Ала групата на господин Люкман изглежда имаше такъв прожектор… което означаваше, че зад тях стояха не само пари, но и влияние — някой достатъчно силен и на подходящото място. От случайни забележки, изпуснати в кратките интервали на почивка и по време на хранене, Уолтърс научи, че този някой се казва Робин Бродхед.
Солният купол бе локализиран, местата за сондиране — избрани, основната работа на експедицията — завършена. Оставаше само да се проверят няколко други възможности и да се извърши кръстосана проверка. Люкман се успокои и разговорите вечер бяха за дома. Домът за всички се оказа не Либия, нито дори Париж, а Тексас. Там те имаха средно по 1,75 жени всеки и по половин дузина деца. Не много равномерно разпределени, доколкото можеше да прецени Уолтърс, но арабите може би нарочно не бяха много ясни в подробностите. В желанието си да ги накара да са по-открити, Уолтърс неочаквано се усети, че говори за Доли. Повече, отколкото искаше. За нейната младост. За кариерата й в шоу бизнеса. За куклите й. Той разказа колко бе сръчна Доли при изработването на кукли… патица, кученце, шимпанзе, клоун. Но най-хубава била куклата на един хичиянец. Хичиянецът на Доли имал полегато чело, приличен на човка нос, стърчаща брадичка и скосени очи като на египетски стенопис. В профил лицето представлявало почти права, наклонена надолу линия… чиста фантазия, разбира се, тъй като никой никога не бе виждал хичиянец. Най-младият либиец, Фавзи, кимна умно.
— Да, добре е жената да печели — заяви той.
— Не е само до парите. С това си запълва времето, знаете — обясни Уолтърс. — Страхувам се, че въпреки всичко, на Порт Хеграмет тя много скучае. Фактически жена ми няма с кого да разговаря.
Либиецът на име Шамеен също кимна.
— Програмите ще помогнат — каза мъдро той. — Когато имах само една жена, за компания й купих няколко хубави програми. Спомням си, че особено много харесваше „Скъпи Аби“ и „Приятели на Фатима“.
— Как бих желал да мога и аз да й купя, но на Пегис още няма такива неща. Трудно й е. Затова не мога да я виня, ако понякога, когато, нали разбирате, аз съм настроен любовно, а тя не е… — Либийците се засмяха и Уолтърс млъкна.
———————————————
Подозренията на Уолтърс, че изследванията се финансират от Робин Бродхед, бяха напълно основателни. Но мнението му за мотивите на Робин… не съвсем основателно. Робин беше много морален човек, но обикновено не спазваше кой знае колко законите. Той също бе човек (както сами виждате), който изпитваше голямо удоволствие да прави намеци за себе си, особено когато ги прави в трето лице.
———————————————
— Във втора сура12 пише… — усмихна се младият Фавзи — …че жената е нашата нива и ние можем да влизаме в нея и да я изораваме винаги, когато пожелаем. Така казва Ал-бакара, Кравата.
Уолтърс потисна възмущението си и го обърна на шега.
— За нещастие моята жена не е крава.
— За нещастие твоята жена не е жена — смъмри го арабинът. — У дома, в Хюстън, такива като теб ги наричаме мухльовци. Срамота е, че си мъж.
— Виж какво — започна Уолтърс, целият почервенял. После отново потисна гнева си. В палатката за готвене Люкман вдигна глава от мензурата, с която педантично отмерваше дневната дажба бренди, и се намръщи. Уолтърс се насили и се усмихна помирително. — Никога няма да се разберем, затова нека да не си разваляме приятелството. — Той се опита да промени темата. — Чудя се, защо сте решили да търсите нефт точно тук, на екватора?
Фавзи стисна устни и се вторачи в Уолтърс, преди да отговори.
— Ние имаме много обещаващи данни за съответната геология.
— Сигурно… при всичките тези публикувани спътникови снимки. Те не са секретни. Но има още по-подходяща геология в северното полукълбо, около Стъклено море.
— Достатъчно — повиши глас Фавзи. — На теб не ти се плаща да поставяш въпроси, Уолтърс!
— Аз просто…
— Просто си пъхаш носа, където не ти е мястото, ето какво правиш!
И отново всички заговориха високо. Този път Люкман дойде, с дажбите от осемдесет милилитра бренди за всеки.
— Какво става? — попита гой. — Какво иска този американец?
— Няма значение. Аз не му отговорих.
Люкман го погледна за миг, взе дажбата бренди на Уолтърс, после изведнъж я вдигна до устата си и я гавръгна. Уолтърс потисна протеста си. Това нямаше толкова голямо значение. Всъщност той не искаше да пие в компанията на тези хора. И във всеки случай изглеждаше, че педантичното измерване на дажбите от страна на Люкман не му бе попречило предварително да обърне тайно една-две чашки, защото лицето му бе почервеняло, а езикът — надебелял.
— Уолтърс — изръмжа той, — щях да те накажа за непозволено любопитство, ако беше нещо важно, но не е. Ти искаш да знаеш защо търсим тук, на сто и седемдесет километра от мястото, където ще се строи стартовата спирала? Погледни нагоре! — Той посочи с театрален жест към притъмнялото небе и залитна, смеейки се. После през рамо подхвърли: — Във всеки случай това вече е без значение.
Уолтърс го погледна, после вдигна глава към нощното небе.
Едно светлосиньо мънисто се движеше през непознатите съзвездия. Транспортният кораб! Звездолетът „С. Я. Бродхед“ бе влязъл във висока орбита. Уолтърс можеше да разчете неговия курс, маневрите за слизане на по-ниска орбита и паркиране — една огромна, с формата на картоф по-малка луна в безоблачното небе на планетата Пегис. След деветнадесет часа звездолетът щеше да бъде паркиран. Преди това той трябваше да е в своята совалка, за да го посрещне и да участва в неотложните полети космос-планета с чупливи товари и с високопоставени пътници или да изведе в орбита капсулите без собствена тяга и да свали ужасените емигранти в техния нов дом.
Уолтърс мълчаливо благодари на Люкман за откраднатото питие. Тази нощ той не можеше да си позволи да легне. Докато четиримата араби спяха, той сгъва палатки и прибира апаратура, товари самолета и разговаря с базата в Порт Хеграмет, за да провери дали е получил назначение на совалката. Беше назначен. Ако пристигнел преди обед на следващия ден, щели да му осигурят стоянка, за да извърши спешни рейсове по затворен маршрут, с които да разтоварят огромния транспортен звездолет и да го освободят за обратен полет. При първи зори Уолтърс събуди арабите, които псуваха и се мотаеха. След половин час четиримата бяха на борда на неговия самолет и пътуваха обратно към Порт Хеграмет.
Уолтърс пристигна на летището много рано, макар че нещо в него му нашепваше монотонно: „Много късно. Много късно…“
Много късно за какво? А след това разбра. Когато се опита да плати сметката за горивото, банковият монитор светна на червено. Общата му сметка с Доли била празна.
Невъзможно!… Или в действителност не, не е невъзможно, помисли той, гледайки към мястото, където преди десет дена бе паркиран автомобилът на Уон. Сега го нямаше. Когато се прибра вкъщи и огледа апартамента, той не беше изненадан от онова, което намери. Банковата им сметка бе изчерпана. Дрехите на Доли бяха изчезнали, куклите й бяха изчезнали и преди всичко самата Доли бе изчезнала.
По онова време не мислех за Оди Уолтърс. Ако бях мислил, сигурно щях да си поплача за него… или за себе си. Щях да реша, че това е поне едно извинение за моя плач. Трагедията от загубата на скъпата, сладка любовница ми беше до болка позната, тъй като моята любима бе останала в една черна дупка преди много години.
Истината е, че никога не съм мислил за него. Интересувах се само от собствените си работи. Най-много мислех за болките в корема си, но отделях много време да мисля и за гадните терористи, които заплашваха и мен, и всичко около мен.
Разбира се, това не беше единствената радост наоколо. Мислех си за моите изхабени вътрешности, защото те ме принуждаваха да мисля за тях. Но междувременно артериите, които си бях купил от магазина, започваха да се втвърдяват, а всеки ден шест хиляди клетки в мозъка ми безвъзвратно умираха. И междувременно звездите забавяха скоростта, с която се въртяха, и Вселената съдбоносно се движеше към своята ентропична смърт, а междувременно… Междувременно всичко, ако човек се замисли, се плъзгаше по наклонена плоскост. Но аз никога не се бях замислял.
Ала всички хора постъпват така, нали? Ние продължаваме по избрания път, защото сме възпитавани да не мислим за никое от тези „междувременно“… докато, както стана при мен, те ве ни принудят да помислим за тях.
ТРЕТА ГЛАВА
БЕЗСМИСЛЕНО НАСИЛИЕ
Бомба в Киото овъглила дървена статуя на Буда отпреди един милион години, безпилотен кораб разпръснал над астероида Гейтуей спори от синя пришка, престрелки в Лос Анджелис, резервоарът за питейна вода „Стейнс“ в Лондон заразен с плутониев прах… Тези събития тревожеха човечеството. Тероризъм! Безсмислено насилие!
— Светът полудява — споделих с възлюбената си жена Еси. — Поотделно хората са трезви и разумни, но събрани заедно вършат детинщини… Такива глупости хората правят само, когато са на групи!
— Така е — съгласи се Еси и кимна. — Прав си, но кажи ми, Робин, как са ти червата?
— Както може да се очаква — отговорих аз и добавих като шега: — Днес вече човек не може да си купи качествени органи. — Червата ми, разбира се, бяха трансплантирани, както и значителна част от органите, от които се нуждаеше моето тяло, за да функционира нормално. Такива са изгодите от пълното здравно обслужване. — Но аз нямам предвид моите собствени болежки. Говоря за недъзите на света.
— Имаш право — каза Еси, — макар че според мен, ако си имплантираш нови органи, няма да говориш за тези неща толкова често. — Тя дойде до мен и сложи ръка на челото ми, гледайки разсеяно навън към Тапанско море. Еси умееше да си служи със здравни инструменти по-добре от много други. Свидетелство за това бяха големият брой получени награди, но когато искаше да знае дали имам температура, тя го правеше по начина, по който го е правила нейната дойка в Ленинград, когато е била малко дете. — Не си много топъл — призна неохотно, — но какво казва Айнщайн?
— Алберт казва — отвърнах аз, — да вървиш и да си продаваш хамбургерите, — Стиснах ръката й. — Честна дума, чувствам се добре.
— Все пак за по-сигурно защо не попиташ Алберт? — не отстъпваше Еси. Всъщност тя беше много заета с откриването на нова верига заведения за бързо хранене и аз го знаех.
— Добре — обещах и я потупах по все още хубавия задник, когато тя се обърна и се отправи към собствения си кабинет. Щом излезе, извиках:
— Алберт? Чу ли?
На холографската рамка над бюрото ми се появи познатият образ на моята информационно-търсеща програма и се почеса по носа с края на лулата си.
— Да, Робин — отвърна Алберт Айнщайн. — Разбира се, че чух. Както знаеш, моите слухови рецептори винаги функционират, освен в случаите, когато ти специално искаш да ги изключа или когато се отнася за нещо очевидно много интимно.
— Ах-а — възкликнах аз и го заразглеждах. Той не е от онези момчета, снимките на които се закачват по стените, моят Алберт, със смачкана риза, събрана около врата и чорапи, усукани около глезените. Еси би го оправила заради мен, ако я помоля, но аз си го харесвах и така. — И как можеш да знаеш дали е интимно, без да си подслушал?
Той премести лулата от носа на скулата и продължи да се почесва и да се усмихва. Този въпрос беше познат и той не се нуждаеше от отговор.
Алберт е всъщност повече приятел, отколкото компютърна програма. Той разбира достатъчно добре кога въпросът е риторичен и не трябва да отговаря. Навремето имах около една дузина различни информационно-търсещи и вземащи решение програми. Имах бизнес мениджърска програма и тя ме информираше какви печалби ми носят инвестициите, здравна програма, която ми казваше кога трябва да подменя вътрешните си органи (между другото… мисля, че тя подучи главната ми програма вкъщи да бутне някакви странни лекарства в храната), юридическа програма ме измъкваше от някои затруднения и когато закъсвах прекалено много, моята психиатрична програма ми помагаше да разбера защо правя глупави грешки. Или най-малкото се опитваше да ми помогне. Аз не винаги й вярвах. Но все повече свиквах да използвам само една програма. И така, програмата, с която прекарвах по-голямата част от времето си, беше моят генерален научен съветник и момче за всичко, Алберт Айнщайн.
— Робин — каза той леко укорително, — нали не ме извика само, за да разбереш дали подслушвам?
— Много добре знаеш защо те извиках — отвърнах аз. Той наистина знаеше. Айнщайн кимна и посочи към далечната стена на моя кабинет, над Тапанско море, където се намираше комуникационният ми пулт… Алберт го контролираше, както и всичко, което притежавах. На него се появи нещо като рентгенова снимка.
— Докато говорехме — обясни той, — си позволих да ти направя ехография. Това са имплантираните ти черва. Ако разгледаш внимателно снимката… чакай да увелича изображението… ще видиш, че цялата коремна област е възпалена. Страхувам се, че организмът ти ще ги отхвърли.
— Не беше необходимо да ми го казваш — озъбих се аз. — Колко дълго?
— Имаш предвид още колко остава, преди положението ти да стане критично? Ах, Робин — каза сериозно Алберт, — трудно е да се определи, защото медицината съвсем не е точна наука…
— Колко дълго!?
Той въздъхна.
— Мога да ти дам само оценка за минимален и максимален срок. Катастрофално влошаване вероятно няма да настъпи по-скоро от един ден и най-вероятно след шестдесет дни.
Успокоих се. Състоянието ми не беше толкова лошо, колкото можеше да се очаква.
— Значи имам известно време, преди здравето ми сериозно да се влоши.
— Не, Робин — възрази Алберт загрижено — положението ти вече е сериозно. Дискомфортът, който чувстваш, ще се засили. Във всеки случай трябва веднага да започнеш да се лекуваш, но дори и да започнеш лечението, прогнозата е в скоро време да почувстваш остри болки. — Той млъкна и ме заразглежда. — Като гледам израза на лицето ти, смятам, че поради някаква своеобразна причина ти си решил да отлагаш лечението колкото е възможно по-дълго.
— Искам да спра тероризма.
— А, да — съгласи се той. — Зная. Това наистина е добра идея, ако ми позволиш да изразя личното си мнение. Поради тази причина ти искаш да отидеш в Бразилия и да настояваш пред комисията на Гейтуей… — Наистина имах такова намерение. Терористите бяха отвлекли един космически кораб, който никой не можеше да хване, и от него тероризираха цялото човечество. — …страните да разменят данни за терористите и да се справят с тях. Следователно от мен искаш да научиш колко дълго можеш да отлагаш лечението, без опасност за живота ти.
— Точно така, скъпи ми Алберт — усмихнах се аз.
— Мога да ти дам такава гаранция — тъжно се усмихна той — или най-малкото да продължа да следя състоянието ти и да те предупредя, когато то се влоши. Но тогава ще трябва веднага да се оперираш.
— Съгласен съм, скъпи ми Алберт — усмихнах се аз. Не отвърна на усмивката ми.
— На мен ми се струва — продължи Айнщайн, — че това не е единствената причина, поради която отлагаш трансплантацията. Мисля, че имаш и нещо друго наум.
— О, Алберт — въздъхнах — много си скучен, когато започнеш да се държиш като Зигфрид фон Шринк. Бъди добро момче и се изключи.
Изключи се. Изглеждаше загрижен. И имаше пълни основания да е загрижен, защото беше прав.
Вие разбирате, че някъде вътре в мен, в онова неопределено пространство, където се криеше не напълно очистеното от Зигфрид фон Шринк чувство за вина, аз носех убеждението, че терористите бяха прави. Не искам да кажа, че бяха прави да убиват или да взривяват и да подлудяват хората. Това не можеше да се оправдае. Искам да кажа, че според мен те имаха основание да са недоволни, силно недоволни от останалата част на човечеството и следователно бяха прави, като настояваха да им се обърне внимание. Аз не исках просто да спра терористите. Исках да ги накарам да се чувстват добре.
Или поне да ги накарам да се чувстват по-малко озлобени и точно тук беше моралната страна на проблема. Колко можеш да откраднеш от крадеца, преди сам да се превърнеш в крадец?
Въпросът не ми излизаше от ума, а нямаше към кого да се обърна за отговор. Към Еси не можех, защото разговорите с нея винаги се насочваха към моето здраве. Със старата си психоаналитична програма също не можех, защото тези разговори винаги се изместваха от „Какво да направя, за да станат нещата по-добри“ в „Защо, Робин, чувстваш, че точно ти трябва да направиш нещата по-добри?“ Не можех да разговарям дори и с Алберт. С него можех да побъбря по всеки проблем. Но когато му задавах такива въпроси, той ме поглеждаше така, сякаш го бях помолил да ми дефинира свойствата на Бог. Алберт е само холографска проекция, но понякога възприема заобикалящата го среда така добре, сякаш е жив човек. Той оглежда обстановката разбиращо, където и да сме — в къщата на Тапанско море, например, която, признавам, е доста добре обзаведена, — казва нещо от рода на: „Защо ми задаваш такъв метафизичен въпрос, Робин?“ и аз знам, че неизречената част от този въпрос е: „Боже Господи, момче, още ли не си разбрал какво е да преуспяваш?“