Гейтуей III - Пол Фредерик 5 стр.

Следователно имаше нефт!

Но за Уолтърс тези тестове бяха главно тежка и неприятна работа и единственото отърваване от нея беше да влачи магнитометъра или да пуска колове. След първите три дни той се оттегли в палатката си и извади договора, за да провери дали е длъжен да върши всичко това. Длъжен беше. Уолтърс реши да поговори с агента си, когато се върне в Порт Хеграмет. След петия ден размисли. Стори му се по-атрактивно да убие агента… Но непрекъснатото летене имаше и един положителен ефект. На осмия ден от триседмичната експедиция Уолтърс с радост съобщи на господин Люкман, че горивото му свършва и трябва да се върне обратно в базата да зареди.

Когато Уолтърс влезе в апартамента, беше тъмно. Но бе чисто, една приятна изненада. Още по-приятно беше, че Доли си бе вкъщи. Но най-хубавото беше, че тя бе мила и очевидно радостна да го види.

Прекараха вечерта чудесно. Правиха любов. Доли приготви нещо за вечеря. След това отново правиха любов, а в полунощ се настаниха на кушетката, подпрели гърбове на възглавници, протегнали крака напред, хванати за ръце и отпиваха от бутилка вино от Пегис.

— Иска ми се да можеш да ме вземеш със себе си — каза Доли, когато Уолтърс свърши разказа си за чартърния полет до Ню Делауер. Тя не гледаше към него. В свободната си ръка премяташе глави на кукли. Изразът на лицето й бе спокоен.

— Никаква възможност, скъпа. — Уолтърс се засмя. — Ти си прекалено хубава, за да влезеш в храстите с четирима арабски грубияни. Слушай, аз дори не съм спокоен за себе си.

Тя вдигна ръка, изражението й все още бе спокойно. Куклата, която държеше сега, бе котешка глава със светлочервени блестящи мустаци. Розовата уста се отвори и котешкият глас изфъфли:

— Уон казва, че те наистина са груби. Според него те едва не го убили, само защото разговарял за религия с тях. Той смята, че се канели да го убият.

— О? — Уолтърс се размърда, сякаш кушетката вече не му беше много удобна. Той не зададе въпроса, който бе на езика му: „Виждала ли си Уон?“, защото това щеше да означава, че ревнува. Само попита:

— Как е Уон? — Но в този въпрос се съдържаше неизказаният въпрос и той получи отговор. Уон бил много по-добре. Насиненото под окото почти изчезнало. Той наистина имал много хубав кораб в орбита, хичиянски, петместен. Негова частна собственост и бил специално оборудван… така казал той. Тя, разбира се, не го е виждала. Уолтърс намекна, че част от оборудването е стар хичиянски боклук, който Уон е придобил може би не по най-честния начин. Доли отговори, че Уон споменал, че има много хичиянски материали, за които никога не е съобщавано, защото намерилите ги не искат да плащат такси на „Гейтуей Корпорейшън“. Уон смятал, че има право над тези материали, защото е имал невероятен живот и на практика е отгледан от самите хичиянци…

И тогава, без Уолтърс да го иска скритият въпрос изскочи.

— Звучи така, като че ли доста често си се виждала с Уон — отбеляза Уолтърс, опитвайки се да говори, спокойно, но като чу собствения си глас, разбра, че съвсем не е така. Той беше или ядосан, или разтревожен… всъщност повече ядосан, отколкото разтревожен, защото нямаше никакъв смисъл да се тревожи! Уон определено не бе красив. Нито с добър характер. Разбира се, той беше богат и възрастта му бе много по-близо до тази на Доли…

— О, мили, не бъди ревнив — каза спокойно, почти доволно Доли… което малко поуспокои Уолтърс. — Той съвсем скоро си заминава, знаеш. Не иска да е тук, когато пристигне транспортният кораб. Сега зарежда за следващото си пътуване. Това е единствената причина, поради която е дошъл тук. — Тя вдигна отново ръката, в която държеше куклата, и запя с гласа на малко котенце: — Младшия ревнува Дол-ли!

— Не ревнувам — отвърна той инстинктивно, а после призна. — Е, наистина ревнувам. И махни тази кукла от лицето ми, Доли!

Тя се премести в леглото, докато устните й дойдоха близо до ухото му и той почувства мекия й дъх, фъфлещия котешки глас.

— Обещавам, че няма да се срещам с Уон, но страшно ще се радвам, ако ти… — Помиряването вървеше много добре, но точно по средата на четвъртия рунд бе нарушено от пронизителния звън на пиезофона.

Уолтърс го остави да звънне петнадесет пъти — достатъчно дълго, за да завърши изпълняваната задача, макар и не така добре, както възнамеряваше. Когато вдигна слушалката, чу гласа на дежурния от летището.

— В неудобен момент ли позвъних, Уолтърс?

— Казвай какво искаш — отвърна Уолтърс, опитвайки се да не проличи, че все още диша тежко.

— Ставай и се стягай, Оди! Веднага! Трябва да спасим една група от шестима със скорбут. Координатите им „изток седем три север“ са малко неясни, но имат радиофар. Това е всичко, което съобщиха. Рано сутринта трябва да си при тях с доктор, зъболекар и около един тон витамин С. Налага се да излетиш най-късно след деветдесет минути.

— Ах, по дяволите, Кери! Не могат ли да почакат?

— Рискуваш да ги докараш в болницата мъртви. Много са зле. Пастирът, който ги е намерил, казва, че според него двама няма да доживеят.

Уолтърс изпсува наум, погледна виновно към Доли и после с нежелание започна да се облича.

Когато Доли заговори, интонацията й вече не беше като на котенце.

— Младши? Не можем ли да се върнем у дома?

— Тук сме у дома — каза той и се постара гласът му да прозвучи естествено.

— Какво каза, Младши? — Спокойното допреди миг лице бе изопнато, маската с цвят на слонова кост бе невъзмутима, но той долови стаеното напрежение.

— Доли, мила — започна Уолтърс, — там не ни очаква нищо добро. Забрави ли? Точно по тази причина много хора като нас идват тук. Сега ние сме на съвсем нова планета… този град ще стане по-голям от Токио, по-нов от Ню Йорк. След две години ще има шест нови транспортни. линии, знаеш, и стартова спирала Луфстром, вместо онези скапани совалки…

— И кога ще бъде всичко това? Когато остарея?

Може би Доли нямаше основателна причина да се чувства нещастна, но въпреки всичко гласът й прозвуча жално. Уолтърс преглътна, пое тежко дъх и се опита да се пошегува.

— Сладко котенце, ти няма да си стара, дори когато станеш на деветдесет. — Не последва никаква реакция. — О, но мила — започна да я придумва той, — но тук непременно ще стане по-добре! Сигурно съвсем скоро ще построят завод за храна на нашия Оорт. Може би още следващата година! Дори ми обещаха работа като пилот при строителството…

— О, чудесно! Тогава сигурно няма да те има цяла година, вместо само един месец. И аз ще седя на това бунище, без дори да имам свястна програма, с която да разговарям.

— Те ще имат програми…

— Дотогава ще съм мъртва!

Сега Уолтърс беше съвсем разсънен, удоволствието от вечерта бе помрачено.

— Виж какво — каза той, — Ако не ти харесва тук, не сме длъжни да останем. Планетата Пегис не е само Порт Хеграмет. Можем да отидем навътре, да разчистим един парцел и да си построим къща…

— Да отгледаме силни синове, да създадем семейство? — Гласът й беше презрителен.

— Е… нещо такова, предполагам.

Тя се обърна в леглото.

— Вземи душ — посъветва го Доли. — Ужасно вониш.

Докато Оди Уолтърс Младши беше под душа, едно същество, което изглеждаше съвсем различно от куклите на Доли (макар че една се предполагаше да представя точно него), за първи път през тридесет и една истински години живот виждало чуждестранни звезди; а междувременно един от болните изследователи престана да диша и с това облекчи пастира, който, обърнал настрана глава, се опитваше да му помогне; а междувременно на Земята имаше бунтове и петдесет и един мъртви колонисти на планета, отдалечена на осемстотин светлинни години…

А междувременно Доли стана, колкото да направи кафе на Оди, и го остави на масата. После се върна в леглото и дълбоко заспа, или се престори че спи, докато той си изпи кафето, облече се и излезе.

Когато гледам Оди от разстоянието, което ни разделя, става ми тъжно, като виждам колко много прилича на страхливец. А не беше такъв. Наистина не беше. Той бе достойна за възхищение личност. Беше първокласен летец, смел, винаги готов да се сбие, когато се налага, мил, когато имаше възможност да е такъв. Предполагам, че гледан отвътре, всеки изглежда страхливец и, разбира се, сега аз го виждам отвътре… от много голямо разстояние отвътре или отвън, в зависимост каква аналогия на геометрията ще предпочетете да приложите към тази метафора. (Представям си как Зигфрид въздиша и казва: „О, Робин! Такива отклонения!“ Но Зигфрид никога не е бил всеобхватен.) Искам да кажа, че всички имаме някои области, в които се проявяваме като страхливци. По-великодушно е да ги нарека области на уязвимост, а Оди просто бе изключително уязвим, когато ставаше дума за Доли.

———————————————

———————————————

Обикновено Оди не беше страхлив. През следващия малък период от време той притежаваше всички качества, присъщи на един добър човек… съобразителен, отзивчив, неуморим. Трябваше да бъде такъв. Под благовидната фасада на планетата Пегис се криеха някои опасности.

В сравнение с другите неземни светове планетата Пегис бе истинско бижу. На нея имаше въздух. Климатът й позволяваше човек да оцелее. Растителността обикновено не причиняваше копривна треска, а животните бяха учудващо кротки. Е… думата „кротки“ не беше най-точната, По-скоро глупави. Уолтърс се чудеше понякога какво ценно са видели хичиянците на тази планета. Предполагаше се, че хичиянците се интересуваха от интелигентни живи същества… а на Пегис определено нямаше такива. Най-интелигентното животно беше хищник, с размерите на лисица и бавен като къртица. Неговият коефициент на интелигентност бе като този на пуйката. Това животно се оказа най-лошият враг на самото себе си. Жертвата му беше по-глупава и по-бавна от него… така че винаги имаше какво да яде… и то най-често умираше от задушаване с повърната, поради преяждане, от самото него храна. Хората можеха да ядат този хищник и главно неговата жертва, както и много от животните и растенията от планетата изобщо… стига да бяха внимателни.

Но страдащите от нервно изтощение проучватели на ураниеви залежи не бяха достатъчно внимателни. Когато Уолтърс кацна в най-близката до групата просека един от тях вече бе умрял под лъчите на неумолимото тропическо слънце.

Лекарският екип нямаше време за умрелия. Той събра живите и възложи на Уолтърс да изкопае гроб. За момент Уолтърс се надяваше да прехвърли тази неприятна работа на овчарите наоколо, но щом се обърна с гръб към тях, те побързаха да изчезнат.

Умрелият изглеждаше най-малко на деветдесет години и миришеше сякаш бе на сто и десет. На картонче, завързано на китката му, пишеше, че се казва Селим Ясменех, двадесет и три годишен, роден в някакво селце южно от Кайро. Останалата част от биографията му не беше трудна за отгатване. Достигнал до юношество в египетските бордеи, той извадил чудния шанс да започне нов живот на Пегис. Изнемогвал от горещина на един от наредените в десет реда хамаци на транспортния звездолет, едва останал жив по време на прехвърлянето на капсулата за излизане от орбита… петдесет колонисти напъхани в една безпилотна капсула, ужасени от страх при навлизане в околопланетното пространство. Когато парашутите се отворили, екскрементите самоволно излезли от тях. Почти всички капсули се приземили благополучно. Само около триста колонисти, засега, се разбили или потънали. Ясменех имал щастието да кацне на планетата невредим, но когато се опитал да промени професията си и от отглеждане на ечемик преминал към търсене на тежки метали, щастието му изневерило; другарите му забравили да бъдат предпазливи. Грудките, с които се нахранили, когато донесената от групата храна свършила, съдържали, като почти всеки източник на храна на Пегис, вещество, несъвместимо с витамин С. Човек трябва да го изпита, за да повярва. Тогава те не повярвали. Знаели за риска. Всички го знаят. Но просто искали да живеят още един ден, после още един, и още един, докато зъбите им изпадали, получили лош дъх и когато овчарите се натъкнали на техния лагер, за Ясменех било твърде късно. За останалите почти също толкова късно.

Уолтърс трябваше да откара цялата група, спасени и спасители, до лагера, където един ден щяха да построят стартова спирала и където вече имаше поне дванадесет постоянни жители. Когато най-после се върна при либийците, господин Люкман беше бесен. Той се изправи на вратата на самолета на Уолтърс и изкрещя;

— Тридесет и седем часа те няма! Това е възмутително! Плащаме ти за чартъра и искаме работа от теб!

— Беше въпрос на живот и смърт, господин Люкман — отговори Уолтърс, като се постара в гласа му да не проличи раздразнението и умората от полета.

— Животът е най-евтиното нещо тук! А смърт очаква всички ни!

Уолтърс мина покрай него и скочи на земята.

— Бяха ваши сънародници, араби, господин Люкман…

— Не! Египтяни!

— Във всеки случай, мюсюлмани…

— Не ме интересува, дори да са родните ми братя! Времето ни е скъпо! Залогът е много голям!

Защо ли се мъчи да сдържи гнева си? Уолтърс се озъби:

— Такъв е законът, Люкман. Аз съм наел самолета и според закона съм длъжен незабавно да окажа помощ, когато ме потърсят. Прочетете копието от договора!

Срещу този аргумент наистина не можеше да се възрази, но Уолтърс бе много обиден, когато Люкман не направи дори опит да отговори, а просто му възложи цял куп задачи, натрупали се по време на неговото отсъствие. Всичките да бъдат свършени веднага. И дори по-бързо. И ако Уолтърс не е спал, е, един ден всички ще заспят завинаги, нали?

И така, без да е спал, Уолтърс трябваше да лети с магнитната сонда през следващия час — деликатна, нервна работа, да тегли магнитен сензор сто метра зад самолета, без проклетото чудо да се заплете в дърветата или да се влачи по земята. В кратките моменти на размисъл между задължението в действителност да кара едновременно два самолета Уолтърс печално разбра, че Люкман го бе излъгал. Щеше да има разлика, ако не бяха египтяни, а негови сънародници, либийци, камо ли пък, ако бяха негови братя. Национализмът не беше оставен на Земята. Вече имаше гранични сблъсъци — каубои срещу земеделци, когато стадата на път за водопой мачкаха посевите; китайци срещу мексиканци, при спорове за земя поради грешка в регистрацията; африканци срещу канадци, славяни срещу испанци, без изобщо никаква причина за външния наблюдател. Имаше дори и по-лоши случаи. Но най-лошото беше, че понякога възникваха лоши чувства между славяни и славяни, между латиноамериканци и латиноамериканци.

А животът на Пегис можеше да бъде толкова хубав! Имаше всичко… почти всичко, ако не се брояха такива дреболии като витамин С. На планетата имаше хичиянска планина с водопад, наречен Перлена каскада — осемстотин метра млечно бял поток, идващ направо от южните ледници. Имаше ухаещи на канела гори с глупави, безобидни маймунки с цвят на лавандула… е, не точно маймунки. Но хубави животинки. И Стъклено море. И издълбани от вятъра пещери. И ферми… особено ферми! Тези ферми бяха накарали толкова много милиони, десетки милиони африканци, китайци, индийци, латиноамериканци, бедни араби, иранци, ирландци, поляци… толкова много отчаяни хора да искат да отидат толкова далеч от родния си дом.

„Бедни араби“, помисли си Уолтърс. Но имаше и богати араби. Като четиримата, за които работеше. Когато те казваха „много голяма работа“, измерваха я в долари и в центове. Това бе ясно. Тази експедиция не беше евтина. Само за неговия чартър сумата бе шестцифрена… жалко, че не може да задържи повече за себе си. И това бе дреболия в сравнение с другите разходи — за построяване на палатки и звукова апаратура, за разполагане на микрофони и вземане на дълбочинни проби, за наемане на сателитно време за снимките с фалшив цвят и за радарно картографиране, за инструментите, които трябваше да влачи из района… ами за следващия етап? Тогава трябваше да копаят. Да направят шахта до солния купол, който откриха, на три хиляди метра дълбочина! Щеше да струва милиони…

Освен, неочаквано реши той, ако вместо да копаят, използват някоя от онези нелегални хичиянски машини, за които Уон беше разказвал на Доли.

Първото нещо, което научили хората за отдавна отишлите си хичиянци, било, че те обичали да копаят тунели, защото такива имало навсякъде под повърхността на планетата Венера. И начинът, по който били изкопали тези тунели, бил технологическо чудо. Един прожектор на поле разрушавал кристалната структура на скалите и ги превръщал в някакъв вид рядка глина. След това глината се изпомпвала, а шахтата се облицовала с твърд, излъчващ синя светлина хичиянски метал. Такива прожектори все още съществуваха, но те не бяха в частни ръце.