— Нищо му няма на шибания софтуер — сопна се Скот. — Същата лайняна история стана и през май, а тогава още не бяхме ъпгрейдвали. — „И ти още не беше постъпил на работа“, помисли си, но не го каза на глас. А после осъзна какво е казал и се изчерви от срам. Никога не беше ругал така, преди да започне работа тук.
— Ами да. Същата лайняна история, същият лайнян софтуер. — Ночера явно нямаше намерение да млъкне. Обхвана с жест контролната зала. — Уорд е купил ъпгрейдите от същото място, откъдето е купил и оригиналната система. Лайняна система от краварския Канзас. Прясно изсрана от гъза на някое говедо.
— Преди малко каза, че били от Тексас.
— Тексас, Канзас… — Ночера махна пренебрежително с ръка. — То пък една разлика, тури му пепел. Всичките са…
— Остави го на мира, Емил. Всички сме родени някъде.
Рен стоеше на прага на контролната зала с незапалена цигара канабис в ъгъла на устата и ръце в джобовете на работния гащеризон. Беше изчезнала веднага щом свали водолазния костюм, без да каже и дума. Скот от опит знаеше, че е по-добре да я остави сама, когато е в такова настроение. Поне докато не дръпне една цигара.
Ночера въздъхна тежко.
— Виж, Карм, не е така. Не се заяждам само защото той е незаконен тука. Много хора биха го направили, но не и аз. Според мен човек има право да се бори за прехраната си дори ако трябва да прокопае тунел под границата. Но не може да си седи тук и да ми казва, че евтините боклуци, дето ги правят в Джизъсленд, работят толкова добре, колкото продуктите на Ръба. Щото просто не е така, мамка му.
Рен се усмихна уморено на Скот и каза:
— Не му обръщай внимание. Уорд го няма и само Бог знае колко гадории е шмръкнал Емил от сутринта.
Ночера й размаха пръст.
— Ти си гледай твоите химикали, Карм. И ме остави сам да си избирам моите.
— Това ли? — Рен извади цигарата от устата си и я вдигна, така че всички да я видят. — Това е евтина дрога, Емил. Няма да съм аз тая, дето ще се моли за аванс една седмица преди заплата.
— Да ти го начукам.
Тя лапна цигарата, стисна връхчето й със загрубелите си пръсти да я запали и дръпна силно. Огънчето се разгоря и изпука. Рен издиша облак дим и погледна през него към Ночера.
— Мерси — каза накрая. — Не е най-доброто предложение, което получавам тази седмица обаче.
— Какво, да не би нашето момченце от църковния хор да е събрало смелост?
Скот се изчерви до ушите. Кармен Рен беше най-великолепната жена от плът и кръв, която беше виждал, а тъй като двамата се занимаваха с поддръжката на съоръженията, беше имал предостатъчно възможности да види доста от плътта й. Рен се преобличаше в съблекалнята без грам стеснителност, което пастор Уилямс със сигурност би осъдил като горделивост и безсрамие. Скот учтиво обръщаше гръб всеки път, но така или иначе беше зървал по нещичко, докато тя вдигаше ципа на водолазния костюм или най-неочаквано го смъкваше до кръста си в зодиака, защото й е станало горещо. Кожата й беше като светъл мед, а извивките на тялото й бяха нежни, но и съвсем красноречиви дори в безформения служебен гащеризон с логото на „Уорд Биосъплай“. Но най-поразителното в Кармен Рен беше дългата й права коса, която се разсипваше като черна вода по раменете й всеки път, когато свалеше паякообразната шнола и небрежно наклонеше глава настрани. Имаше тъмни иронични очи, леко изтеглени нагоре, скули като скалните корнизи на някой хималайски връх, а когато се съсредоточеше върху нещо, цялото й лице застиваше в порцеланена неподвижност, от която сърцето му се пръскаше на дребни отломки и пращеше като пламналото въгленче в цигарата й с канабис.
През последните няколко седмици, когато се прибереше след работа, Скот все по-често се хващаше, че мисли за Рен, и то по начин, който несъмнено беше греховен. Искрено се беше постарал да устои на изкушението, но напразно. Тя се появяваше неканена в сънищата му, в пози и роли, които го караха да се черви през деня. Неведнъж през последните седмици се беше събуждал твърд като камък след тези сънища, ръцете му по своя воля търсеха облекчение, а в устата му дълго се задържаше вкусът на името й. И още по-лошо, имаше чувството, че когато го погледне, Рен вижда до самата потна сърцевина на желанието му и това я изпълва с презрение към него.
Сега тя пушеше, свела поглед към Ночера, все едно гледаше нещо, което току-що е изтекло от торните резервоари.
— Днес май наистина си по-гаден от обикновено — каза и се обърна към Скот. — Искаш ли да пием по кафе на кея?
— Ъъ, двамата с теб имаш предвид? — Скот скочи, щом тя кимна утвърдително. — Ами да. Добре. Супер.
— Ъъ, ъъ, със, ъъ, с теб? — изхили се Ночера и подбели очи, все едно припада от вълнение. Извади отнякъде преувеличен джизъслендски акцент, както говореха в комедийните сериали по мрежата, и продължи: — Въх, скъпъ, мож ли отказа човек на такваз госпойца. Ъммм, слава, ъммм, слава на милостивия Господ Бог наш.
Скот стисна юмруци. У дома беше участвал в достатъчно сбивания и знаеше, че не го бива много по тази част — за разлика от Ночера, което си личеше от пръв поглед. Беше виждал белезите, когато той обличаше и събличаше водолазния костюм, усетил го беше в стойката му и в неприкритото предизвикателство на лошите му очи. Напомняше му за по-големия брат на Джак Маккензи, онзи, който се беше записал в армията на шестнайсет години и година по-късно се върна у дома загорял от слънцето и с колекция от войнишки истории за места, които никой не беше и чувал.
Въпреки това превъзходството, което Ночера демонстрираше само защото е гражданин на Ръба, вече беше непоносимо и той…
Рен застана помежду им, преди Скот да е осъзнал напълно какво се готви да направи.
— Казах кафе, Скот. Не счупен нос. — И кимна към вратата. — Хайде. Остави го тоя онанист.
— Все ще е по-приятно от това да легна с теб, Рен. — Ночера, без да става от стола си и все така ухилен, се наведе да погледне Скот покрай задника на Рен. — Казвам ти, хлапе, такива като нея ги познавам като петте си пръста. Бил съм им между краката и знам как миришат. Казвам ти, по ще ти е кеф сам да се оправиш.
Скот скочи с вдигнати юмруци. Поредното изчервяване нахлу през него като приливна вълна, сгорещи бузите му, чак корените на косата го засърбяха. Видя как усмивката се смъква от лицето на Ночера, заменена от внезапен интерес. Ночера смъкна лениво крака от конзолата и Скот разбра, че здравата ще го наритат, но какво пък, майната му…
И изведнъж се озова плътно притиснат към Рен. Чистата миризма на още влажната й коса, топлината на кожата и меките извивки — току под носа му. А после тя го бутна решително към вратата. И никак не изглеждаше доволна.
— Излез — каза му, твърдо като ръката й на гърдите му. — Чакай ме горе.
Той тръгна с леко залитане, срамът и облекчението пулсираха в сърцето му в приблизително еднакви количества. Вратата зад него се затвори и заглуши подигравателната забележка на Ночера до едва доловимо мърморене. Рен го прекъсна гневно. Искаше му се да остане и да чуе какво ще си кажат, но…
Тръгна тихо по осветения с електрически крушки метален коридор, качи се по тракащата метална стълба до горните офиси и излезе под късното следобедно слънце. Все още беше задъхан. Застана до парапета на един от подстъпите към кея и стисна с две ръце преплетените въглеродни фибри, сякаш можеше да ги скърши. Сведе поглед към побелелите си кокалчета.
„… шибаният Ночера, шибани задници от Ръба, шибано място…“
Само че той го знаеше още преди, напомни му една малка и спокойна част вътре в него. Винаги бе знаел какво ще е. Знаеше, защото чичо му Джед, който беше ходил в Ръба още преди Скот да се роди, му беше разказал всичко. И пастор Уилям му го беше казвал, с гневни, подплатени с адски огън изречения. Майка му пък плачеше и му го повтаряше безброй пъти. Приятелите му го предупреждаваха през смях.
Всички му го казваха, защото всички знаеха какво мислят безбожниците от Ръба за републиканците. Тежък труд и омраза, само това щели да му предложат. Щели да го използват и да го презират и ако не го спипали имиграционните служби, щели да го спипат лихварите и мафиотските банди. Нямало да има никакви права, никой, към когото да се обърне за помощ. Щял да е едно нищо, по-малко от нищо дори, един от мълчаливите черноработници, които са по-евтини от машини, по-тихи, по-невзискателни и по-ефикасни от тях, иначе — фрас! — средностатистическият гражданин на Ръба, свикнал с високите технологии и високото си самочувствие, просто ги бракувал и ги заменял с нещо, което ще върши същата работа по-бързо, по-евтино, по-добре.
„И въпреки това не ти казвам да не отиваш“. Джед, седмица преди Скот да избяга, се облегна до него на дървената ограда и се загледа в залеза, оцапал небето над планината. Тогава Джед не го знаеше, но Скот вече беше оставил капарото на човека в Бозман, който щеше да му уреди прехвърлянето през границата. Щеше да потегли с камиона, който тръгваше следващия вторник. „Не ти казвам да не отиваш, защото и тук не те чака нищо по-добро. Хората мразят Ръба, и не без основание, но там има възможности, каквито тук няма да видиш и до края на отредените ти от Бога дни. Там парите не са в застой като тук. Там те още се движат, а животът не е класифициран и неподлежащ на промяна. Там можеш да надушиш парите и да тръгнеш по дирята им. Ако имаш късмет, може и да постигнеш нещо в живота си. А ако се задържиш за по-дълго, ако станеш легален и създадеш семейство, децата ти ще имат още подобри възможности. Не знам дали знаеш, но в Ръба образованието е безплатно. Наистина безплатно, и добро при това, а не простотиите, на които учат децата тук.“
Вечерта сгъстяваше цветовете на залеза. Захладня.
„А ти защо се върна, Джед?“, беше го попитал Скот след проточилото се мълчание.
Джед се усмихна и сведе поглед към загрубелите си от работа ръце.
„Винаги си умеел да задаваш точните, въпроси, Скоти. Защо се върнах ли? Не знам, може би просто не бях достатъчно силен, за да остана. Ужасно ми липсваше домът, казвам ти, ужасно. И на двама ни много ни липсваше, и на мен, и на баща ти. Все си говорехме как ще се върнем и сигурно точно това ни помагаше да останем — още месец, още година. А после, когато Даниъл пострада, вече нямаше с кого да си говоря и носталгията ме захапа здравата.“
Скот добре познаваше тази захапка. Понякога я надвиваше, за дни наред, особено в началото, когато се хващаше на всякаква лайняна работа и вечер нямаше сили за нищо, освен да легне и да спи. Но копнежът винаги се връщаше и сега, сега, когато имаше времето и заделените пари, усещаше същата ерозия, която беше прекършила Джед. Всяка вечер се молеше, както беше обещал на майка си, ходеше на християнска църква при всяка възможност, но напоследък му ставаше все по-трудно да реши за какво да се моли.
— Мина ли ти вече?
Въпросът го стресна. Не беше чул Рен да се приближава.
— Там, откъдето идвам — през стиснато гърло каза той, — не може да се говори по този начин пред жена.
Тя кривна глава и му се усмихна нежно.
— Е, там, откъдето аз идвам, не си мерим приказките според пола на присъстващите. Но все пак благодаря. Стана ми приятно. Особено като се има предвид, че Ночера щеше да те прегази. Той е задник, Скот, но това не означава, че си оставя магарето в калта.
— Знам. Виждал съм такива като него.
— Сериозно? — Тя го изгледа вторачено за миг, после вдигна вежда. — Всъщност да де, виждал си. Е, онова, което се опита да направиш, беше много храбро.
Скот усети как нещо разцъфва в душата му. После го усети и как увяхва, когато Рен поклати глава.
— Адски тъпо, но много храбро. Е, ще ходим ли да пием кафе, или не?
Компанията „Уорд Биосъплай“ беше започнала съществуването си като едно от няколкото новосъздадени дружества за морски биотехнологии, разработващи водите в зоната на търговския пристанищен комплекс Куок, но с времето беше погълнала голяма част от съседната конкуренция и сега заемаше цялата северна част на комплекса: помещаваше се в разнородна колекция от сглобяеми офис сгради, допълнителни олекотени докове и новопостроени складове. За да откриеш нещо, което да не е собственост на Юлисис Уорд, трябваше да минеш по някой от тесните свързващи мостици чак до южния край на комплекса, където десетина закусвални с изглед към морето обслужваха пристанищните работници.
Влязоха в „При Чанг“, по всеобщо признание най-доброто кафене в околността. Беше оборудвано с десетки монитори, излъчващи сингапурска клубна музика.
— Добро е — каза Рен и посочи с чашата си към екраните. — Нищо общо няма със сладникавия боклук, дето ни го пускат долу.
— Да, добре е. — Каза го сърдито — още не му беше минало съвсем, задето го беше нарекла „тъп“. Освен това въпросната „сладникава“ музика на него му харесваше. За разлика от масата гърчещи се полуголи тела, които гледаха в момента.
Рен отпи и кимна одобрително.
— И кафето е хубаво. И точно навреме ми идва, между другото. Ако Уорд ще ни трие сол на главата, по-добре да съм във форма. На крак съм от четири сутринта.
— Какво си правила толкова рано?
Тя сви рамене.
— Ами, знаеш как е.
От което той разбра, че Рен има и друга работа. Следователно беше нелегална като него, защото иначе нямаше да й трябва втора заплата. Тук хората живееха охолно и без да се претрепват от работа. Това беше една от най-очевидните разлики между Ръба и Републиката.
Намекът за солидарност почти заличи обидата.
— С времето става по-лесно — успокои я той. — Работех на три места едновременно, преди да започна тук. Уорд обича да се накрещи, когато нещо се обърка, но иначе е добър шеф.
Тя кимна.
— Сигурно е доста трудно там, откъдето идваш, а? — попита и го стрелна изпод вежди. — Откъде си? Нека позная… От Небраска? Или от някоя от Дакотите?
— От Монтана.
Тя вдигна високо вежди.
— Водните войни. Сигурно е било трудно да растеш там.
— На други места е още по-лошо — побърза да защити той дома си, макар че не би могъл да приведе пример в полза на твърдението си. — Само дето… сещаш се. Трудно е да си намериш добре платена работа, ако не познаваш когото трябва.
Тя кимна.
— Plus са change.
— Моля?
— Няма значение. — Рен не сваляше поглед от екраните. — Уорд спомена ли кога ще се връща?
— Нищо конкретно. Каза, че можело да му отнеме целия ден. Предполагам, че е замислил основна проверка или нещо такова. Иначе, ако беше само да нагледа решетките, щеше да се върне след два-три часа, както обикновено. — Скот се поколеба. — Кармен, може ли да те питам нещо?
— Ами да. — Каза го разсеяно, сякаш мислите й бяха другаде.
— Откъде си?
Рязък кос поглед. Сега вече определено беше привлякъл вниманието й.
— Това е дълга история, Скот. — Отпи от кафето. — Сигурен ли си, че искаш да ти досадя с нея?
— Няма да ми досадиш. Обичам да слушам за места, където не съм бил.
— Защо мислиш, че съм от някъде другаде?
Но го каза с усмивка, все едно го подканяше да й отвърне със същото. Той го направи, при това почти без да се изчерви.
— Стига, Кармен. Нямаше да работиш за Уорд, ако беше родена и израсла в Ръба. Това важи за всички ни.
— Кимна към клиентелата и благоразумно сниши глас.
— Всички тук са от някъде другаде. И ти едва ли си изключение.
Тя вдигна за пореден път вежда.
— Истински детектив, а?
— Просто си отварям очите.
— Да, май наистина го правиш.
— Хайде де, кажи. Откъде цъфна тук?
Последва дълга пауза. Скот чакаше търпеливо. Познаваше тези моменти от разговорите си с други нелегални — кратката безтегловност, преди доверието да вземе връх, преди събеседниците да се отърсят от обичайната си подозрителност и да се разговорят така, както някога са го правили свободните американци, някога, преди гадният интернационализъм и китайците — политическата класа на Китай, напомни си той, „ти не си расист, Скот“ — да разцепят най-великата нация, съществувала на лицето на Земята, и да захвърлят отломките както Мойсей някога захвърлил строшените плочи с Божиите заповеди.
— От Тайван — каза Рен и сърцето му преля от благодарност за проявеното доверие. — Чувал ли си за Тайван?
— Ами да. Така де, естествено. — Направо щеше да се претрепе в желанието си да й угоди. — Това е в Китай, нали? Нещо като китайска провинция.
— Ще им се, мамка им! — изсумтя Рен. — Тайван е остров и е близо до китайското крайбрежие, за това си прав. Но сме независима държава. Записано е във всяко търговско споразумение и във всеки пакт за неразпространение на територията на Тихоокеанския ръб през последните сто години; Онова, което наричат „оранжерийна икономика“ или икономика на протекционизма, със същия статут като Свободно пристанище Анжелин, със същото главоломно производство, заради което никой не смее да се ебава с тях, от страх, че ще свалят ограниченията върху износа, ще наводнят със стоки целия Ръб и ще им сринат икономиката. Там съм израснала.