявяваше, че въздухът достига чак до края на вселената, сиреч до Сферата на неподвижните звезди.
Разказах на аудиторията как школата на модернистите доказала правотата си, след като Кройс и Милтиад се разбили с първия небесен кораб, „Колесницата на Селена“, на Луната и се завърнали триумфално, летейки върху къс небесна материя, която изкопали от самата Луна. Чудесата на сферите станали достъпни за изучаване и благодарение на техния опит науката уранология процъфтяла. Виждах, че студентите биха ме аплодирали, ако това не противоречеше на етикецията в Академията.
— Но — вдигнах предупредително пръст — не заради успехите на уранологията са рискували живота си тези двама велики мъже. Те отишли на Селена, защото Спарта се нуждаела от летящи оръжия, от платформи, които да отнемат в небето превъзходството на Поднебесното царство.
Божественият глас проникна дълбоко в мен, изпълвайки мислите ми докрай. Вече не виждах аудиторията, можех да говоря само с думите на Клио.
За втория пример се върнах три века назад. По онова време Поднебесното царство тъкмо беше изобретило бойните хвърчила и нашите войски не разполагаха с противодействие срещу тях. За да неутрализира това предимство, Спарта се нуждаеше от хиляди вакуумни оръдия, с които да ги сваля. Генералите настояха учените да създадат голям запас от огнезлато, необходимо за разреждане на въздуха вътре в оръдията.
Академията събра всички свои пиролози и геолози и им възложи да се заемат с производството на обогатени с огън метали и да се опитат да ускорят този тогава все още бавен и допотопен процес. Десет години и десет милиона обола по-късно те успяха. При това две научни дисциплини получиха силен тласък, бяха създадени левитиращи платформи, капсулни тръби и още много практични устройства, базирани на огнеметалите, но тези постижения отново бяха по поръчка на военните.
За да завърша обявената троица от примери, аз се върнах шестстотин години назад във времето, когато армиите на Симахията били твърде многочислени и трудно се изхранвали по време на задгранични кампании. Спарта призовала Атина за помощ и Академията обявила за приоритетна науката за самозараждането. След седем години упорита работа героят Егист открил формулата за зараждане на крави от отпадни продукти. Сега армиите можели да пътуват толкова дълго, колкото е необходимо.
— Като последствие, това откритие премахнало глада в Симахията — добавих — и разпалило Първото индийско въстание.
Посочил ясно доминиращата роля на Спарта над Атина, сега трябваше да докажа, че това става чрез политически машинации. Върнах се девет века назад и избрах за своя пример двама герои, които бяха приковали Академията към бойното поле — Александър и Аристотел.
Петнистата Луна се беше скрила зад главите на студентите, озарявайки короните на дърветата с призрачно сияние. Представих си Александър и Аристотел, застанали точно на това място, под недокоснатата от човешка ръка Луна. Младият генерал моли стария философ за помощ при преобразяването на Делоската симахия в сила, способна да победи Поднебесното царство. Съгласно легендата двамата били вдъхновени от божествено видение от бъдещето, но прашните хроники в избата на Академията твърдят другояче.
Спрях да си поема дъх, Клио също направи пауза, откъсвайки се за миг от мислите ми.
Огледах за първи път от час насам аудиторията. На лицата на преподавателите вече не се четеше скука. Бяха се привели напред, стиснали тогите си с пръсти, а в очите им пламтеше жив интерес. Студентите се клатушкаха напред-назад на кръстосаните си крака. Лицата им бяха като на менади, готови да разкъсат жертвения агнец за прослава на Дионис.
Преди Клио да завладее ума ми отново, изведнъж се появи Атина и спря гласа ми с непоискана мъдрост. Палада ме накара да надзърна в очите на преподавателите и студентите и да разбера, че не са чули това, което се опитвам да им кажа. Бяха узнали малко от истинската история на Академията и това ги бе накарало да се почувстват горди. Ако им бях разкрил истината за Александър и Аристотел, нямаше да ми повярват. Побърканият Аякс, ще си кажат, дано архонтите не му възлагат големи надежди.
Напрежението на тяхното изострено внимание ми подейства като хладен душ. Нищо нямаше да се промени, ако им бях казал, че Аристотел е заговорничел с Александър за прогонването със сила на платонистите от Академията. Ако им бях доказал, че създателят на съвременната наука е пожертвал любимата си философия заради едно момче, което се е смятало за божество далеч преди смъртта си. Тези последователи на истината не даваха пукната пара, че Аристотел е изоставил мечтата си за обединение на всички познания, за да поеме ръководството на едно училище, основано от Платон — учителя, когото е мразел.
Стоях, застинал неподвижно между двете богини, всяка от които разчиташе на моята вярност. Тогава не знаех защо Атина покровителства лъжата и измамата в своя собствен дом, но сега, струва ми се, се досещам. Помолих Клио за прошка и щом отворих наново уста, изрецитирах официалната версия на легендата за това как двамата герои работели рамо до рамо за добруването на всички.
Когато словото ми секна, преподавателите и студентите скочиха като един и ми благодариха, задето им бях показал колко ценна е историята. Дори старият Писистрат се извини за поведението си в началото.
Обърнах им гръб и в сянката на близките дървета зърнах капитан Жълт заек, която ме гледаше с онзи презрителен поглед, който спартанците пазят за страхливците. Но после нещо се промени в лицето й и там се изписа удивление. Нима знаеше, че бях предал богинята, на която бях обещал да служа, а после някой дух я бе заговорил и я бе убедил да не се поддава на гнева си? Тъй като не посмях да я попитам, така и не узнах отговора и мога само да предполагам, че и тя беше видяла Музата на историята в горичката на Атина и бе споделила малко от вдъхновението ми.
Жълт заек ме отведе обратно в покоите за гости и излезе навън, за да заеме поста си.
Една робиня ми донесе купа с вино, което излях на мраморния под в чест на Клио. После се излегнах на кушетката и докато заспивах, стори ми се, че чувам двете богини да разговарят. И двете ми се сториха доволни. Защо? — запитах се, докато Хипнос ме поемаше в обятията си. Защо не ми се сърдеха нито Мъдростта, нито Историята?