— Как ви се видя кухнята, господин Кулон?
— Не я опитах — отвърна Кулон. — Но уискито бе съвсем порядъчно.
— Защото господин Капелани много я хареса. — Той французин ли е?
— Да, днес имаме истинско наводнение от французи… И господин Периа освен другите.
— Кой Периа? — запита Кулон. — Огюст Периа?
— Да, същият… Познавате ли го?
— Не, само по име — каза Кулон. — Лека нощ, господине…
Той пъхна паспорта в джоба си и потегли към коридора. Точно в тоя момент пристигаше самолет, чувствителните мембрани на хотелските стени бучаха порядъчно. Но тоя бе един от последните, скоро и на летището щеше да настане необичайна тишина — дълбока и плътна, каквато може да бъде само в полето, където свободно се носят прохладните ветрове.
Но въпреки това летището бодърствуваше, не спеше. Беше един часът, но в дежурната стая на митничарите хората си почиваха. Бяха свалили куртките, двама играеха с увлечение белот, другите смучеха кока-кола. Няма по-подходящо питие за един истински митничар от кока-кола — тя по-добре от кафето държи будно съзнанието, без да възбужда нервите. Единствен бе останал с пълната си униформа само младият митничар Ничев.
— Днес беше истинска лудница — каза той, като бършеше с чиста носна кърпа лицето си.
— Остава само чартърният от Лондон — отвърна друг.
— И тогава чак в пет и половина „Ер Франс“… Има време да изтичаш до в къщи…
Всички се засмяха. Ничев бе младоженец, и то съвсем пресен, едва от месец. През първата седмица съвсем колегиално неговите приятели го бяха замествали на нощните дежурства. Но това не можеше да продължи вечно. В крайна сметка и младоженката трябва да разбере, че се е омъжила за митничар, а не за банков служител.
— Върви му на момчето — обади се един от по-старите. — Хубавата французойка право при него кацна.
— Не му завиждам — каза небрежно друг. — Радев от граничните каза, че надникнал в паспорта й. Знаете ли коя година е родена?
Разбира се, никой не знаеше.
— Двайсет и втора! — заяви тържествено митничарят.
— Не може да бъде! — едва ли не в хор изреваха другите.
— Това е фактът!… Жените могат да лъжат, но паспортът никога не лъже.
— Бреей! — учуди се старият митничар. — Ами затова налита на млади. Слушай, момче, ще си имаш май неприятности с булката… Току-виж ти побягнала.
— Но кажи преди това да ти зашие копчето! — каза друг.
— Кое копче?
— Това на ръкава. Знаеш ли нашият началник колко ги обича тия работи…
Ничев с досада погледна ръкава си. Копчето наистина го нямаше.
— Днес се е скъсало! — измърмори той. — За едно копче трябва да ходя чак в магазина…
— Вземи си една дузина за всеки случай… Скоро ще почне да ги скубе жена ти…
Всички отново се засмяха.
— Кротка е моята — отвърна шеговито младежът. — И следва философия, ако не ви е известно… Те не придирват много на дребните човешки слабости…
— Тя ли ти готви?
— Майка ми за сега.
— Тъй ще си остане, докато е жива. А след това ще ядеш пиле по философски… И абстрактно печено.
Всички отново добродушно се засмяха. А през това време в далечината се задаваше, като мигаше със светлините си, чартърният от Лондон.
* * *
Самолетът на „Ер Франс“ пристигна точно по разписание, при първите лъчи на слънцето. Изглеждаше поруменял от изгрева, леко задъхан и така чистичък, сякаш се бе къпал във ведрината на лятното утро. Всички пътници слязоха и изпълниха със сънлив шум чакалнята за транзитните.
Доста хора имаше и в международната чакалня. Край бара господин Капелани, не в най-добро настроение на духа, пиеше сутрешното си двойно кафе. Изглеждаше доста подпухнал, очите му бяха кажи-речи кървави. Няколкото часа път до Париж надали щяха да бъдат достатъчни, за да се възстанови съвсем за взискателния взор на мадам Капелани. След това мълчаливо пътуване със служебната кола на фирмата, още по-мълчалив обед заедно с цялото многолюдно семейство. Малките му неумели шеги щяха да пропаднат всред унили полуусмивки. Едва след това щеше да дойде най-лошото, но да не мисли, да, по-добре да не мисли.
От паспортната контрола се зададе мадам де Вол, все така сияйна и свежа в своето козметично съвършенство. Тя се запъти към бюфета и без да погледне Капелани, си поръча двойно кафе. И точно в тоя момент се обади радиоуредбата.
— Пътниците за Париж да се приготвят. — Барманката я погледна въпросително.
— По-бързо, моля! — отвърна съвсем спокойно мадам де Вол.
През контролата мина Кулон и тръгна спокоен и внушителен към изхода. Прислужницата поднесе кафето, мадам де Вол изпи няколко глътки. Изглежда, че не й хареса, защото го остави недопито, и тръгна след другите. Малкият автобус бръмчеше тихо с мотора си, стюардесата се оглеждаше апатично. И тъкмо щеше да даде знак за потегляне, когато се зададе мадам де Вол. Не бързаше, не изглеждаше притеснена. Стюардесата едва не се зазяпа в нея — толкова неочаквано беше това елегантно видение в сънливото утро. И най-сетне се сети да се обади.
— Готово, Стояне!…
Автобусчето тръгна. Не го чакаше кой знае какъв път — някакви си стотина метра. Постепенно самолетът погълна всички пътници, плацът опустя. И все пак самолетът не тръгна веднага — един пътник липсваше. Потърсиха го в международната чакалня, но той не се обади. Не можеше да чакат повече. И скоро самолетът се издигна плавно във въздуха, като оставяше зад себе си тънката диря на изгорелите газове.
Липсваше само господин Периа.
* * *
От няколко години инспектор Димов изучаваше усилено френски език. Както се следва, учеше го с учителка. Дребничката, едва-едва поувяхнала стара мома го прие в началото доста скептично. Тоя доста неугледен, мълчалив и тромав мъж не й приличаше на ония интелектуалци, които възприемат бързо и лесно. Твърдото му българско произношение я отчая съвсем. Такъв човек бе по-пригоден да цепи дърва, отколкото да говори френски. Впрочем, наистина бе така в началото. И не само в началото. Безкрайно трудно му бе да свива на кравай устенцата, да произнася отворени и затворени гласни, да смекчава съгласните. Но иначе си го биваше, имаше отлична памет, възприемаше бързо. Скоро учителката с учудване си призна, че надали е имала досега по-схватлив ученик.
След две години усилен труд инспектор Димов смени учителката. В министерството имаше висш курс по езикова подготовка на кадрите, той бе служебно задължен да го премине. Сега им предаваше доста възрастна жена, но изискана и благородна като стара френска графиня. Беше много доволна от своите ученици и от тяхното прилежно поведение. Но не беше никак доволна от присъствието им. Постоянно някой от тях изчезваше за дни или даже за седмици. „Служебно зает“ — това беше обяснението, което получаваше от отговорната инстанция. Що се отнасяше до инспектор Димов, той я затрудняваше главно със своето произношение. Иначе не можеше да не признае, че е нейният най-добър ученик.
И в това хубаво лятно утро се занимаваше точно с него. Тоя уверен млад човек с кораво, решително лице, кой знае защо, изглеждаше пред нея винаги малко уплашен — точно като гимназиалните ученици. Той я развеселяваше, беше й симпатичен. Тя го предпочиташе пред другите, улавяше се, че го изпитва много по-често.
— Е, добре, другарю Димов — започна тя. — Вие сте, да кажем, на Триумфалната арка… Как най-лесно ще стигнете пеша до Българското посолство?
Димов се замисли. Тоя солиден човек никога не бързаше с отговорите си, каквито и да са те.
— Ами ще тръгна по „Шан з Елизе“ — започна спокойно Димов. — Ще предпочета, разбира се, левия тротоар…
— Защо левия?
— Защото по него са едни от най-хубавите парижки кафенета — отвърна шеговито Димов. — А пред хубавите кафенета седят хубавите елегантни жени… Най-напред е „Жорж сенк“, след това „Колизеумът“. Човек може да спре за малко пред магазин „Бушера“, ако иска да купи нещо хубаво за жена си. Така ще стигне до малкия площад „Рон Поан“. Там ще трябва да почака доста, докато прекоси „Шан з Елизе“, тъй като няма подлез.
— Извинете, господин Димов, но вие се шегувате с мене! — каза обидено учителката. — Вие сте били в Париж…
— Не, мадам.
— Но знаете поне колкото мене.
— Това е в задълженията на моята професия — все тъй шеговито отвърна Димов.
Точно в тоя момент вратата се отвори, на прага се появи Ралчев, неговият най-добър помощник. Ъгловатото му лице имаше същото полусконфузено, полууплашено изражение на ученик, който е влязъл в класната стая след големичко закъснение. Той поглеждаше ту шефа си, ту учителката, сякаш се чудеше какво да каже.
— Ясно! — измърмори недоволно учителката. — Ето още едно служебно задължение. Няма ли да ви оставят на спокойствие поне за уроците?
— Рискове на професията, мадам! — въздъхна Димов. — Моля ви да ме извините.
Но видът на Ралчев му бе подсказал много повече, отколкото учителката бе доловила. Навярно се беше случило нещо доста сериозно. Като излязоха в коридора, Ралчев веднага каза:
— Доста неприятна история, шефе… И то с чужденец.
— Дано не е американец — измърмори Димов.
— Не, французин… Намерен е убит в хотелската си стая на летището.
— Кой го е намерил?
— Чистачката към десет часа сутринта. Вратата е била заключена, ключът и досега го няма. Но тя е отворила със своя ключ… И здравата се е изплашила, още не може да дойде на себе си.
— Как се казва?
— Огюст Периа, четиридесет и осем годишен, от Париж… Два удара с остро оръжие, и двата в гърба.
Димов се понамръщи:
— Ами така започнаха всичките ни неприятни истории, с удар в гърба. Кога е пристигнал?
— Снощи в десет без десет със самолета от Истанбул. А тая сутрин е трябвало да замине с „Ер Франс“ за Цюрих.
— Никой ли не го е потърсил?
— Потърсили са го. Но само по радиоуредбата на летището. Навярно не са знаели, че е останал да спи тук, в хотела… И след това са заминали.
— Това ли е всичко?
— За сега всичко… Там е Мишев, той ми се обади по телефона. И аз дойдох веднага при тебе.
— Наистина неприятно! — измърмори Димов. — На ти сега на тебе френски език!
Навън ги чакаше служебна кола.
— Летището! — каза Ралчев. — По-бързо.
„Всички бързат, когато е вече късно“ — помисли шофьорът. Но той наистина добросъвестно бързаше. Скоро спряха пред летището. Там, разбира се, всичко изглеждаше съвсем нормално и делнично, самолети отлитаха и долитаха, хора се суетяха около входовете. На външната врата на хотела имаше пост — това бе всичко. Коридорът бе съвсем пуст и спокоен, не се виждаха никакви хора. Хотелът сякаш все още спеше, без да подозира какво се е случило. В стая двеста и осем ги чакаше Мишев. Лекарят бе привършил своя оглед, само дактилографът все още добросъвестно се трудеше. Трупът лежеше всред стаята проснат по гръб и леко разкрачен. Беше в панталон и горнище на пижама, закопчана само на средното копче. Безизразното лице на убития не подсказваше нищо. Навярно не е било съвсем лесно да се убие толкова едър и силен човек. Вероятно е бил изненадан. В стаята не се забелязваше никакъв безпорядък освен отвореното куфарче за ръчен багаж, доста разбъркано. Едно от крилата на външния прозорец бе отворено, но и над него бе спуснато плътно поизбелялото перде.
Мишев побърза да му докладва малкото, което знаеше.
— Убит е, изглежда, тук, в коридорчето, близо до вратата на банята. С кама или нещо подобно… Много силни, бих казал, професионални удари… И двата са пронизали сърцето, смъртта е последвала моментално. След това е бил примъкнат до средата на стаята и обърнат по гръб. И при всички положения е бил ограбен — не намерихме в него никакви пари, никакви ценности. Както личи, взети са били дори часовникът и пръстените му… Изобщо не намерихме в него нищо освен самолетния билет и етикета, за багажа…
— А паспорта? — запита любопитно Димов.
— Дори паспорта…
— Това е наистина странно… Изобщо някакви следи някакви улики?
— Само едно копче, другарю Димов.
— Копче ли? — запита учудено Димов.
— Да, копче от митническа униформа… Малко, от ръкав.
Мишев извади от джобчето на сакото си нещо увито в книжка и го подаде. Димов го погледна косо, после го пъхна в джоба си.
— Дактилографът! — каза той кратко.
Възрастен, мършав като хрътка служител излезе малко напред.
— Нищо съмнително, другарю Димов. И никакви отпечатъци, навярно е работено с ръкавици.
— И никакви следи по пода?
— Никакви… Може би след това са били избърсани.
— Изобщо работил е като у дома си! — каза Ралчев.
— Вашето мнение, д-р Пеев?
— Убит е навярно между единайсет и един часа… Но ще ви дам точна експертиза след аутопсията.
— Интересно защо е бил примъкнат до средата на стаята? — запита Димов.
— Навярно за удобство — обади се Мишев. — По всичко личи, че е бил старателно обискиран.
— И ограбен, според вас. — Димов погледна към отвореното куфарче. — Да, хубави ризи с извезани инициали.
— Има ги и на пижамата.
— Някакви ключове?
— Никакви… Липсва дори ключът на стаята…
— Да, доста странно убийство! — измърмори Димов. — Някаква хипотеза, Мишев?… Някакво предположение?
Мишев видимо, се поколеба.
— Навярно Периа си е бил легнал! — каза той неохотно. — Тогава някой му е потролал. Или пък го е извикал.
— От какво съдиш?
— Панталонът е обут съвсем небрежно… И зле закопчан.
— Да, виждам — кимна Димов.
— И изобщо имам чувството, другарю Димов, че грабежът е бил извършен, колкото да се подведе следствието… А целта е била друга: може би паспортът, може би ключовете…
Димов не отвърна, продължаваше да оглежда стаята.
— Администраторът тука ли е?
— Той се е сменил в седем часа сутринта… Но го извикахме…
— Добре, да вървим при него… Ралчев, намери митничаря, който е преглеждал багажа на убития.
— И той е сменен от дежурство — обади се Мишев. — Чакаме го всеки момент.
— Ако копчето е негово — каза Димов, — надали ще го дочакаме.
— Не вярвам, другарю Димов… Според мене, то е подхвърлено нарочно… За да ни подведе.
— Ела с мене, Мишев… Да видим тоя администратор. Все пак той знае малко повече от другите. Поне го е видял жив…
В администрацията намериха двамата администратори. И освободиха за кратко време новодошлия. Берберов изглеждаше доста смутен и загрижен. За пръв път, откакто се помнеше, му се случваше убийство в хотел. В българските хотели никой никого не убиваше. В най-лошия случай се открадваше някоя вещ. Двамата криминалисти влязоха, Берберов ги покани да седнат. И веднага усети върху себе си тежкия проницателен поглед на инспектора. Това го смути още повече.
— Другарю Берберов — започна инспекторът, — вие вече знаете за убийството. И навярно сте поразмислили, докато дойдем… Сега разкажете ми всичко, което ви е направило впечатление.
— За убития ли? Аз казах, всичко. — Берберов въздъхна.
— Ами най-странното е, че дойдоха толкова пътници наведнаж… И то все французи.
— Колко души?
— Трима мъже и една жена. Вие разбирате, другарю инспектор, това не е хотел като другите… Е, случва се понякога да остане тук някой транзитен, но много рядко… И туй става, но, да речем, при лошо време, при някаква злополука, при объркване на разписанията, когато не знаем точно кога ще тръгне нов самолет. Понякога са ни изпращали и пътници от града, при криза за стаи. При редовните самолети пътниците обикновено отиват да спят в града… Ако не друго, поне да го видят за една вечер.
— Но „Ер Франс“ тръгва наистина много рано.
— Вярно е — кимна Берберов. — Но досега никой пътник на „Ер Франс“ не е спал в моя хотел. А сега изведнаж четирима. И една дипломатка между тях, мадам де Вол. Просто не е по ранга й.
— Добре, да започнем отначало. Кой дойде пръв?
— Именно господин Периа, със самолета от Истанбул. Носеше само пътна чанта. Помоли ме да му попълня фиша.
— Това винаги ли го правите?
— Почти винаги… И тоя път за всички освен за мадам де Вол, която си го попълни сама.