— Коя стая му дадохте?
— Двеста и осем… Тя е хубава, задна стая. И понеже не вярвах, че ще има други пътници, дадох му я просто от сърце.
— Кога си взе обратно паспорта?
— Още същата вечер… Струва ми се, половин час след това.
— След това?
— После дойде господин Капелани… Според мене, съвсем обикновен, приятен човек…
— Как изглеждаше?
Берберов му го описа доста подробно — по вид и по държане. И възпроизведе едва ли не целия разговор.
— Много ли беше пиян? — запита Димов. — Или просто тъй, пийнал?
— Май че си беше пиян… Залитна по едно време. Затуй му препоръчах да пийне розе. То е много приятно вино, другарю инспектор, но не е силно. След това към десет часа дойде нашият самолет от Бейрут. С него пристигнаха най-напред мадам де Вол, след това последен — господин Кулон. Дадох им последователно на Капелани 212, на де Вол 217 и на Кулон 218.
Берберов подробно му описа и последните двама гости. Особено мадам де Вол и най-вече тоалета й.
— Кога си взеха обратно паспортите?
— След като се върнаха от ресторанта. Помня, че последен дойде господин Кулон, някъде около дванайсет часа… След това съм заспал…
— Винаги ли го правите?
— Няма никакъв смисъл да стоя буден, другарю инспектор… Това не е софийски хотел, при нас няма никакви изненади. След дванайсет нямаше друг пътнически самолет.
— И значи тъй, легнахте да поспите… Затворихте ли поне външната врата?
— Обикновено го правя, особено ако няма никакви пътници… Но тоя път май че забравих.
— Как тъй май?… Забравихте или не забравихте? — запита строго Димов.
— Което е право, забравих, другарю инспектор.
— И сте направили груба грешка! — отвърна сериозно Димов. — Или пък точно обратното.
Берберов примигна.
— Не ви разбирам — отвърна той смутено.
— Много добре ме разбирате… Ако бяхте заключили, щях да кажа, че вие сте убили Периа, за да го ограбите… Зер мислите, че тия французи ще почнат да се избиват помежду си?… И точно на софийското летище?
— Възможно е някой да е влязъл отвън, другарю инспектор.
— А тогава цялата и морална, и служебна вина е ваша… Ако бяхте заключили, сега всички пътници щяха да бъдат живи.
Берберов мълчеше съкрушен. Или поне така изглеждаше.
— Да ви е изправило впечатление нещо друго?
Но трябваше да минат няколко минути, докато Берберов отново събере мислите си. Той преглътна мъчително, после каза:
— Май че нищо.
— Помислете, помислете!… Макар да е съвсем дребно на пръв поглед.
— Това си мислех… Периа и Кулон не поискаха да ги събудим за самолета. Обикновено това рядко се случва. Дори да има човек будилник със себе си, все друго е, като зазвъни телефонът. Няма да спре, докато не те събуди.
— Вие ли звъните?
— Не, телефонистката, разбира се. Но взема от мене номерата.
Димов продължително се замисли.
— Мишев, вземете четирите фиша! — обърна се той към помощника си. — А вие елате с мене.
— Къде? — трепна уплашено Берберов.
— При трупа.
— Не може ли без това, другарю инспектор? — запита той умолително.
— Само без това не може… Трупът трябва да се идентифицира. Хайде, тръгвайте, иначе ще помисля, че ви е гузна съвестта.
Берберов уплашено скочи от мястото си. След малко влязоха в двеста и осма — всичко си беше така, както го бяха оставили.
— Вижте добре! — каза Димов строго. — Това ли е Периа?
Берберов имаше вид на човек, който се готви да се смъкне на пода. Или поне да се опре на стената.
— Това е! — отвърна той с мъка. — Аз много не зяпам в пътниците… Мога ли да му видя сакото?
Показаха му сакото, което извадиха от гардероба.
— Да, това е, сигурен съм! — тоя път съвсем уверено отвърна Берберов. — Тоя туид… веднага ми направи впечатление…
— Сега вървете да спите! — каза сухо Димов. — И заключете всички стаи и всички врати… Може би за в бъдеще това ще стане едничкото ви развлечение.
Берберов се понесе като на сън по пустия коридор. Малко след това в стаята влезе Ралчев.
— Митничарят е горе — каза той кратко.
— Знае ли за убийството?
— Знае.
— Мишев прекалено се е раздрънкал — каза недоволно Димов. — Няма как, да вървим!
След малко отново бяха в администрацията. Младият човек седеше на един от столовете и когато двамата влязоха, малко неловко се изправи на крака.
— Вие служил ли сте войник? — веднага запита Ди мов.
— Да, разбира се.
— Тогава седнете, тук не е казарма.
Младежът облекчено се отпусна на стола си. Лицето му се поразведри, нещо като усмивка се появи на устните му.
— Вие ли преглеждахте багажа на Периа? — запита Димов.
— Да, аз…
— Спомняте ли си какво носеше като ръчен багаж?
— Спомням си много добре! — отвърна младежът. — Само една пътна чанта куфарче… Със секретна ключалка. Помолих, разбира се, да я отвори.
— Да я отвори?… Или да я отключи?
— Да, тя наистина беше заключена. Извади доста голяма връзка с ключове и я отключи пред очите ми. Вътре имаше Обикновени неща — ризи, пижама, тоалетни прибори. И една кутия за енфие!
— За енфие? Как разбрахте, че е за енфие?
— Той ми каза.
— А какво представляваше?
— Стара кутия от много тъмно дърво. Може би беше лакирана, сега не съм сигурен. И с богата сребърна инкрустация. По средата имаше голям зеленикав камък, очевидно неблагороден.
— По какво съдите?
— Разбирам малко нещо от камъни — каза младият митничар. — И освен това за какво ще взима със себе си скъпа вещ? За да си има неприятности с митничарите? Много по-удобно ще бъде, ако я остави в транзитния багаж.
— Той не влиза ли в митницата?
— Не, само в магазията и оттам директно се товари на „Ер Франс“.
— И все пак не е постъпил глупаво! — каза Димов. Пътнически багаж може да се загуби…, но не и ръчната чанта.
Младежът се позамисли.
— Да, и това е съображение — отвърна той. — Но кутията не ми се видя нещо особено. Периа каза, че я купил за двайсет долара.
— Това ли беше всичко?
— Не, имаше и митническа декларация с валута. Три хиляди долара в травел-чекове и 500 долара в наличност.
— След това да сте се виждали с някой от пътниците? В ресторанта или в хотела?
— Моля ви! — каза младежът. — Това е строго забранено.
— Случайно, искам да кажа.
— Не, тая нощ бяхме ужасно претрупани.
— Липсва ви едно копче на униформата! — каза внезапно Димов. — Ей това, на ръкава.
— Знам! — отвърна младежът, без да погледне. — Днес ще мина в магазина да купя няколко.
— Ако е само за едно, мога да ви услужа.
Той извади копчето, намерено в стаята на убития, и му го подаде. Младият човек малко учудено и стеснено го взе.
— Откъде го имате?
— Намерихме го в стаята на убития! — отвърна спокойно Димов.
В първия миг Ничев сякаш не обърна внимание на думите му. Но изведнаж трепна, явно смущение се изписа по лицето му.
— Много ви моля! — възкликна той стреснато. — Ако искате да кажете…
— Още нищо не съм казал.
— Но аз изобщо не съм излизал от митницата… През цялото време бях с моите колеги… Те веднага ще го докажат.
— Достатъчно за сега! — каза Димов. — Можете да си вървите.
Все още смутен и объркан, младежът стана от мястото си и се отправи към вратата. Но в последния момент сякаш не издържа и отново се обърна. Лицето му бе лекичко пребледняло.
— Моля ви да проверите… Държа на това. Както държа и на името си.
— И аз държа! — отвърна Димов. — И все пак по мислете си… Къде сте загубили копчето? И кога? А ако ми донесете загубеното, ще ви бъда много признателен.
Младежът все още втренчено гледаше към него. Сериозно ли говореше? Шегуваше ли се? Или му поставяше някаква глупава клопка?
— Добре! — каза той най сетне. — Имам нещо наум. И се запъти по коридора. Известно време Димов мълча замислено, Ралчев не се решаваше да го смути. И все пак накрая не можа да се стърпи.
— Това момче не се ли отърва много лесно? — запита той.
— Защо? — погледна го Димов. — Какви доказателства имаме?
— Ами в края на краищата това копче няма крила… Някой го е оставил там… Някой го е пренесъл.
— Копчета по света, колкото искаш — отвърна уклончиво шефът му.
— Да, но това е митничарско копче… И при това съвсем новичко. Също като копчетата на тоя младеж.
— Ново копче се намира по-лесно от старо копче.
Димов се усмихна — малко хитро и малко предизвикателно. Ралчев тоя път беше съвсем безпомощен да разбере какво всъщност означава тая усмивка.
— Единствен той е знаел, че Периа има в себе си някакви ценности. Освен това на мене всички копчета са по местата си, а неговите не са.
— И твоите не са. Я си погледни ръкава. Ралчев погледна сърдито ръкава си.
— Да, но моето съм загубил другаде… А не в стаята на убития…
— Никой не може да каже къде тоя младеж си е загубил копчето — отвърна Димов тоя път със съвсем сериозен глас. — Това копче може да бъде само някаква далечна улика. А ти смяташ, че е доказателство?
— Е, не може да се каже, че е обективно доказателство.
— Аз не обичам да деля доказателствата на обективни и субективни — каза с досада Димов. — Поне за себе си. Субективно ли е, че тоя младеж просто лъха на честност и искреност?
— Е да, но…
— Какво „но“?
— Трябва да проверим поне неговото алиби.
— С това ще се заемеш ти… И нареди на Мишев да изследва подробно стаите и на другите чужденци. А пък аз ще се отбия за малко в ресторанта.
— Да обядваш?…
— И това не е толкова лоша идея! — усмихна се Димов. — Макар че сигурно още не са готови с обеда.
След малко той влезе в ресторанта. Управителят току-що се бе върнал от града и за негово щастие сервитьорите бяха същите, които снощи бяха обслужвали чужденците. Той ги разпита подробно кой къде е седял, кой какво е поръчал, кой кога си е отишъл. Но особено внимание обърна кой колко е пил.
— Да почнем от Периа! — каза Димов. — Чужденеца, който си е останал в стаята… Кой го обслужи?
Беше най-възрастният от сервитьорите.
— Занесох му бутилка „Радебергер“ — каза той. — И черен хайвер. След това повече не се обади.
— А какво правеше в стаята?
— Нищо, лежеше си… Дори не стана да ми отвори.
— И с какво плати?
Старият сервитьор изведнаж помръкна. Той се поколеба мъчително, после каза:
— С долари.
— Колко долара?
— Десет долара. Черният хайвер беше двоен, другарю инспектор.
— Така!… А ти се отчете на касата с левове, а доларите сложи в джоба си.
Сервитьорът мълчеше съкрушен.
— Понеже си призна веднага, все едно, че не съм чул! — каза Димов намръщено.
— Чужденците много се дразнят, като им искаме левове, другарю инспектор — отвърна сервитьорът. — А на касата не приемат валута.
— Това ли беше всичко?
— Това… Повече не поръча.
Мадам де Вол и нейният придружвач бяха пили само бутилка „Карлово“. Кулон — само три уискита. Никой не е бил пиян, с изключение на Капелани може би… Наистина бутилка и половина розе не са кой знае какво, особено за един французин. Но той навярно е бил добре пийнал и преди това.
— Достатъчно за сега! — каза Димов. — А мога ли да получа една топла пача?
— Веднага, другарю Димов! — ухили се управителят и смигна на стария сервитьор.
Той като ястреб се спусна към кухнята.
С малко топла храна в стомаха умът винаги работи по-ясно. Сега Димов се разхождаше из кабинета си със спокойна, умерена стъпка. И се улавяше сам, че колкото минаваха годините, толкова мислите му ставаха по-предпазливи. И в същото време все по-дръзки. Предпазливи и дръзки — това, което философите наричаха единство на противоречията. А точно такава беше и самата истина. Той нахлуваше смело, с професионална опитност в най-непознатите територии, но работеше там предпазливо, оглеждаше всяка своя крачка, не се доверяваше ни на очите си, ни на опита си. Изненадите го бяха научили колко сложна и многостранна може да бъде всяка истина. Все по-рядко отиваше на риск, както между прочем бе случаят с младия Ничев.
Престъплението с убития на летището чужденец явно го озадачаваше. Нещо му подсказваше, че цялата работа е изпипана много интелигентно, с дълбоко професионално умение. И все пак бяха допуснати елементарни грешки. С това копче например. И не само с копчето. Не означаваха ли тия пропуски липса на сериозна професия? Може би. А може би истината беше някъде по средата. Интелигентност без професия. Или професия без интелигентност. Да, истините винаги бяха по-сложни, отколкото изглеждаха на пръв поглед.
Усещаше, че с течение на годините става все но-тъжен. Причина за това бяха именно истините — сложните и противоречиви истини. През първите години престъпленията го интересуваха чисто служебно. Дълг, който трябва да се изпълни. Или пък като ловец — дивеч, който трябва да се удари. Тичаше като як копой с невероятна издръжливост и по най-незабележимата следа. После тичането започна лекичко да го уморява. Вече не тичаше с такава енергия. Просто избираше една теоретична точка и чакаше там. Както се казва на ловен език, чакаше на пусия. Глиганът или заекът — все едно! — обикновено се появяваха някъде там, около теоретичната точка. Тогава е много по-лесно да се прицелиш в дивеча, който смята, че си някъде далеч зад гърба му.
Но след това се случи тая история със Стефан Радев. И с неговото самопризнание. В неговия собствен съзнателен мир категориите започнаха бавно да се изменят. Сега вече престъпленията не го интересуваха само като факт, но и като социално явление. А тая почва се бе оказала най-хлъзгавата от всички, на които досега бе стъпвал. Случиха се още няколко много сериозни и жестоки престъпления. И убийците бяха все млади хора. Не просто деца на улицата и на нейните вечни миазми. А хора образовани, добре гледани и възпитани. И без никакви видими пороци, без никаква обременена наследственост. Дори на вид съвсем безукорни — като, тоя Ничев например… И все пак…
Не разбираше на каква почва виреят тия отровни цветя. И от какво семе израстват. Нямаше такива семена или поне у нас ги нямаше. Може би това, което учените наричат мутации?… Изведнаж цветето пониква не бяло, а червено или жълто. Не шест, а осем листенца на венчето. Или съвсем внезапно вместо лечебна — отровна настойка. Това бяха факти, върху които непрекъснато размишляваше. Може би не точно мутации, може би неочаквани съединения. Пък и тоя напрегнат свят — като някакъв огромен синхрофазотрон. Частиците летят с невероятна скорост, удрят се една в друга и се разпадат на нови частици. Учените просто им дават нови наименования — алфа, бета. След това ги проучват, мъчат се да свържат всичко в единна теория.
И той се мъчеше да свърже всичко в единна теория, но не успяваше. Фактите се трупаха един след друг все по-различни и сякаш всеки за себе си. Не успяваше да улови общото. Сънят му бе станал съвсем лек и неспокоен. Събуждаше се посред нощ, мислеше. Може би трябваше да чете повече. Добре, да чете, но работата беше там, че никой не пишеше по проблемите, които го интересуваха. Никой не искаше да бърка с чисти ръце в мръсна материя… Задният двор!… Боклуци!… Но нима от боклуците не избухваха най-опасните епидемии? Профилактиката — това е достатъчно. Не, не е достатъчно — мислеше той.
Нарочно се бе заключил в стаята си. Нарочно бе изолирал телефона. Чувствуваше се потиснат и неспокоен. Тоя Ничев — имаше ли право да го извади така бързо от тоя сравнително малък кръг? Навярно нямаше! А мутациите? А частиците? Как се гради теория? И все пак човек трябва да вярва в нещо. Иначе какво значение има какви мутации ще се появят? Щом това е закон на природата…
Някой почука на вратата му — Ралчев, разбира се. Само той знаеше как да почука. Димов се поколеба за миг, после отвори. Ралчев го гледаше доста гузно.
— Генералът те вика — каза той.
— Знае ли, че съм тук?
— Аз му казах.
— Умееш да се подмазваш на началството.
— А как, да го излъжа ли? — попита Ралчев учудено.