Ако се вгледате в един обикновен ден на стареещия магнат Робин Бродхед, като го посетите в луксозната му вила с изглед към обширното Тапанско море, северно от Ню Йорк, ще установите, че той си запълва времето с такива неща, като разходки по брега с любимата си жена Еси… експерименти с кулинарното изкуство на Малайзия, Исландия или Гана в богато обзаведената си кухня… разговори с неговата умна информационно-търсеща програма Алберт Айнщайн… кореспонденция.
„До Младежкия център, Гренада.
Приложен ви изпращам чек за триста хиляди долара, както ви обещах, но моля не кръщавайте центъра на мое име. Ако искате, сложете му името на жена ми. Двамата ще се опитаме да дойдем на откриването.“
„До Педро Ламартин, генерален секретар, Обединени нации.
Скъпи Пит,
Ще се постарая американците да предадат информация на бразилците за намиране на кораба на терористите, но някой трябва да убеди бразилците да отговорят по същия начин. Моля те да използваш влиянието си. Това е в интерес на всички. Ако терористите не бъдат спрени, един Господ знае как ще свърши тази работа.“
„До Рей Маклийн, където и да живее сега.
Скъпи Рей,
Използвай всички наши пристанища, за да издириш жена си. Искрено ти желая късмет и т.н., и т.н.“
„До Горман и Кетчин, генерални контрагенти,
Уважаеми господа,
Не мога да приема новата дата за завършване на моя кораб, 1-и октомври. Това е абсолютно неоснователно. Напомням ви за големите договорни неустойки при неспазване на срока.“
„До Президента на Съединените щати.
Уважаеми господин Президент, скъпи Бен,
Ако корабът на терористите не бъде веднага открит и неутрализиран, ще бъде застрашен световния мир, да не говорим за материалните щети, загиналите хора и всичко останало, което е изложено на риск. Обществена тайна е, че бразилците са разработили локатор за сигнали от кораб със свръхсветлинна скорост и че нашите военновъздушни сили имат процедура, която ще им позволи да се доближат до тази скорост. Не могат ли двете страни да постигнат съгласие? Като главнокомандващ, ти можеш да наредиш на Върховното военно командване да сътрудничи. Върху бразилците се упражнява голям натиск да поемат своя дял, но те очакват знак от нас.“
„До господин Люкман.
Скъпи Люкман,
Благодаря за добрите новини. Мисля, че трябва незабавно да разработим онова нефтено поле, затова когато дойдете при мен, донесете плановете за производството и доставката с оценка за разходите и за оборотните средства. Всеки път, когато «С.Я.» се връща празен, губим много пари…“
И така нататък, и така нататък… бях зает! Трябваше да се грижа за много неща, да не говорим за задължението да следя инвестициите си и да ръководя многобройните си мениджъри. Не че отделях много време за моя бизнес. Винаги съм казвал, че след първите стотина милиона всеки, който отделя време, за да прави още пари, е ненормален. Парите са нужни на човек, за да прави неща, които си заслужават да се правят. Но след като има достатъчно пари, за да си го позволи, каква е ползата от още пари? Затова оставям по-голяма част от деловите си задължения на моите финансови програми и на хората, които съм наел… освен онези, които изпълнявам не толкова заради парите, които ще спечеля, а защото се отнасят за нещо, което искам да направя.
И все пак, макар че думата „хичиянци“ не се явяваше никъде в списъка на ежедневните ми задължения, тяхното съществуване винаги присъстваше. Всичко, в края на краищата, бе свързано с тях. Моят кораб, който се строеше, беше човешки проект и се строеше от хора, но по-голямата част от конструкцията и всички двигателни и комуникационни системи бяха заимствани от хичиянските. „С.Я.“, който планирах да пълня с нефт при празните курсове от планетата Пегис към Земята, бе хичиянски артефакт. Можеше да се каже, че Пегис бе подарък от хичиянците, тъй като на тях дължахме навигацията, която използвахме, за да я намерим, както и корабите, с които отидохме там. Веригата заведения за бързо хранене на Еси също работеше благодарение на хичиянските машини за производство на храната „ЧОН“ от въглерод, водород, кислород и азот, с каквито изобилстват замръзналите газове на кометите. Ние построихме заводи за храна на Земята… един на самия бряг на Шри Ланка, който получава азот и кислород от въздуха, водород от водите на Индийския океан и въглерод от всички онези нещастни растения, животни или карбонати, които носят приливите. И сега, когато „Гейтуей Корпорейшън“ имаше толкова много пари за инвестиране, че не знаеше какво да прави с тях, беше в състояние да инвестира разумно — за чартърни системни изследователски пътувания, а аз, като притежател на голям пакет акции в „Гейтуей“, ги поощрявах да работят в тази насока. Дори терористите използваха откраднат хичиянски кораб и откраднат хичиянски телепатичен психокинетичен приемопредавател, за да нанасят най-ужасниге си рани на света… Всичко бе хичиянско.
Вече не се учудвах, че по цялата Земя съществуваха екстремистки религиозни клубове, които боготворяха хичиянците, защото те заслужаваха да бъдат обожествявани. Хичиянците бяха капризни, силни… и невидими. Понякога, през дългите нощи, когато болките в корема не ми даваха да заспя и ми се струваше, че нещата не отиват на добре, самият аз се чувствах почти изкушен да отправя тайно една молитва към нашия Отец, който е там някъде в ядрото. Това нямаше да навреди, нали?
А можеше и да навреди. Да засегне самоуважението ми. За всички човешки същества в тази измъчваща ни с лъжливи надежди богата Галактика, усвоявана благодарение на хичиянците — но само по лъжичка на час, — ставаше все по-трудно да поддържат самоуважението си.
Разбира се, аз всъщност не бях срещал жив хичиянец.
И досега не съм срещал жив хичиянец, но онзи, който щеше да играе важна роля в моя бъдещ живот (повече няма да използвам уклончиви думи в терминологията!), а именно Капитана, почти бе открил повратната точка, от която започваше нормалното пространство. А междувременно на борда на „С.Я.“ на Оди Уолтърс вече започваше да му доскучава и той започваше да мисли, че не трябва да се ангажира с работа на звездолета за в бъдеще, а междувременно…
Е, както винаги имаше много такива „междувременно“, но онова, от което Оди най-много би се заинтересувал, беше, че междувременно неговата блудна жена вече съжаляваше за изневярата си.
ШЕСТА ГЛАВА
ПРИ ЧЕРНИТЕ ДУПКИ
За Доли животът с откачен се оказа, като цяло, не по-добър от скуката, която я измъчваше в Порт Хеграмет. Беше различен, о, небеса, да, много различен! Но част от него бе също толкова скучна, а друга част я плашеше до смърт. Тъй като корабът, с който избягаха, беше петместен, в него имаше достатъчно място за двама души… или по-точно трябваше да има. И понеже Уон беше млад и богат, и почти, в известен смисъл, красив — ако се гледаше на него както трябва, — пътуването обещаваше да бъде много приятно. Но нито едното, нито другото излезе вярно.
Освен това имаше ужасно страшни моменти.
Ако имаше нещо, което всяко човешко същество знаеше за Космоса, то бе, че човек трябва да стои далеч от черните дупки. Уон обаче правеше изключение. Той ги търсеше. И накрая извърши най-лошото възможно нещо.
Доли не знаеше с какви апаратури и устройства се занимава Уон. Тя го питаше, но той не отговаряше. А когато, хванала в ръка една от куклите си, зададе въпроса от нейно име, той се намръщи и й кресна: „Ако смяташ да изнасяш представление, направи нещо смешно и мръсно, вместо да си вреш носа в неща, които не са твоя работа“. По-голям успех постигна при опита си да разбере защо не са нейна работа. Не че получи директен отговор, но от самохвалството и объркването, с които й отговори Уон, беше лесно да се досети, че са откраднати.
И имат нещо общо с черните дупки. И макар че Доли беше сигурна, защото бе чула веднъж, че няма път за влизане или излизане в черна дупка, тя беше също почти толкова сигурна, че Уон се мъчи да намери черна дупка и да влезе в нея. И това я плашеше.
Когато не беше изплашена, Доли се чувстваше страхотно самотна, защото капитан Хуан Енрике Сантос-Шмитц, смелият и ексцентричен мултимилионер, чиито подвизи вълнуваха читателите на клюкарските издания, беше отвратителен като компаньон. След три седмици, прекарани в неговата компания, Доли едва го понасяше.
Макар че, разтреперана, тя признаваше пред себе си, че неговото присъствие бе далеч не така ужасно, както онова, което всъщност гледаше.
Доли гледаше черна дупка. Или всъщност не точно черна дупка, защото човек може да я гледа цял ден и пак да не види нищо. Тези небесни обекти се наричат черни, защото изобщо не могат да се видят. Тя в действителност гледаше едно спирално сияние от синкава, виолетова светлина, неприятна за окото, дори когато се гледа на екрана над пулта за управление. Още по-неприятно би било човек да се изложи на лъчението, което отделяше то. Тази светлина беше само върхът на айсберга от потока смъртоносна радиация. Техният кораб бе екраниран срещу такива неща и екранировката щеше да издържи. Но Уон не беше зад тази защита. Той бе на спускаемия модул, където имаше непонятни за нея инструменти и апаратура. Доли знаеше, че някой път при такава ситуация, докато седи в главния корпус, тя ще почувства слаб тласък, което ще означава, че спускаемият модул се е отделил и е тръгнал към един от онези ужасни обекти! И какво ще се случи с него тогава? Или с нея? Не че тя щеше да тръгне с него, разбира се! Но ако той умреше и я оставеше самичка на сто светлинни години от всичко познато й… тогава какво щеше да прави?
Доли чу гневно мърморене и разбра, че този път това няма да се случи. Люкът се отвори и Уон изпълзя разгневен от спускаемия апарат.
— Още една празна! — изръмжа той, сякаш тя бе виновна за неуспеха.
И, разбира се, той така смяташе. Доли се опита да не покаже колко е изплашена.
— О, скъпи, колко жалко — каза тя. — Вече станаха три.
— Три! Хм! Три според теб. Всъщност доста повече! — Тонът му беше презрителен, но Доли не се обиди. Тя изпита облекчение и когато Уон мина покрай нея, незабележимо се отмести от хичиянския пулт за управление — доколкото това бе възможно в хичиянския кораб, който лесно можеше да се помести в една по-голяма дневна стая. Той седна и започна консултации с електронните си оракули, а Доли продължи да мълчи.
Уон не обичаше Доли да слуша разговорите му с Мъртвите. Когато задаваше въпросите си гласно, тя можеше да чуе половината от тях. Ако обаче набираше командите на клавиатурата, не можеше да разбере нищо. Този път обаче Доли съвсем лесно го разбра. Уон набра въпросите си, намръщи се от онова, което чу в слушалките, набра друга инструкция и зададе курса на хичиянското табло. А после свали слушалките, намръщи се, протегна се и се обърна към Доли:
— Добре — каза той, — хайде, можеш да платиш следващата вноска от билета си за пътуването.
— Разбира се, скъпи — съгласи се тя от немай-къде, макар че щеше да е много по-приятно, ако той не поставяше въпроса по такъв начин. Все пак настроението й беше малко по-добро. Тя почувства леко разтърсване, което означаваше, че курсът е променен. И наистина, големият син и виолетов ужас на екрана започна да се отдалечава. Това компенсираше много неща.
Но разбира се, то само означаваше, че са на път към следващата черна дупка.
— Разиграй хичиянската кукла! — заповяда Уон. — Заедно с Робин Бродхед!
— Веднага, Уон — отговори Доли, измъкна куклите от мястото, където Уон ги бе изритал и ги надяна на ръцете си. Хичиянецът, разбира се, не приличаше на истински хичиянец. Що се отнася до Робин Бродхед, той бе изобразен доста карикатурно. Но това развеселяваше Уон, което за Доли беше от значение, тъй като тя разчиташе изцяло на него. През първия ден след напускането на Порт Хеграмет той й показа банковата си сметка. Шест милиона долара автоматично се внасяли всеки месец! Цифрите зашеметиха Доли. Те компенсираха много неща. Трябваше да има начин от този водопад от пари рано или късно тя да отдели няколко капки за себе си. За Доли нямаше нищо неморално в тези мисли. Може би през по-ранните дни американците щяха да я нарекат златотърсач. Но повечето хора през по-голямата част от историята на човечеството биха я съжалили.
И така, тя го хранеше и се грижеше за него. Когато беше в лошо настроение, Доли се стараеше да стане невидима, а когато искаше развлечения, се опитваше да му ги осигури.
— Ей, ти там, господин Хичиянец — каза ръката, която държеше куклата на Бродхед. Пръстите на Доли се извиха, за да изобразят превзета усмивка, гласът прозвуча дрезгав като на парвеню (част от карикатурата!). — Много ми е приятно да се запознаем.
Ръката с хичиянеца и гласът на Доли отвърнаха на поздрава:
— Привет, безразсъдни Земянино. Идваш точно навреме за вечеря.
— О, дявол да го вземе — извика ръката с куклата на Бродхед и усмивката стана по-широка. — Аз също съм гладен. Какво имаш за вечеря?
— Аарг! — изписка ръката с хичиянеца, пръстите извити като човка, устата отворена, — Ти наистина си гладен! — Пръстите на дясната ръка стиснаха ръката на лявата кукла.
— Ха, ха, ха! — засмя се Уон. — Много добре! Макар че хичиянците не изглеждат така. Ти не знаеш как изглежда един хичиянец.
— А ти знаеш ли? — попита Доли със собствения си глас.
— Почти! Във всеки случай повече от теб!
Доли се усмихна и повдигна ръката на хичиянската кукла.
— Съжалявам, господин Уон, но вие грешите — чу се мазен хичиянски глас. — Така изглеждам и очаквам да се срещнем в следващата черна дупка.
Уон скочи. Чу се шум от падане на стол.
— Това не е смешно! — извика той. Доли се изненада, като го видя да трепери. — Приготви ми храна! — заповяда й и с мърморене се втурна към спускаемия модул.
Не беше много умно да си прави шега с него. Доли приготви вечерята му и я сервира усмихната, макар че не й беше весело. Не постигна нищо с усмивката. Настроението му бе по-лошо от всякога. Той изрева:
— Глупава жена! Всичката храна ли си изяла скришом? Нищо ли не е останало за ядене?
Доли беше готова да се разплаче.
— Но ти обичаш бифтек — възрази тя.
— Бифтек! Разбира се, че обичам, но погледни какво си ми сервирала за десерт! — Уон отмести бифтека и цветното зеле, взе шоколадовите бисквити и ги хвърли към лицето й. Бисквитите се разлетяха във всички посоки и Доли се опита да ги събере.
— Зная, че това не е любимият ти десерт, скъпи, но сладоледът се свърши.
Той я погледна.
— Хм! Сладоледът се свършил! Много добре! Тогава можеше да ми поднесеш шоколадово суфле… или фруктов сладкиш…
— Уон, почти не са останали. Ти ги изяде.
— Глупава жена! Не е възможно!
— Колкото и да ти се вижда чудно, свършиха се. А и сладкото не е полезно за теб.
— Ти не си назначена за мой лекуващ лекар! Ако си разваля зъбите, ще си купя нови. — Той удари чинията в ръката й и бисквитите отново се разлетяха. — Вече не ми се яде — тросна й се Уон.
Това беше един типичен пример за хранене по границите на Галактиката. И той завърши типично. Разплакана, Доли разчисти разпиляната храна. Уон беше ужасен човек. И изглежда дори не го съзнаваше.
Но всъщност Уон знаеше, че е подъл, антисоциален, избухлив… и притежава още редица други неприятни качества, които неговата психоаналитична програма му обясни в повече от триста сеанса. Шест пъти седмично в продължение на цяла година. Накрая лечението завърши с една шега.
— Имам въпрос — каза той на холографския психоаналитик, който се явяваше пред него в образа на красива жена, достатъчно стара, за да му бъде майка и все пак млада, за да е привлекателна. — Колко психоаналитици са необходими, за да променят една електрическа крушка?