Когато Пилат излезе пак, думите му за съда на Антипа не можаха да се чуят, понеже цялата тълпа крещеше, че Пилат бил предател, че ако освободи рибаря, няма да е сторонник на Тиберий. Току пред мен, както се бях облегнал на стената, мършав, брадат, дългокос фанатик непрекъснато скачаше нагоре-надолу и непрекъснато повтаряше: „Тиберий е император! Няма никакъв цар! Тиберий е император! Няма никакъв цар!“ Аз загубих търпение. Близкият крясък дразнеше слуха ми. Сякаш случайно залитнах напред и с все сила стъпих на крака му. Този побъркан като че не го забеляза. Беше твърде много разярен, за да усети болката, и продължаваше да повтаря: „Тиберий е император! Няма никакъв цар!“
Видях, че Пилат се колебае. Пилат римският губернатор, за момент беше Пилат човека, обзет от човечен яд против нещастните твари, които жадуваха за кръвта на един толкова благ и прост, смел и добър духом човек като Исус.
Видях, че Пилат се колебае. Погледът му се отмести към мен, сякаш беше готов да ми даде знак да поведа легионерите, и аз наполовина прекрачих напред и освободих смачканото стъпало под крака си. Щях да се впусна да изпълня това полуизречено желание на Пилат и да удавя в кръв и да помета тази долна сган, която кряскаше в двора.
Не беше нерешителността на Пилат, която ме спря. Исус беше, който реши вместо Пилат и мен. Този Исус ме погледна. Той ми заповяда. Казвам ви, този скитащ рибар, този странстващ проповедник, този бродещ галилеянин ми заповяда. Той не промълви нито дума. И въпреки това заповедта му прозвуча в мен, безпогрешна като тръбен зов. И аз спрях крака си и задържах ръката си, защото кой бях аз, та да престъпя волята и желанието на тъй безкрайно безметежен и благ, сигурен в себе си човек? И когато се спрях, разбрах целия му чар — всичко онова в него, което бе очаровало Мириам и съпругата на Пилат, което бе очаровало и самия Пилат.
Останалото знаете. Пилат изми ръцете си от смъртта на Исуса и метежниците поеха кръвта му върху своите глави. Пилат издаде заповед за разпъване. Множеството бе задоволено, задоволени зад гърба на множеството бяха и Кайафа, Ана и синедрионът. Не са нито Пилат, нито римските войници, нито Тиберий, които разпнаха Исуса. Разпнаха го свещениците-управници и свещениците-политици на Ерусалим. Аз видях. Аз зная. И противно на най-добрите си интереси Пилат щеше да спаси Исуса, както щях да го спася аз, да не беше самият Исус, който пожела да не бъде спасен.
Да, и Пилат се подигра още веднъж с този народ, който не можеше да понася. Той нареди да закачат на Исусовия кръст надпис на еврейски, гръцки и латински, който гласеше: „Цар юдейски“. Напразно свещениците протестираха. Точно на това основание бяха принудили Пилат да се съгласи и на това основание Пилат настоя да заклейми и оскърби юдейския народ. Пилат предаде на смърт нещо, което никога не бе съществувало в действителност. Това несъществуващо абстрактно понятие е било лъжа и измама, измислена от свещеническите умове. Нито свещениците, нито Пилат го вярваха. Исус го отрече. Това несъществуващо понятие бе „Цар юдейски“.
Бурята в двора утихна. Възбудата се беше уталожила. Революцията бе избягната. Свещениците бяха доволни, сганта бе задоволена, а Пилат и аз бяхме отвратени и уморени от цялата тази работа. И въпреки това и на него, и на мен предстоеше една по-непосредствена буря. Преди да отведат Исус, една от прислужничките на Мириам ме извика при нея. Аз видях и Пилат, извикан от една от прислужничките на жена му, послушно да тръгва.
— О, Лодброг, аз чух! — посрешна ме Мириам. Бяхме сами и тя търсеше сигурност и сила в прегръдките ми — Пилат е омекнал. Той ще го разпне. Но има време. Твоите войни са готови. Тръгни с тях. Него го пазят само един центурион и шепа войници. Още не са тръгнали. Щом потеглят, тръгни след тях. Те не бива да стигнат Голготра. Но почакай, докато излязат извън градските стени. Тогава отмени заповедта. Вземи и един кон за него. Останалото е лесно. Отведи го в Сирия или в Идумея, или където и да било другаде, стига да го спасиш.
Тя сключи ръце около врата ми. Лицето й, повдигнато към мен, бе съблазнително близко, очите й много сериозни и много обещаващи.
Нищо чудно, че аз не проговорих веднага. В този миг в ума ми имаше само една мисъл. След цялата тази странна драма, която видях да се разиграва, да ми дойде и това до главата! Аз не разбирах погрешно. Всичко беше ясно. Една велика жена щеше да бъде моя, ако… ако изменя на Рим. Защото Пилат беше губернатор; той беше издал заповед, а неговата заповед бе гласът на Рим.
Както казах, това, което измени на мен и Мириам накрая, бе жената в нея, безграничната й женственост. Винаги бе постъпвала толкова ясно, толкова разумно, с такава сигурност в себе си и мен, че бях забравил или по-скоро сега още веднъж научих вечния урок във всичките съществувания — че жената е винаги жена, че в крайно решителни моменти жената не разсъждава, а чувства; че последното светилище и най-вътрешния подтик за поведението е в сърцето на жената, а не в главата.
Мириам разбра мълчанието ми погрешно, защото снагата й леко се раздвижи в прегръдката ми и тя добави, сякаш за да допълни мисълта си:
— Вземи два свободни коня, Лодброг. Аз ще яздя втория… с теб… с теб по света, където и да отидеш!
Това беше царски подкуп; това, което се искаше от мен в замяна бе дребна, достойна за презрение постъпка. А аз все още не отговарях. Не защото бях объркан или изпитвах колебание. Само усетих скръб — велика и внезапна — понеже бях разбрал, че държа в прегръдките си нещо, което нямаше да държа никога вече.
— Има само един човек в Ерусалим днес, който може да го спаси — продължи тя — и този човек си ти, Лодброг!
Понеже не й отговорих веднага тя ме разтърси, сякаш от желание да проясни ума ми, тъй като ме беше сметнала за объркан. Разтърси ме така, че бронята ми издрънча.
— Говори, Лодброг, говори! — заповяда тя — Ти си силен и безстрашен. Ти си истински мъж. Зная, че презираш сганта, която искаше да го унищожи Него. Ти, само ти можеш да го спасиш. Стига да кажеш думата и това ще бъде сторено, и аз ще те любя, и винаги ще те любя за това, което си сторил.
— Аз съм римлянин — казах бавно, с пълното съзнание, че с тези думи губя всяка надежда тя да бъде моя.
— Ти си роб на Тиберий, римско куче — пламна тя — но ти не дължиш на Рим нищо, защото не си римлянин. Вие, жълтокосите великани от север, не сте римляни.
— Римляните са по-старите братя на нас, младоците от север — отговорих аз — Освен това аз нося бронята и ям хляба на Рим — тихо добавих — Но защо толкова яд и грижи само за някакъв си човешки живот? Всички хора трябва да умрат. Просто и лесно е да се умре. Днес или след сто години няма значение. Всички сме сигурни, всички ние, че все същото ни чака накрая.
Тя нямаше търпение, обзета от страстното желание да го спаси, и потрепна в прегръдката ми:
— Ти не разбираш, Лодброг. Това не е обикновен човек. Казвам ти, това е човек над човеците… жив бог, не е от хората, а над хората.
Притиснах я със съзнанието, че се отказвам от тази сладка жена с думите си:
— Ние сме мъж и жена, ти и аз. Ние живеем в този свят. Всичко за тия други светове е лудост. Нека тия луди мечтатели си живеят с техните мечти. Не ги лишавай от това, което желаят над всичко друго, над храната и виното, над песента и сражението, дори и над любовта на жената. Не ги лишавай от най-горещите им желания, които ги влекат през мрака на гроба към съществувания отвъд този свят. Нека преминат. Но ти и аз пребъдваме тук в цялата сладост, която сме открили един в друг. Достатъчно скоро ще дойде мракът и ти ще отидеш към твойте брегове на слънце и цветя, а аз към шумната трапеза на Валхала.
— Не! Не! — възкликна тя и почти насила се откъсна от мен — Ти не разбираш! Всичко велико, всичко добро, целият бог са в този човек, който е повече от човек, а тази смърт, от която ще умре, е позорна. Само роби и крадци умират така. Той не е нито роб, нито крадец. Той е безсмъртен! Той е бог! Наистина ти казвам, той е бог!
— Казваш, че е безсмъртен — възразих аз — Тогава това, че ще умре днес на Голгота, няма нито на един косъм да скъси безсмъртието му в безкрая на времето. Казваш, че той е бог. Боговете не умират. Според всичко това, което съм чул да разправят от тях, боговете не могат да умрат.
— Ах! — извика Мириам — Ти не искаш да разбереш! Ти си само едно грамадно създание от плът!
— Не се ли говори, че това събитие е било пророкувано в стари времена? — запитах аз, защото бях понаучил от юдеите това, което смятах за тънкости в техния начин на мислене.
— Да, да — съгласи се тя — пророчествата за месията. Той е месия.
— Тогава кой съм аз, да изкарвам пророците лъжци? — попитах аз — Да изкарвам месията лъжлив месия? Нима пророчеството на твоя народ е толкова немощно нещо, че аз, един глупав чужденец, жълтокос северняк с римска броня, да мога да изкарам лъжливо пророчеството и да накарам да не се изпълни това, което е повелено от боговете и предсказано от мъдреците?
— Ти не разбираш — повтори Мириам.
— Аз разбирам много добре — отговорих — Нима съм по-велик от боговете, та да мога да осуетя тяхната воля? Тогава боговете са празна работа и играчки на хората. Аз съм човек. Аз също се кланям на боговете, на всички богове, защото вярвам във всички богове, как иначе са се появили всички богове?
Тя се дръпна така, че моята гладна прегръдка опустя и ние останахме разделени, заслушани във врявата на улицата, когато Исус и войниците излязоха и тръгнаха по своя път. И сърцето ме заболя, че една такава велика жена може да бъде толкова глупава. Тя искаше да спаси един бог! Тя искаше да стане по-велика от бога!
— Ти не ме обичаш — промълви Мириам и в очите и бавно се разрастна обещание за самоотдаване по-дълбоко и по-недостижимо от всякакви думи.
— Аз те обичам, изглежда повече, отколкото ти можеш да разбереш — бе моят отговор — Аз съм горд да те обичам, защото зная, че съм достоен да те обичам и заслужавам цялата любов, която можеш да ми дадеш. Но римската държава е приемната ми майка и ако й изневеря, малко ще мога да се гордея и малко ще струва любовта ми към теб.
Врявата, която следваше Исус и войниците, замря нататък по улицата. И когато заглъхна и сетния звук, Мириам се обърна и излезе, без да каже дума и без да ме погледне.
Изпитах един последен безумен пристъп на глад за нея. Изскочих и я хванах. Исках да я метна на коня и да избягам с нея и с моите войници в Сирия, далеч от този проклет град на глупостта. Тя се бореше. Аз я сграбчих. Тя ме удари в лицето, но аз продължавах да я държа и да я притискам, защото ударите й бяха много сладки. После тя спря да се бори. Стана студена, неподвижна и аз разбрах, че няма вече женска любов в съществото, което обгръщаха ръцете ми. За мен тя беше мъртва. Бавно я пуснах. Бавно тя отстъпи назад. Като че без да ме вижда, се обърна, прекоси стаята, без да се озърне, мина през завесите и изчезна.
Аз, Рагнар Лодброг, никога не съм знаел да чета и да пиша. Но в моите дни съм чувал големи приказки. Както виждам сега, никога не съм се научил на големи приказки, като на юдеите с дълбоки познания на техния закон, нито като на римляните с дълбоки познания по тяхната философия и философията на гърците. Но аз говорех с цялата простота и прямота на човек, изживял живота си от корабите на Тостик Лодброг и покрива на Брунанбур през целия свят до Ерусалим и обратно. И прями приказки и прости чу от мен Сулпиций Квириний, когато отидох в Сирия да му докладвам за разните събития, станали в Ерусалим.
ГЛАВА 18
Каталептичното състояние не нищо ново не само в растителния свят и в по-низшите форми на животинския свят, но и във високо развития, сложен организъм на самия човек. Каталептичният транс си е каталептичен транс от каквото и да е предизвикан. От незапомнени времена индийският факир е могъл по своя воля да предизвика такива състояния у себе си. Стар фокус на факирите е да се оставят да ги заравят живи. Други хора, изпаднали в подобен транс, са заблуждавали лекарите, които ги обявявали за мъртви и давали нареждания да бъдат погребани живи.
С продължаването на моите преживелици в усмирителна риза в Сан Куентин аз немалко размишлявах върху този проблем на каталептичното състояние. Спомних си, че бях чел как селяни в далечния северен Сибир, прекарвали дългите зими в същия зимен сън, както мечките и други диви животни. Един учен изследвал тези селяни намерил, че в тези периоди на „дългия сън“ дишането и храносмилането фактически спирали, а сързето работело при такова ниско напрежение, че не можело да се установи от необучен лаик.
В такъв транс процесите в тялото са тъй близо до съвършеното спиране, че поеманите въздух и храна са съвсем незначителни. Предизвикателното ми дъжание спрямо директора Атъртън и доктор Джаксън почиваше отчасти върху тези мои размишления. Тъкмо затова се осмелявах да ги подбуждам да ми дадат сто дни в усмирителна риза. А те не смееха да приемат предизвикателството ми.
Все пак аз успявах да мина без вода, както и без храна през десетдневните наказания. Струваше ми се, че е непоносима безочливост, когато съм потънал в съновидение отвъд пространството и времето, да бъда извикан обратно към жалкото настояще от мизерен лекар, поднесъл вода до устните ми. Затов предупредих доктор Джаксън, първо, че имам намерението да минавам без вода, докато съм в усмирителната риза, и, второ, че ще се противопоставям на всяко усилие да ме принуди да пия.
Разбира се, трябваше да се попреборим, но след няколко опита доктор Джаксън се отказа. След това времето, през което оставах да живея като Даръл Стандинг при наказването ми с усмирителна риза, едва ли траеше и няколко цъкания на часовника. Тутакси, щом ме зашнуроваха, аз се отдавах на предизвикването на малката смърт. С времето това стана просто и лесно. Аз прекъсвах жизнеността и съзнанието си толкова бързо, че избягвах наистина ужасното страдание, настъпващо при спиране на кръвообръщението. Най-бързо настъпваше тъмнината. И следващото нещо, което аз, Даръл Стандинг, съзнавах, беше връщането към светлината и надвесилите се лица, докато ме разшнуроваха, и разбирането, че десет дена са минали като едно мигновение.
Но о, чудото и великолепието на тези десет дни, прекарани от мен другаде! Пътуването през дългата верига на съществувания! Продължителния мрак и проблясвания на мъгляви светлини и блещукащите призрачни мои „аз“, просветващи в нарастващата светлина!
Много съм за връзката на тези други „аз“ с мен и връзката на цялото това преживяване със съвременната доктрина за еволюцията. Мога наистина да кажа, че моите преживелици са в пълно съгласие с нашите заключения за еволюцията.
Аз като човек съм нещо, което расте. Моето начало не е било, когато съм се родил, нито когато съм бил заченат. Аз съм расъл, развивал съм се през неизчислим безброй хилядолетия. Всички тези преживелици във всички тези съществувания и на всичките други съществувания са послужили за оформянето на душевната тъкан или на духовната тъкан, която съм аз. Не го ли разбирате? Те са туй, от което съм изтъкан. Материята не помни, защото паметта е дух. Аз съм този дух, съставен от паметта на безбройните ми превъплащения.
Откъде е дошло у мен пулсирането на сляпата ярост, която погуби живота ми и ме вкара в проклетите килии? Положително тя не се е породила, не е била създадена, когато е заченато бебето, което трябваше да стане Даръл Стандинг. Тази стара сляпа ярост е далеч по-стара от моята майка, далеч по-стара от първата човешка майка. Моята майка не е създала при зачеването ми това страстно безстрашие, което притежавам. Нито пък всичките майки на цялата еволюция на човека са създали страха или безстрашието у хората. Защото страхът и безстрашието, любовта, омразата, гневът, всичките емоции са възниквали, развивали са се, превръщали са се в тъкан, която е трябвало да стане човек още далеч преди първите човеци.
Аз съм всичко това, което е било миналото ми, както трябва да се съгласи всеки подръжник на закона на Мендел43. Всички мои предишни „аз“ са запазили своите гласове, екове, подтици в мен. Самият ми начин на действие, горещите страсти, проблясъци на мисълта е нюансиран, настроен, безкрайно тънко нюансиран и настроен от тази безбройна редица на другите „аз“, които са ме предхождали и станали част от мен.