Едно последно, дълбоко дръпване от цигарата и вдигнати вежди. После Неван смачка фаса в пепелника.
— Вече си на свободна практика, така ли?
— Винаги съм бил, Стефан. Лиценза ми го държи АГЛОН, но ме викат само при нужда. През останалото време трябва да си заработвам прехраната като всички други.
— И какво иска от мен „клиентката“?
— Разследваме някои контакти на familias andinas. Опитваме се да разбием контрабанден канал за продукти на „Марстех“ във въдворителните лагери.
— И има ли някаква причина да ви помогна?
— Освен факта, че Манко Бамбарен те продаде преди три години? Не, за друга причина не се сещам. Винаги съм те смятал за щедър по душа човек.
Неван разтегна устни в нещо като усмивка.
— Да, тайта Манко наистина ме продаде. Но стоката дойде да я прибереш ти.
— Виновен е вестоносецът, така ли?
— Естествено.
Карл си взе от мезето.
— Наистина ли мислиш, че един мафиотски кръстник второ качество, вманиачен на тема етническа принадлежност, би тръгнал срещу АГЛОН заради теб? Наистина ли си бил толкова отчаян да повярваш, че точно при него ще намериш убежище, Стефан? Има си причина Манко да стигне до позицията на „тайта“ и тя определено не е в щедрата му природа.
— Ти пък какво знаеш за всичко това, марсианецо? Доколкото си спомням, повечето ти мисии бяха все умиротворителни, при това в Близкия изток.
— Знам, че…
— Знаеш ли, че в Централна Азия още действат съюзи между военноплеменни групировки, които аз създадох буквално от нищото още през осемдесет и седма? Знаеш ли колко от марионетните президенти, които държат речи по Ал Джазира, дължат постовете си на мен?
Карл сви рамене.
— Не можеш да пренесеш наготово в Южна Америка методите, дали резултат в Централна Азия. Става въпрос за един съвсем различен континент, Стефан.
— Да, и за една съвсем различна цел. — Неван изтръска нова цигара от пакета. Лапна я, дръпна силно да я запали и вдигна вежди. — Искаш ли?
— Ям в момента.
— Като щеш. — Наведе се напред, издуха дим през масата и се ухили. — Виж, фамилиите не са като онези шибаняци, военноплеменните вождове. И никога не са били. Вождовете искат същото, което иска и всеки преживящ политик — легитимност, признание и уважение от останалата част на стадото. Да се вози в лимузина с тежък ескорт.
Карл кимна, без да спира да дъвче. Неван му беше изнесъл кажи-речи същата лекция и преди три години, докато чакаха уреждането на документите, с които Карл да изведе французина от Лима с белезници. Но нека си говори. Току-виж споменал нещо, което Карл можеше да използва.
— Така че в класическия случай налице е вакуум във властта и десетина от въпросните шибаняци, които се боричкат за надмощие и налагане на нов ред, които пък да им осигурят място в лимузината. При фамилиите нещата не стоят така. Там вече съществува държавна структура, налице са и легитимирани отрепки, бели от креолско потекло и „индианци“ със силно преувеличен чистокръвен произход, които контролират парламента, армията, банките, земевладелците и всичките други хубави неща. До тези хубави неща фамилиите нямат достъп, останала им е само престъпността и сплотяващото ги етническо недоволство, което също е по-скоро мит, отколкото реален фактор. — Неван сложи ръка зад ухото си, сякаш се ослушваше. — А сега дори и митът заглъхва, човече. КОЛИН откара на Марс толкова много от местното население на платата и наля в региона толкова много пари, че фамилиите срещат все по-сериозни затруднения в набирането на хора. Единствените места, където все още имат значимо влияние, са гетата в Републиката. Никъде другаде не им обръщат внимание. Вече никой не се плаши от тях.
— И ти имаше план как да им върнеш старото страхопочитание.
Още дим на валма. Неван махна енергично.
— Заложих на силната си страна. Всички се страхуват от тринайските.
— Така е, само че всички тринайски са прибрани на сигурно място.
Французинът се ухили.
— Ще ти се.
— О, стига, моля ти се. — Карл махна с вилицата. — Едва двадесетина са на свобода. Едни прибираме, други бягат, но бройката се задържа.
— Не е в това въпросът, марсианецо. Изобщо не е в това въпросът.
— Така ли? А в какво?
Неван се заигра с приборите от своята страна на масата, само ги докосваше поред с пръстите на дясната си ръка.
— Въпросът е, че ние съществуваме. И пасваме идеално на всичките им атавистични страхове. Откакто са ни унищожили първия път, отчаяно търсят вещици и чудовища, с които да ни заместят. А сега ние пак сме налице.
— Добре, значи мъжката сила и йерархия вкарват човешката раса в коловозите на работещ социален ред, изкореняват най-опасните плевели и осигуряват стабилна база, така че хиляди години по-късно женските принципи да си пробият път към повърхността и да управляват с някакво подобие на цивилизована почтеност. Това е теорията на твоята приятелка, така ли?
Севги кимна.
— И на Валипур също, повече или по-малко. Както и на суфистите, доколкото иде реч за прозрение в състояние на развитие.
— Обаче обяснява и враждебната реакция, нали? — Явуз се ухили. — „Мерси, момчета, свършихте страхотна работа, предвид на половите си ограничения, но оттук поемаме ние“. Не си представям как религиозните фанатици биха се примирили с това.
— Е. — Севги сви рамене. — Не се примириха лесно, вярно е.
— Да, помня тълпите тук, как скандираха по улиците, когато бях дете. — Явуз изтъни глас в напевен ритъм: — „Мъжете имат власт, над жените, защото Аллах е създал едните по-добри от другите“. И така нататък.
— Пак тази старомодна безсмислица — изсумтя Севги.
— Въпросната старомодна безсмислица е залегнала в самата основа на Корана, ако си спомням правилно. Коранът не е ли част от нюйоркския ислям?
— Много смешно. Историческият контекст не е ли част от интелигентната човешка мисъл по тези места?
Пак пакостливата усмивка, Явуз май се отърсваше от внезапния си пристъп на мъжка вина.
— Тук — да, без съмнение. Но тръгнеш ли на югоизток, много скоро ще откриеш, че на интелигентната човешка мисъл не се гледа с добро око, И като си говорим за това, май и на югозапад от Ню Йорк е същото, или така поне съм чувал.
Севги се разсмя.
— Добре казано. Марсалис спомена, че си писал дисертация на тази тема. Приликите между САЩ преди отцепването и Турция или нещо такова.
— „Психосоциални паралели на турския и американския национализъм“. — Уж трябваше да прозвучи бомбастично, но той вдигна скромно ръце и подкопа ефекта. — Нещата никога не са толкова прости, разбира се, но наистина има доста прилики. И в двата случая говорим за силен и войнствен национализъм, пуснал корени в много тънка културна почва. И в двата случая имаме конституционно заложено светско управление, ръфано по петите от негодуващ фундаментализъм. И в двете страни е налице голяма културна пропаст между градските и селските общности. Еднакво недоверие към Новата математика, еднакъв подход в борбата със синдрома на отслабващата мъжественост — чрез драконовски закони срещу наркотичните вещества и неоправдан оптимизъм. Турция сигурно щеше да се разцепи като Щатите, ако не бяха европейците да дръпнат някой и друг конец отвън.
— Нещо не ми изглеждаш много признателен.
Той въздъхна.
— Да, знам. А би трябвало, струва ми се. Със сигурност не искам откачените фундаменталисти да патрулират по улиците и да убиват с камъни дъщерите ми, ако излязат без придружител или покажат повече плът от увит в саван труп. Но и другото не е много приятно — да знаеш, че страната ти е просто новият заден двор на банда надути циници, които още кътат спомена за империалистическото си минало.
— Това прозвуча почти патриотично.
— Само звучи, уверявам те. — Той въздъхна и поклати глава. — Карл каза ли ти, че преди да се прехвърля на тази работа, преподавах на затворници?
— Спомена нещо такова.
— Човек може да види доста неприятни неща в турската затворническа система. Самият аз съм виждал прекалено много политически затворници с белези от изтезания, за да запазя патриотизма си. Според мен всеки, който се гордее, че е такъв или онакъв, или е престъпник, или не познава достатъчно историята.
— Това ми харесва. — Севги се усмихна, забила поглед в бозата си. — Значи смяташ, че САЩ са можели да избягнат отцепването като Турция. Ако е имало външна сила, която да окаже необходимия натиск?
— Не непременно. — Незнайно защо го каза с тъга. — При вас е била налице относителната самостоятелност на отделните щати, федеративност, непозната в Турция. Имали сте два века недоволство в Юга, културни търкания, религиозна непримиримост, расово напрежение. Това са доста дълбоки пукнатини. Плюс антинаркотичните закони, които забавиха темпа, с който мъжествеността отмираше другаде.
Остави бозата на тезгяха, облегна се назад и вдигна отворените си длани към чашата като фокусник по време на представление.
— Но всичко това са просто академични разсъждения. Защото никога не е съществувала достатъчно голяма външна сила, която е в състояние да ви вразуми. По онова време КОЛИН още не съществува в сегашния си вид, ООН все още е беззъб тигър, който се опитва да си намери протезите, китайците не дават и пет пари за вас. Вътрешните корпоративни интереси се държат като банда гангстери, чиято единствена цел е да се възползват максимално от евтините ресурси и работна ръка, докато още ги има. Екологичното крило вдига врява до Бога, треската Занг докарва азиатското малцинство до истерия от страх. Търговските интереси на Тихоокеанския ръб не искат конфликт, а сделка, и когато я предлагат, кажи-речи всички по Западното крайбрежие си отдъхват облекчено. Лос Анджелис се отделя пръв, а после цялото крайбрежие се юрва след него.
Севги кимна. В една кутия върху гардероба още държеше копие от хартата на Анжелинското свободно пристанище. Мурад й я беше донесъл от една медицинска конференция на Западния бряг, когато тя още беше в началното училище. Като повечето успели имигранти първо поколение, и той изпитваше дълбоки чувства към втората си родина, дори ако тя се е разкъсала под краката му малко след като е слязъл от самолета.
— Да — унило каза тя. — А щом шибаният Западен бряг може да направи нещо…
Явуз кимна като учител, доволен от схватливостта на свой ученик.
— Именно. Североизточните щати се възползват от прецедента и също се отцепват. А междувременно от всички страни на барикадата са се изсипали толкова тежки думи, че компромисът е станал немислим. Класическият мъжки синдром. Всички губят, но важното е, че сме опазили честта си. Учебникарски пример. Чела ли си Мариела Грумбридж? „Развиващите се Щати“?
Тя поклати глава.
— Непременно я прочети. Прекрасна книга. Авторката преподавала в университета на Тексас, докато не я изгонили, защото подписала една антикреационистка петиция. Сега живее във Виена. С две думи, нейната теория гласи, че отцепването е пример за национална държава, която отмира заради неуспеха си да се пригоди към новите условия. Америка не могла да се справи с модерността, умряла от шока и била разкъсана на части от по-адаптивни политически субекти. Макар че според мен Грумбридж не е събрала смелост да назове истинската причина за смъртта на Америка.
— Която е?
Явуз сви рамене.
— Страхът.
— Това е сила, която не се измерва с числа. — Неван още не беше докоснал мезетата, но ракията в чашата му беше намаляла с два пръста. Изсмя се презрително. — Мислиш, че преживните се интересуват от факти? От статистика и официални проучвания? Всичко е в тръпката, човече. Заради това дишат и заради това живеят. Тръпката, от която ти се разтреперват краката. Чудовища съществуват, зло съществува, и то е някъде там, в мрака. Ууу-уу-у. Две години преди да отида в Перу, Манко пуснал слуха, че за него работят pistacos. Идеята била да спечели някоя и друга точка в местната гангстерска война.
Карл кимна. Беше виждал фамилиите да прибягват до нещо подобно и на Марс, най-вече сред неквалифицираната работна ръка на Планинската инициатива. Самият той на два пъти беше получавал предложения да се направи на pistaco въпреки тъмния цвят на кожата си.
— Щом е смятал, че ще подейства.
— Е, за известно време имало ефект. — Неван изсумтя отвратено и отпи от чашата си. — Манко беше толкова доволен от себе си, горкият, че не разбираше как всичко ще отиде по дяволите, стига само един от фалшивите му пистакоси да оплеска работата. Казах му, сто пъти му казвах, че мога да му осигуря истински чудовища, с които да плаши народа. Чудовища, които са такива и на ниво ДНК. Нещо, което ще плаши всички, а не само неуките. Само си помисли какво би станало, ако се разчуе, че опънеш ли се на фамилиите, те ще ти пратят шибана тринайска?
— Приемаш за дадено, че ти и твоята армия от тринайски бихте се справили по-добре от фалшивите призраци на Манко.
Неван го погледна.
— Да си губил някое сбиване с нормално човешко същество напоследък?
— Не. Но както самият ти каза преди малко, хората не се влияят от факти. Може би Манко не е имал нужда от реална заплаха. Или пък нуждата му не е била чак толкова голяма, че да се сдуши с банда шибани изроди.
— Нямаше никакъв проблем да се сдуши с онази хибернираща кучка Юргенс — горчиво каза Неван. — Удивително е как предразсъдъците могат да изхвърчат през прозореца, когато в уравнението се включи и факторът яко чукане.
— Грета Юргенс? — Карл имаше смътен спомен за изящна сивоока блондинка от проучванията си във връзка с Неван преди три години. Въпросната Грета завеждаше фронт-офис операциите на Манко в Арекипа. — Тя е хиберноид?
— Да. Защо?
Карл сви рамене.
— Просто питам. Но като знам какво беше отношението на Манко към генномодифицираните, не виждам как й е позволил да се изкачи толкова много във вътрешната йерархия на фамилията.
— Както казах, ключът е в чукането. В задника. Чувал съм, че хиберноидите владеят анални практики, които са невъзможни за нормалните жени.
Карл отпи от ракията си и поклати глава.
— Това се говори за бонобосите, не за хиберноидите, и дори за тях е крайно преувеличено. А дори да е имал мерак за подобен вид удоволствия, лесно е можел да слезе до Лима и да си избере забавление по свой вкус в някой от тамошните бардаци. Стига, Стефан. Не се връзва.
— Добре де, може пък да е смятал, че има изроди и изроди. — Неван сви устни. — В крайна сметка кого ще уплашиш с изрод, чийто коронен номер е да се свие на топка и да спи четири месеца? Не ще да е голяма заплаха за мъжествеността, нали? Само такива като нас ги затварят и кастрират.
Карл сведе поглед към приборите на масата. Кимна с лека тъга.
— Такива като теб. Затварят такива като теб. Аз съм лицензиран.
— Опитомен, искаш да кажеш.
— Наричай го както искаш. Не можеш да върнеш часовника с двадесет хиляди години назад, Стефан.
Неван пак извади вълчата си усмивка.
— А ти можеш ли?
— Виж, някога — казваше Явуз — страхът е бил обединяваща сила. Тогава е било възможно чрез ксенофобия да направиш една страна силна. Това е старият модел, нацията като крепост. Само че не можеш да живееш в крепост, когато целият ти начин на живот зависи от глобализирана взаимозависимост и търговия. Стигне ли се дотам, склонността към ксенофобия се превръща в пречка — или в неадаптивна тенденция според терминологията на Грумбридж. Тя цитира…
Чу се трясък на счупено стъкло. Севги се обърна светкавично и видя как витрината на ресторанта се пръска на парчета около две вкопчени тела. Някой се развика.
— Ох, мамка му!
Посегна към пистолета, който не й беше разрешено да носи тук, и пръстите й регистрираха липсата му миг преди същото да направи съзнателната й мисъл. Хвърли се от високото столче, което се катурна и падна с трясък зад нея, и хукна към ресторанта. Явуз тичаше до нея със законния си пищов в ръка…