Карл стигна до следващия ъгъл и спря. Потисна желанието си да надникне. Габи беше завила надясно, на широка улица, настлана с всемент и пълна с хора. Карл клекна, извади умните си очила и надзърна зад ъгъла на височината на коленете си. Вече не му се налагаше да примижава на ярката светлина и почти веднага видя Габи: тя бързаше през тълпата. Поглеждаше през рамо, но си личеше, че не го е забелязала. Не бързаше като човек, обзет от внезапна паника, просто си пое дълбоко дъх и тръгна с широка крачка. Карл изчака да се отдалечи на петдесетина метра и я последва, леко приведен, за да не му стърчи главата. Особената му походка му спечели един-два учудени погледа, но никой не го заговори, и което беше по-важно, никой не направи коментар на глас.
Разполагаше с десетина минути, подсказа му мрежата. Толкова време беше необходимо мълвата за сбиването в бара да стигне до някой от управата на лагера и този някой да вдигне хеликоптер над правите улици на „Гарод Хоркан № 9“. Ако дотогава не откриеше беглеца, край на играта.
След три пресечки Габи пресече улицата и влезе в едноетажна барака. Карл я видя как вади матовосивия правоъгълник на картата-ключ от джоба на дънките си и я прокарва през ключалката. Вратата се отвори и тя хлътна вътре. Карл беше твърде далеч, за да различи табелка с номер или име, но пък пред бараката имаше няколко висящи саксии с разцъфнал в жълто кактус. Карл изтича до бараката, мушна се в алеята, която я делеше от съседната, и мина отзад. Намери незаключен прозорец на тоалетна, отвори го и се прехвърли вътре. Раната му напомни за себе си — срязаните мускули се търкаха едни в други по непредвиден от природата начин. За една бройка да стъпи в тоалетната чиния, но успя да отскочи навреме встрани, клекна до вратата и се намръщи от болка.
През тънката като хартия стена се чуваха гласове. Звукоизолацията на сглобяемите бараки беше подобрена значително през последните години, но само на външните стени. Ако човек искаше същото и за вътрешните, трябваше да се бръкне. „ГХ“ определено не биха включили подобна екстра в основния пакет, а наемателят на тази барака, Габи или Грей, очевидно не беше платил за въпросното подобрение. Чуваше се гласът на жената, а после прозвуча и друг, Карл го познаваше от аудиофайла в досието.
— Тъпа шибана кучка! Защо дойде тука ма?
— Аз… Ти… — Гласът й пресекна от обида. — Да те предупредя.
— Да бе! И той ти е по петите. Глупачка смотана!
Плющене на силен шамар. Карл чу ахването на жената и нищо друго. Или беше много корава мацка, или беше свикнала да я бият. Или и двете. Той натисна леко дръжката, открехна вратата и надникна. Нещо се стрелна пред тясната пролука — вдигната в някакъв жест ръка, появи се и изчезна толкова бързо, че Карл не видя дали онзи държи оръжие, или не. Посегна под якето си за пистолета „Хааг“. Нещо тежко се прекатури с трясък в съседната стая.
— Сигурно всеки момент ще цъфне, оставил те е да стигнеш дотук, за да те проследи. Празноглава фуста такава, как можа да…
„Сега!“
Карл блъсна вратата и скочи в малката стая. Подът бе застлан с килимчета в ярки цветове. Грей беше извърнат наполовина, надвиснал над свилата се жена, която беше съборила саксия с някакво високо растение до входната врата, докато се бе отдръпвала. Бузата й бе пламнала от шамара. В стаята имаше и други цветя, плюс евтина рисувана керамика и перуански икони по лавиците, малка статуетка на някакъв светец и испанска молитва, избродирана и сложена в рамка на една от стените. Очевидно това беше жилището на Габи.
Постара се гласът му да звучи твърдо и спокойно.
— Край, Франк. Играта свърши.
Грей се обърна бавно, предпазливо и… по дяволите, да, имаше оръжие, огромен черен пищов, истинско оръдие, заварено сякаш за дясната му ръка. Една миниатюрна част от съзнанието на Карл, неподвластна на мрежата и на бетамиелина, който се лееше на вълни из останалата част на тялото и мозъка му, идентифицира пистолета като оръжието на престъплението, „Смит 61“, без гилзи. На повече от четиридесет години, но казваха, можеш да оставиш тоя пищак в орбита, да направиш една обиколка на Земята, да си го прибереш и той пак ще убива, все едно току-що е слязъл от конвейера. За пръв път от доста време Карл изпита благодарност за хладната тежест на хаага в собствената си ръка.
Това не му помогна особено, когато Грей се усмихна.
— Здрасти, оонеецо.
Карл кимна и каза:
— Остави пистолета, Франк. Всичко свърши.
Грей се намръщи, сякаш обмисляше предложението му сериозно.
— Кой те праща? Джизъсленд?
— Брюксел. Пусни пистолета, Франк.
Но Грей дори не помръдна. Направо като холофилм на пауза. Дори смръщената му физиономия не се промени. Или пък се смръщи една идея повече, сякаш Грей се опитваше да проумее как, по дяволите, се е стигнало до това.
— Познавам те — внезапно каза той. — Марсо, нали? Онзи пич с лотарията?
„Остави го да говори.“
— Близко си. Марсалис. Новото ти лице ми харесва.
— Сериозно? — Огромният „Смит 61“ все така висеше хлабаво в ръката на Грей, ниско до бедрото. Карл се зачуди дали Грей още е с мрежа. Ако беше, щеше да има разлика в скоростта му, но не това беше истинският проблем. Истинският проблем беше свързаната с това разлика в поведението му. — Опитвам се да се впиша, сещаш се. Деру куи уа утареро.
— Не мисля така.
— Сериозно? — И бавната, многозначителна усмивка, която Карл се бе надявал да не види.
— Нямаше да те заковат, Франк. Това важи за всички ни и точно в това ни е проблемът. А и говориш японски с ужасен акцент. Ако искаш съвет от мен, по-добре ръси мъдрости на английски.
— Не искам, пич. — Усмивката се превърна в хилене. Започнал беше, плъзгаше се в цепнатината. — Не ти ща съвета.
— Защо не пуснеш пистолета, Франк?
— Списък с причини ли искаш, по дяволите?
— Франк. — Карл стоеше съвсем неподвижно. — Виж какво държа. Това е „Хааг“. Дори да ме простреляш, стига само да те одраскам, докато падам на пода. Свърши се, разбери. Защо не се опиташ поне да ограничиш щетите, да спасиш нещо?
— Като тебе ли? — Грей поклати глава. — Аз не съм ничие пале, оонеецо.
— О, я не се вдетинявай! — Внезапният гняв в собствения му глас го изненада. — Всички сме нечии палета. Щом искаш да умреш, давай, накарай ме и готово. На мен ми плащат еднакво, без значение как ще те доставя.
Грей видимо се напрегна.
— Мда, бас ловя, че ти плащат.
Карл се помъчи да се овладее. Вдигна успокоително лявата си ръка.
— Виж…
— Няма какво да гледам. — Безмилостно хилене. — Знам си бройката. Три евроченгета, двама щурмоваци от Джизъсленд. Мислиш, че не знам какво означава това ли?
— Сега става въпрос за Брюксел, човече. Щом си с мен, значи си под тяхна юрисдикция. Не е задължително да умираш. Ще те приберат, вярно, но…
— Да, ще ме приберат. Някога излежавал ли си присъда в лагер?
— Не. Но едва ли е по-лошо от Марс, а ти и без това отиваше там.
Грей поклати глава.
— Грешиш. На Марс ще съм свободен.
— Не е точно така, Франк.
Габи се хвърли с крясък към него.
Разстоянието между тях никак не беше голямо и тя го беше преминала наполовина, с вдигнати ръце и извити като на граблива птица пръсти, когато той я простреля. Пистолетът „Хааг“ издаде дълбок кашлящ звук и куршумът я удари някъде високо в дясното рамо. Завъртя я в пълен оборот и я събори върху Грей, който вече вдигаше своя „Смит 61“. Успя да стреля веднъж, оглушително в малката стая, и стената вляво от Карл се разхвърча на парчета. Оглушен, с надрани от отломките ухо и лице, Карл се метна тромаво настрани и стреля четири пъти. Грей залитна назад като засипан с крошета боксьор, удари се в отсрещната стена и се свлече по задник на пода. Пистолетът още беше в ръката му. Вдигна очи към Карл, който се приближи предпазливо, стреля още два пъти в гърдите му и остана така, с насочен пистолет, докато животът в очите на Грей не угасна.
Още една затворена биотехнологична сметка.
Габи се опита да стане и се подхлъзна на собствената си кръв. Раната на рамото й кървеше обилно, кръвта се стичаше по ръката й и попиваше в пъстрото килимче. Куршумите за пистолетите „Хааг“ бяха направени така, че да остават в тялото — стената зад Габи беше недокосната, — но причиняваха жестоки наранявания при влизането си в плътта. Тя вдигна очи към него; скимтеше тихичко, обзета от дива паника.
Карл поклати глава и каза на кечуа:
— Ще ида да повикам помощ.
После, в потока светлина, който се ливна през вратата, се обърна безшумно и я простреля в тила.
2.
Арестуваха го естествено.
Привлечени от стрелбата, отряд бронирани мъже от охраната на лагера се придвижваха на прибежки по улицата, използваха прикритието на сградите и паркираните коли. Приличаха на ято бръмбари с човешки размери. Слънчевите лъчи се отразяваха в матовосините нагръдници и върховете на шлемовете им, в цевите на късите им бойни карабини. Не издаваха и звук — пак като бръмбари. По всяка вероятност снаряжението и екипировката им за борба с безредици — и те с логото на „ГХ“ — вървяха в пакет с индукционни микрофони и комуникационни връзки. Представи си го от тяхна гледна точка. Тихи напрегнати гласове по вътрешната връзка. Усилено от специалните очила зрение.
Завариха го седнал с кръстосани крака на стъпалата пред входната врата на сглобяемата барака, сложил ръце върху коленете си с дланите нагоре. Това беше поза за медитация, която беше научил от Съдърланд, макар че в момента изобщо не му беше до медитиране. Ефектът на мрежата бързо отслабваше и болката в хълбока се връщаше пълзешком. Карл дишаше плитко, за да дразни раната по-малко, и внимаваше тялото му да е напълно неподвижно. Наблюдаваше напрегнато как мъжете от лагерната охрана бавно се приближават. Пистолета „Хааг“ и разрешителното си от Агенцията беше оставил на улицата, на цели четири-пет метра от стъпалата, и веднага щом първият брониран стрелец се приближи достатъчно с опряна в рамото и готова за стрелба карабина, Карл бавно вдигна ръце над главата си. Младежът в специалната броня дишаше, тежко, под шлема и очилата момчешкото му лице беше побеляло от напрежение.
— Аз съм лицензиран агент — каза високо и ясно Карл на испански. — Работя по договор с Агенцията за генетично лицензиране към ООН, АГЛОН. Разрешителното ми е ей там, при пистолета. Не съм въоръжен.
Останалата част от отряда го наобиколи, всичките с насочени за стрелба оръжия. Млади момчета, тийнейджъри. Водачът им беше мъничко по-голям, но и неговото потно лице не излъчваше особена увереност. Карл повтори рецитацията си, продължаваше да седи неподвижно. Трябваше да проумеят кой е и какъв е, преди да влязат в бараката. Трябваше да им предложи нещо, някакъв авторитет, институция, върху която да прехвърлят отговорността. Защото зад високотехнологичната екипировка те бяха мобилизирани селянчета, като онези, с които беше пътувал в патрулния камион. Повечето сигурно бяха напуснали училище на четиринайсет, някои и по-рано. Може изобщо да не бяха чували за Европейския съд, отношението им към ООН пък беше в най-добрия случай нееднозначно, но разрешителното от Агенцията беше внушително наглед парче пластмаса и холотехнология. С малко късмет именно то щеше да натежи на везните, когато откриеха труповете в бараката.
Водачът на отряда свали пушката си, коленичи до разрешителното и го взе. Взира се дълго в холоснимката, сравняваше я с лицето на Карл. Стана и побутна колебливо с върха на ботуша си пистолета „Хааг“. После каза:
— Чухме изстрели.
— Да, знам. Опитах се да арестувам двама заподозрени по дело на АГЛОН и те ме нападнаха. Мъртви са, и двамата.
Младежите се спогледаха през визьорите на шлемовете си. Капитанът кимна на двама, момче и момиче, и те се качиха по стъпалата. Момичето извика предупредително при вратата.
— Вътре няма живи хора — каза Карл. — Уверявам ви.
Двамата младежи влязоха в бараката по всички правила на военната тактика и преминаха от стая в стая: продължаваха, напълно излишно, да подканят на висок глас присъстващите да се предадат. Останалите чакаха, все така с насочени към него оръжия. Накрая момичето излезе с преметната през рамо пушка, отиде при водача и му каза нещо. Той кимна и си свали очилата. Карл срещна обичайния, познат му до болка втренчен поглед и въздъхна. Все същата смесица от страх и отвращение. Младият мъж откачи от колана си синя пластмасова примка за задържане и го посочи, все едно е нещо мръсно.
— Ставай — каза студено. — Ръцете зад гърба.
Когато най-после махнаха примката, пръстите му бяха изтръпнали до безчувственост, а раменните стави го боляха от усилието да притиска китките си една към друга, та кръвообращението му да не спре съвсем. Бяха стегнали примката жестоко — Карл стискаше юмруци, докато я слагаха, но дори и този трик не му осигури достатъчно хлабавина, а напрежението в раменете го принуждаваше от време на време да раздалечава китки, така че както и да застанеше, примката се впиваше в месото му. Като се имаше предвид и раната в хълбока, връзването определено му идваше в повече.
Бяха видели раната, докато го обискираха, но повече ги интересуваше да му изпразнят джобовете, отколкото да се погрижат за здравето му. Така че махнаха примката. Стига да не умреше, докато е при тях, май изобщо не им пукаше как е. В сградата на лагерната охрана срязаха дрехите му, някакъв медик огледа безразлично раната, обяви я за повърхностна, напръска я с антибактериален препарат, залепи я и я покри с превръзка. Без аналгетици. После го вкараха в пластмасова арестантска килия, която миришеше на урина, и управителят цели два часа се преструва, че има по-неотложни задачи от престрелка с две жертви в лагера, за който отговаря.
Карл прекара това време, като проиграваше наум сблъсъка си с Грей и търсеше вариант, в който Габи оставаше жива. Преценяваше ъглите, думите, които беше използвал, начина, по който се беше развил разговорът. И всеки път стигаше до едно и също заключение. Имаше само един вариант, при който Габи оставаше жива — ако беше застрелял Грей веднага щом изскочи от банята.
Съдърланд би се ядосал много, това го знаеше.
„Пътуване във времето не съществува — беше му казал веднъж с дълбокия си търпелив глас. — Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.“
Окуражени от спомена, собствените му мисли представиха сметката си.
„Това повече не искам да го правя.“
Накрая двама младежи от отряда, вече без броня, дойдоха и го изведоха от килията, без да му свалят примката, и го отведоха в малък офис в другия край на сградата. Лагерният управител беше приседнал на ъгъла на бюрото си, люлееше крак и гледаше как грубо свалят примката от китките му. Няколко капки от разтворителя капнаха върху кожата му и го изгориха. Не беше случайно, реши Карл.
— Много съжалявам за случилото се — каза управителят, на английски и без никакво видимо съжаление. Беше типичен представител на породата си — висок, бял, около четирийсетте, с маркови цивилни дрехи, които бегло напомняха униформа. Карл знаеше, че се казва Аксел Бейли, но самият Бейли нито му се представи, нито се ръкува с него.
— Аз също.
— Мда, видно е, че са ви задържали неоснователно. Но ако ме бяхте уведомили за пристигането си, преди да хукнете из лагера и да се правите на детектив, можехме да си спестим много неприятности.
Карл си замълча, само разтърка китките си и се подготви мислено за болката от подновеното запознанство на ръцете му с нормалното кръвообращение.
Бейли се изкашля.
— Значи така. Потвърдихме, че Родригес наистина е лицето, което твърдите, че е бил. Станала е някаква грешка, изглежда. Както и да е, от вашата служба искат веднага да се свържете с тях и да докладвате за стрелбата, но тъй като ние няма да оспорваме юрисдикцията, разбира се, на този етап няма да има нужда от друго. Аз обаче бих искал гаранция от вас, че ще представите в КОЛИН подробен доклад веднага щом се върнете в Лондон, и ще споменете за оказаното ви от управата на лагера сътрудничество. Ако имаме съгласие по този въпрос, сте свободен да си вървите, дори можем да ви осигурим транспорт.