— Ето, това е жилището на Периа — каза Дюран. На масивната врата нямаше никаква табелка с името му — очевидно Периа не държеше особено да знаят къде точно живее. Дюран отвори с ключа си и влязоха.
— Откъде да започнем? — запита Дюран.
— Предпочитам от спалнята.
Грамадна спалня с богати мебели, широко двойно легло. Всичко в пълен порядък. Всичко доста скъпо, доста модерно и в същото време доста безвкусно. Поне така мислеше Димов. И сподели своята мисъл с Дюран.
— Не намирам — отвърна колебливо Дюран. — Макар че за нищо на света не бих купил такива кресла…
— В такъв портокалов цвят.
— Не е толкова въпросът за цвета — отвърна Дюран. — Но бих се чувствувал в тях като сладолед в чаша.
Димов веднага се запъти към гардероба. Беше необикновено голям, вграден гардероб, който заемаше цялата стена. Веднага си личеше, че Периа е бил рядко конте — всичко беше претъпкано с костюми, ризи, пижами, спортни блузи и пуловери. А обувките сякаш бяха безчет.
— Господин Дюран, не ви ли прави впечатление колко много костюми? — каза Димов. — И колко обувки!
— Ни най-малко — призна си Дюран. — Периа винаги си е бил конте.
— Когато пътувам в чужбина, винаги си взимам поне два костюма — продължи Димов — Както и вие, когато дойдохте в София… А в куфара на Периа нямаше нито един.
— Да, наистина — измърмори Дюран. — Но той е стоял в Истанбул само два дена. А за два дена един костюм е съвсем достатъчен.
— И вие стояхте в София два дни… И при това по служебна работа. А на всички е известно, че Периа е човек на нощния живот. В Истанбул има много хубави нощни заведения. Не може да се отиде там в спортен костюм.
— Капризите на богатите хора са понякога удивителни! — отвърна уклончиво Дюран.
След като Димов прегледа внимателно спалнята, двамата минаха в кабинета. Не приличаше никак на кабинет на интелектуалец — не се виждаха никаква библиотека, никакви книги по етажерките, нищо освен телефонният указател. Но затова пък имаше достатъчно много снимки по стените, на артистки предимно, доста оскъдно облечени, някои съвсем годи. Имаше освен това снимки на конни и автомобилни състезания, на кучета, на боксьори. Много солидно бюро. Стените бяха гипсови, разноцветни, в прекалено гъсти и силни тонове. Не много голям, но стилен бар. Само стената зад бюрото бе покрита цялата с тежка дървена ламперия.
Димов прекара в оглед на кабинета повече от час. Накрая Дюран се попритесни — минаваше обед, а един истински французин надали би се отказал от най-хубавото удоволствие на деня без някаква извънредно уважителна причина. Особено внимание Димов отдели на пода, застлан с луксозен оранжев мокет. След това дълго разглежда съдържанието на бара. И най-сетне изправи гръб.
— Когато направихте първия оглед, имахте ли впечатление, че в апартамента е тършувано?
— Не, всичко си беше в пълен порядък.
— Това трябваше и да се очаква — отвърна доволен Димов.
Тоя човек наистина като че ли търсеше доказателствата си в обикновеното и нормалното. Или поне така мислеше Дюран. Димов седна на един от столовете и се усмихна. — Нито един старинен предмет в цялата къща! — каза той. — Пък и за какво му е? Очевидно Периа е предпочитал скъпоценните камъни в чист вид… И то най-скъпите.
— Да, поне това е доказано — съгласи се охотно Дюран.
— Как намерихте прозореца? Отворен или затворен?
— Двете крила бяха широко отворени.
— Защо? — запита Димов. — Когато отивате в чужбина, оставяте ли си прозорците отворени?
— Сега е лято.
— Какво като е лято?
— Аз пък питам: какво като са отворени? — каза Дюран малко нетърпеливо.
— Ще ви кажа какво… Прозорците са били нарочно отворени, за да се проветри кабинетът… И то не от Периа… Защото, господин Дюран, цялото помещение е било изпълнено с една особена, тежка миризма. Много специфична при това. Вашите специалисти веднага биха я различили.
— Ставате доста загадъчен! — каза Дюран. — И, според вас, каква е била тая миризма?
— Във всеки случай не на дамски парфюм. Господин Дюран, много съжалявам, но трябва да се свали ламперията на това място.
И Димов съвсем точно очерта мястото, където трябва да се свали ламперията. Дюран го погледна твърде озадачено.
— Необходимо ли е?
— Съвсем. И бъдете спокоен, гледката ще ви възнагради за всички безпокойства.
Дюран отиде до телефона и набра някакъв номер:
— Да дойде Роже с цялата група! — каза той.
— Момент! — обади се Димов. — Може да донесе няколко сандвича. Предполагам, че ще се позабавим.
Тук Дюран изведнаж се оживи. Той обясни какви точно да бъдат сандвичите, после добави:
— И три-четири бири… Да, „Шампиньол“… Както винаги…
— Вие сте прав! — каза шеговито Димов. — В барчето няма нито една бутилка бира. И дори вино… Изключително концентрати.
— Може би бирата е в хладилника? — предположи Дюран.
Потърсиха в хладилника, но и там не намериха. Дюран се върна в кабинета доста разочарован.
— Какво искаме от такъв тип? — измърмори той. — За него бирата е като за нас сиропът.
Димов отново надникна в барчето и извади оттам една бутилка. Докато я гледаше колебливо, Дюран се обади. … — Това е канадско уиски, и при това истински „Бурбон“. Някои го харесват повече от шотландското.
— Чудесно! — каза Димов. — Можем да си позволим, няколко глътки. Просто от любопитство… Защото май е екъпичко за нашите инспекторски джобове…
Намериха лед, наляха по два пръста във високите красиви чаши.
— Наздраве! — каза Димов. — Имам чувството, че ако Периа ни види от оня свят, истински ще се зарадва.
— Защо мислите така? — погледна го Дюран.
— Защото сме на път да отмъстим за смъртта му… И сега за пръв път съчувствува на омразните „фликове“…
Скоро пристигна Роже със своята оперативна група. Имаха достатъчно време да си похапнат вкусните сандвичи и да ги полеят с няколко чаши превъзходна, добре изстудена бира. В топлия летен следобед тя напълно ги възстанови. Настроението на Дюран мигновено се поправи.
— Тая бира наистина е чудесна! — каза Димов. — По нищо не отстъпва на туборга…
— Даже напротив — съгласи се охотно Дюран. — При това е много по-евтина… Особено ако се купи от бюфета на „Лафайет“.
Роже и двамата му помощници работиха мълчаливо повече от половин час. Най-сетне Дюран започна да губи търпение.
— Ама какво става с вас? — запита той. — Толкова ли е трудно да се свали една ламперия?
— Под нея има желязна конструкция, господин Дюран.
— Желязна конструкция?
— Ами много естествено — обади се Димов. — Ламперията очевидно се премества с някакъв механизъм… Но не можах да разбера как се задействува…
Това беше съвсем достатъчно Дюран да стане от мястото си и да отиде при другите. Очевидно досега не бе вярвал, че ще намерят нещо. И наистина след четвърт, час успяха да свалят ламперията. И Димов видя точно това, което очакваше да види. В стената бе вграден неголям металически сейф. Вместо ключалка имаше ролка с шифър. Но сега ролката бе разбита с електрожен, капакът бе леко открехнат. Дюран гледаше и сякаш не вярваше на очите си.
— Сейф! — измърмори.
— Да, сейф — съгласи се Димов. — Но разбит и празен.
Дюран извади носната си кърпичка и отвори докрай вратата на сейфа. Наистина бе съвсем празен.
— Това ли очаквахте да намерите? — запита Дюран тихо и сериозно.
— Да, точно това.
— А какво Ви даваше основание?
— Ами преди всичко моята хипотеза — отвърна Димов. — И, второ, на мокета точно пред касетката намерих ей това нещо.
И той показа на Дюран нещо съвсем дребно, което държеше между пръстите си. Дюран го взе и го разгледа внимателно.
— Парченце сплав — каза съвсем тихо. — Навярно е отхвръкнало при работата с еледтрожена. Интересно как не сме го забелязали.
— Обикнбвено човек намира това, което търси. А престъпникът изобщо не го е търсил. Той е знаел много добре, че има сейф и къде се намира. Знаел е дори тайната на механизма. Предполагам, че е знаел и какво има в сейфа… Не е знаел само шифъра… И затова се е принудил да разбие с електрожен сейфа.
— Но защо е действувал по такъв примитивен начин? Сега никой на отваря каси с електрожен.
— Ами много просто — отвърна Димов. — Защото никога преди това не е отварял каси… И не е специалист в тая област.
— Да, виждам.
— И все пак е бил умен и способен човек. Взел е всички мерки, за да не забележите поне вие неговата работа. Застлал е с нещо килима, предполагам с вестници или списания… Но тая искра е била доста по-силна. Тя е изгорила подложката и е оставила на мокета едва забележима следа. Ето, вижте.
Димов се наведе и показа мястото на следата. Наистина едва се забелязваше на пръв поглед.
— Разбира се, при работа цялата стая се е изпълнила с миризми и дим. И той е отворил прозорците, за да се про-ветри.
— Не е толкова опитен, щом е забравил да ги затвори.
— Не е забравил! — отвърна Димов. — Но не е имал възможност. Стаята не може да се проветри за час и два. А той е трябвало да замине.
— Вие смятате, че Периа е убит, за да не види, че е ограбен?
— Такава мисъл се налага от само себе си… Особено ако само един човек е знаел за сейфа… Нима смятате, че Периа е човек, който ще се остави да бъде ограбен безнаказано?
— Да, разбирам ви много добре. Убиецът се е страхувал от възмездието. И да ви кажа право, напълно основателно. Периа в никакъв случай не е сам… Той е свързан с целия подземен свят. В такива случаи бандитите са базцеремонни.
— Но престъпникът очевидно не е от подземния свят. И навярно го е познавал само Периа. Той е знаел, че ако Периа умре, тайната ще изчезне заедно с него…
Дюран ходеше развълнуван из стаята.
— Ако това е вярно, всички факти идват на местата си — каза той. — Периа е трябвало да загине извън пределите на Франция… Преди да има възможност да се свърже със своите хора… А какво смятате, че е задигнато от тая каса?
— Диамантите например. Тия, които и досега още не сте намерили.
Дюран мълчеше.
— Малко вероятно — измърмори той неочаквано. — Колкото и да е дързък, не би посмял да ги държи у себе си. И не само това. Въпреки всичко не мога да си представя, че един богат човек като Кулон ще извърши такова вулгарно убийство за грабеж.
— Вашите криминални романи са пълни с подобни случаи.
— Оставете криминалните романи. Защо Кулон ще рискува прекрасното си положение с такъв един опасен грабеж? И с убийство на всичко отгоре…
— Може би е изпаднал в тежко финансово положение.
— Може би…, може би… Но всичко това са предположения. А нямаме нито едно що-годе сериозно доказателство.
— Отдавна чакам да ми го кажете — отвърна Димов. — И знам, че това ще бъде най-голямата ни пречка. Не може един богат човек да бъде подведен под следствие. Не може да бъде извършен дори обиск в дома му. Та той е човек с положение. Има връзки. И вместо той да се окаже в затвора, господин Дюран може да се намери на улицата.
— Не, не вярвам да се стигне дотам — отвърна сериозно Дюран. — Но все пак всичко друго е така, както го казахте. Не може без сериозни доказателства. Поне едно едничко… За което здравата да се хванем.
Димов мълчеше и гледаше своя колега с някакъв особено втренчен и неизразителен поглед.
— Кажете ми искрено, господин Дюран, вие вярвате ли в това, Което току-що видяхме?… И за което двамата с вас разсъдихме. Ако не вярвате, аз съм готов още утре да си замина. В крайна сметка това си е ваша, френска работа.
— Не мога да не вярвам на очите си — каза малко сухо Дюран. — И все пак…
— Да, все пак… Добре, аз ще ви намеря неопровержимо доказателство. Но нека преди това да прегледаме сметките на Кулон.
Внезапно Дюран се усмихна.
— Не бива да ми се сърдите, господин Димов. Аз на истина съм поставен на това място да пазя законите на страната… Но не мога да не се съобразявам и с реалната обстановка…
— Която е ужасно снизходителна към богатите.
— Нека да бъде така! Но аз не съм виновен за това положение.
— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — И не се сърдя, на вас, искам да кажа. Добре, ще се видим утре в два часа. Може би пък проверката ще ни подскаже нещо.
Димов прекара вечерта сам. Това си остана неговата единствена свободна вечер, най-хубавият му спомен от Париж. Латинският квартал не беше далеч, той отиде дотам пеща. Най-напред вечеря в едно хубаво гръцко ресторантче, с чудесно, гъсто като кръв хиоско вино. И след това тръгна сам по тесните стръмни улици така свободно, сякаш се на мираше в етария Пловдив. Беше хубава лятна нощ, малко задушна, с черно небе без звезди, с криви фенери, които светеха със студена химическа светлина. Разбира се, че нощем Латинският квартал е по-хубав, отколкото през деня — не личат изроненото, олющеното, овехтялото — всичко прави впечатление на неизменна, навеки застинала старина. По улиците все така скитаха малки младежки банди с китари и банджа или просто с прегракнали транзистори. Беше им много лесно да се правят на пияни и весели, седяха на цели групи по платната на улиците и ругаеха американските туристи с техните грамадни луксозни коли. Като се наскита до изтощение, той седна на запустялата тераса на едно кафене, изпи един грамаден портокалов сок и се прибра пеша в хотела си. Чувствуваше се така изморен, сякаш се бе изкачвал на Монблан.
Сутринта стана рано, както винаги. И прецени, че една сутрин ще му бъде недостатъчна за целия Лувър. Задоволи се само с галерията на импресионистите, но когато се върна оттам, цялата афера, за която бе дошъл в Париж му се видя дребнава, глупава и безсмислена. Какво от това, по дяволите, че някакъв гангстер бе убил друг гангстер? Какво отношение имат тия работи към истинския живот?
И все пак Димов съвсем дисциплинирано и точно се яви на срещата с Дюран. Инспекторът го чакаше в кабинета си. Още по външния му вид Димов разбра, че няма интересни новини.
— Направихме всички справки — каза Дюран. — Ако се съди по книжата на данъчните и финансовите власти, сметките на Кулон са в отлично състояние. Той е наистина милионер.
— Случва се милионери да губят състоянието си само в една нощ…
— Не виждам как — отвърна Дюран. — Предприятието му процъфтява. И всичките му средства са вложени в солидни банки.
— Играе ли комар?
— Специално се заинтересувахме. Никой досега не го е виждал в игрален дом или в някое игрално казино. Изобщо всички сведения говорят за един съвсем добродетелен човек. Живее доста затворено, рядко приема гости, интересува се само от своите колекции.
— Да, точно от своите колекции — измърмори Димов. — А Капелани?
— Неговото положение е наистина много по-съмнително — каза Дюран. — Несъмнено той харчи повече, отколкото получава.
— Установихте ли кога точно е заминал за Истанбул?
— Един ден след Периа.
— Не мога да си представя тоя полупиян дебелак като престъпник — каза Димов намръщено: — Не мога да си представя как може да нанесе такъв мощен и точен удар с хладно оръжие.
Дюран замълча, Димов въздъхна едва забележимо.
— Все пак иска ми се да видя магазините на Кулон.
— Това не е проблем. Но какъв смисъл?
— Просто да си съставя впечатление. Все ми се струва, че тия магазини са само една фасада. А истинската дейност на Кулон е от съвсем друг характер.
— Какво искате да кажете? — запита Дюран с известно безпокойство.
— Много просто. Искам да кажа, че Периа и Кулон са били съдружници. И че между тях не е имало никакви тайни.
— И тъй да е, надали е написано на фирмите на магазините… Но да вървим, упорити човече. Не съм забравил, че сте ми обещали неопровержимо доказателство.
— Ще го получите! — отвърна Димов кратко. Взеха една служебна кола, която бързо се понесе по парижките булеварди. Не трябваше да пътуват много дълго.
— Спри тук, Жан! И чакай, докато се върнем! Тръгнаха по булеварда, после свиха надясно по една малка пряка улица — съвсем като в Истанбул.
— Това е един от магазините — каза Дюран. — Струва ми се, най-малкият.
Но витрината беше доста голяма и подредена с артистичен вкус. И цялата изпълнена с красиви старинни предмети — лампи, абажури, огледала, изящни тоалетни предмети. Не гледаха дълго, отправиха се към вратата. Внезапно Дюран спря като закован на мястото си.