Разбрал го бях много добре. По Божия воля спечелих маса пари, когато най-малко очаквах, а парите правят пари и сега мога да купя всичко, което се продава. Дори неща, които не се продават. Вече притежавам сума ти неща, които си струва да се притежават. Имам влиятелни приятели. Аз самият съм важна личност. Правя любов, истински добра любов, с моята любима жена, Еси… и при това доста често, въпреки, че възрастта и на двама ни напредва. Така че аз се позасмивах и променях темата… но нямах отговор.
Няма отговор. Дори и сега, макар сега въпросите да са много по-важни.
Друго нещо, което ми тежи на съвестта, е, че оставям бедния Оди Уолтърс дълго време да тъне в своето нещастие, докато аз се отклонявам, така че нека да изчерпя до край въпроса.
Причината, поради която чувствах вина спрямо терористите, беше, че те бяха бедни, а аз — богат. Вярно, че на тяхно разположение беше огромната Галактика, но ние нямахме подходящ транспорт да ги закараме там, във всеки случай не достатъчно бързо, и те бяха недоволни. Гладуваха. Когато гледам по пиезовизията колко охолен е животът за някои, а след това видя колибите или вигвамите, или квартирите на бедните, разбирам колко отчайващо е положението им и колко малък е шансът хубавите неща да станат тяхно притежание преди да умрат. Алберт казва, че това се нарича революция на нарастващите очаквания. Сигурно има решение на този проблем, но аз не мога да го намеря. И въпросът, който не излизаше от ума ми, беше: „Имам ли право да утежнявам още повече положението им? Имам ли право да купувам нечии органи и кожа, и артерии, за да ги имплантирам в моето остаряло тяло?“
Не знаех отговора, не го зная и сега. Но болката в стомаха ми не беше толкова силна, както болката от съзнанието, че с парите си отнемам нечий живот и той ще умре, защото няма пари.
И докато седях там, притиснал ръка до стомаха си, чудейки се какъв ще бъда, когато съзрея, цялата огромна Вселена си вършеше своята работа.
По-голямата част от тази работа беше обезпокоителна. Съществуваше принципът на Мах, който Алберт многократно се опитваше да ми обясни, и според него някой, може би хичиянците, се опитваше да свие Вселената в топка, за да промени физическите закони. Невероятно! И невероятно страшно, като си помисли човек… но ако стане, го ще бъде след милиони или милиарди години, затова не бих казал, че трябва още отсега да се тревожим. По-непосредствена заплаха бяха терористите и нарастващите армии. Терористите бяха отвлекли една капсула, изпратена по затворен маршрут към Върховното военно командване. Техните редове се попълваха от нови терористи от Сахел, където земеделската реколта отново бе лоша. Междувременно Оди Уолтърс се опитваше да започне нов живот без блудната си жена. И междувременно тази жена живееше с онова противно същество, Уон; и междувременно, близко до ядрото, хичиянецът на име Капитана започна да се отдава на еротични мисли спрямо втория капитан, Туайс; и междувременно жена ми, макар и разтревожена заради моя корем, успешно завършваше разширяването на веригата заведения за бързо хранене в Папуа, Нова Гвинея и Адаманските острови; и междувременно… ох, междувременно! Колко много неща ставаха междувременно! И обикновено никога не знаем за онова, което става.
———————————————
„Принципът на Мах“, за който споменава Робин, по това време беше все още само размишление, макар и, както казва Робин, много страшно. Въпросът е сложен. Засега ще кажа само, че имаше признаци за спиране на разширяването на Вселената и започване на свиване, и в никакви стари хичиянски документи дори не се намекваше, че този процес е естествен.
———————————————
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
НА БОРДА НА „С.Я.“
На 1908 светлинни години от Земята моят приятел — бивш приятел — готов отново да ми стане приятел, Оди Уолтърс, си спомни името ми и то не съвсем с добро. Той реши да наруши нареждането, което бях дал.
Споменах, че притежавах много неща. Едно от тях беше част от най-големия познат на човечеството звездолет. Той бе едно от нещата, оставени от хичиянците в слънчевата система, и плуваше свободно отвъд облака Оорт. Беше открит от човешки същества — искам да кажа, без да се броят хичиянците и австралопитеките. Нарекохме го „Хичиянски рай“, но когато разбрах, че от него става чудесен транспортен кораб за извозване на онези бедни хора от Земята, които не могат да преживяват, до някоя друга по-гостоприемна планета, убедих останалите акционери да го преименуваме. Дадохме му името на моята жена: „С.Я.Бродхед“. Аз вложих пари, преоборудвахме го за транспортиране на колонисти и го пуснахме по затворен маршрут до най-доброто и най-близко такова място — планетата Пегис.
Това ме постави в още една от онези ситуации, където съвестта и здравият разум изпадат в конфликт, защото всъщност исках да откарам всеки на място, където да е щастлив, но за да го направя, трябваше да убедя акционерите, че това ще донесе печалба на компанията. И въведох бродхедски правила. Почти същите правила са в сила и за астероида Гейтуей: трябва да си платиш пътя, за да отидеш на него. Това можеш да сториш и на кредит, ако извадиш късмет името ти да се появи в тиража. Връщането обратно на Земята обаче става само срещу плащане в брой. Ако си собственик на земя, можеш да прехвърлиш шестдесетте си хектара на компанията и тя ще ти даде билет за връщане. Ако обаче нямаш земя, защото си я продал или разменил, или загубил на комар, имаше само две възможности: да си платиш билета за връщане в брой или да останеш там, където си.
Или ако се случи да си висококвалифициран летец, а някой от летците на кораба е решил да остане на Пегис, ти можеш да си заработиш стойността на билета, като го заместиш. Точно така направи и Уолтърс. Какво щеше да върши, като се върнеше на Земята, той не знаеше, но знаеше със сигурност, че след заминаването на Доли не можеше да остане в празния апартамент. Затова продаде набързо мебелите във времето между два полета на совалката, уговори се с капитана на „С.Я.“ и отлетя. Беше странно и неприятно поразен, че онова, което изглеждаше толкова невъзможно, когато Доли го помоли, сега стана единственото възможно нещо, когато тя го напусна. Но Уолтърс откри, че животът често е странен и неприятен.
И така, треперещ от умора и напрежение, той се качи на „С.Я.“ в последната минута. Имаше десет часа преди първата си смяна като летец на звездолета и ги прекара в сън. Въпреки това се чувстваше замаян и малко травмиран, когато един петнадесетгодишен неуспял колонист му донесе кафе и го придружи до командната зала на междузвездния транспортен кораб „С.Я.Бродхед“, наричан преди това „Хичиянски рай“.
Колко огромен бе проклетият звездолет! Отвън човек дори не можеше да допусне, но такива дълги коридори, такива обширни стаи с наредени в десет реда една над друга койки, сега празни, такива просторни охранявани галерии и зали с непознати машини или постаменти, от които бяха свалени машините… такъв огромен звездолет Уолтърс не беше виждал. Дори командната зала бе огромна. И самите контролни уреди били дублирани. Уолтърс бе пилотирал петместни хичиянски кораби… по такъв начин бе дошъл на планетата Пегис, като пилот на преоборудван петместен кораб. Уредите за управление бяха почти същите, но тук те бяха дублирани. Корабът не можеше да лети, ако и пред двете табла не седеше пилот.
— Добре дошъл на борда, седми! — поздрави го дребната жена с ориенталска външност пред лявото табло и се усмихна. — Аз съм Джени Йе-ксинг, трети офицер. Ти си мой помощник. Капитан Амхерио ще дойде след минутка, — Тя не му подаде ръка, нито вдигна ръцете си от контролните уреди пред нея. Уолтърс не очакваше такова нещо. Двете табла изискваха през цялото време ръцете и на двамата пилоти да са на контролните уреди. Иначе птицата нямаше да лети. Нямаше и да се разбие, естествено, защото нямаше в какво да се блъсне, но нямаше да поддържа избрания курс и ускорение.
След малко влезе и Лудолфо Амхерио, закръглен нисък човек със сиви бакембарди и девет сини гривни на лявата китка. Малко хора продължаваха да ги носят, но Уолтърс знаеше, че всяка гривна означава един полет с хичиянски кораб по времето, когато човек не знаеше къде ще го закара корабът. Значи капитанът беше човек с опит!
— Радвам се да те видя на кораба, Уолтърс — поздрави небрежно той. — Знаеш ли как се носи вахта? Не е нищо особено. Просто си сложи ръцете на руля над ръцете на Йе-ксинг. — Уолтърс кимна и направи както му бе казано. Той почувства ръцете й топли и меки, когато тя внимателно ги измъкна изпод неговите, след това Йе-ксинг вдигна хубавия си задник от пилотската седалка, за да може Уолтърс да я заеме. — Това е всичко, Уолтърс — допълни доволен капитанът. — Фактически ще пилотира първият офицер Маджор… — той кимна към тъмния, усмихващ се мъж, който седеше на седалката отдясно, — който ще ти казва какво трябва да правиш. На всеки час имаш право на десет минути за тоалет… друго няма. Ще приемеш ли поканата ми да вечеряме заедно?
Поканата беше подсилена от усмивката на третия офицер Джени Йе-ксинг. Уолтърс се изненада, когато изслушвайки инструкциите на Гхази Маджор, разбра, че вече десет минути не мисли за напусналата го Доли.
Всъщност не беше толкова лесно. Пилотирането си е пилотиране. Това не се забравя. Но навигацията бе съвсем различна. Особено като се вземеше предвид, че докато Уолтърс бе превозвал овчари и изследователи на Пегис, много хичиянски навигационни карти бяха разгадани или почти напълно разгадани.
Звездните карти на „С.Я.“ бяха много по-сложни от онези, които Оди бе използвал при междупланетните полети. Бяха два вида. Най-интересните бяха хичиянските. Те имаха странна златна и сиво-зелена маркировка, която не бе напълно разгадана, но показваше всичко. Другите, с по-малко подробности, бяха човешки, с означения на английски. Освен това трябваше да се прави проверка и на корабния дневник, в който автоматично се записваше всичко, което правеше или виждаше корабът. Имаше и вътрешна система от дисплеи… които пилотът, разбира се, не беше длъжен да следи, освен в случаите, когато нещо не бе наред и той искаше да разбере какво. Всичко това беше ново за Оди.
Добрата страна бе, че усвояването на новите умения го заангажираше. Джени Йе-ксинг го учеше и това също беше хубаво, защото тя ангажираше съзнанието му по друг начин… с изключение на онези лоши моменти преди да заспи.
Тъй като „С. Я.“ се връщаше на Земята, той бе почти празен. Повече от тридесет и осем хиляди колонисти бяха пристигнали на планетата Пегис, но много малко се връщаха. Екипажът от три дузини човешки същества; военен отряд, поддържан от правителствата на четири държави от „Гейтуей Корпорейшън“; и около шестдесет неуспели емигранти. Те бяха в трета класа. Разорили се, за да напуснат Земята, сега напълно банкрутирали се връщаха в пустинята или бедняшкия квартал, от които бяха избягали.
———————————————
Разгадаването на хичиянските карти беше изключително трудно, особено като се вземеше предвид, че умишлено бяха съставени така, че трудно да се разчитат. Не бяха много. Две или три фрагментарни, намерени в кораба, наречен „Хичиянски рай“ и прекръстен по-късно на „С.Я.“ и една почти пълна, намерена в кораб, обикалящ по затворена орбита около звездата Боотьоз. Моето лично мнение беше, макар да не бе подкрепено от официалните доклади на комисията за картографски изследвания, че много от ореолите, контролните отметки и светещите сигнали представляват предупредителни знаци. Робин обаче не беше на това мнение. Той ме нарече „пате в кълчища“. По-късно, когато се съгласи с мен, вече нямаше значение как ме е наричал.
———————————————
— Бедните копелета — каза Уолтърс, като заобикаляше една група, която почистваше въздушните филтри с темпо на обхванати от апатия роби. Но Йе-ксинг не споделяше неговото отношение.
— Не ги съжалявай, Уолтърс. Те ги почистват, защото са ги замърсили. — Тя изръмжа нещо на китайски към работната група, която се възмути, но побърза да ускори темпото.
— Не могат да се обвиняват хората за тяхната носталгия — каза Уолтърс.
— Носталгия! Господи, Уолтърс, говориш така, сякаш са оставили „дом“… Очевидно много отдавна не си бил там.
Тя спря на пресечката на два коридора, единият светещ синьо със следи от хичиянски метал, другият златен. Джени махна с ръка към групата въоръжена охрана с униформи на Китай, Бразилия, Съединените щати и Съветския съюз.
— Виждат ли ти се приятелски настроени? — попита тя. — А едно време бяха, когато не приемаха всичко толкова сериозно. Другаруваха с екипажа, не носеха оръжие. За тях това бе просто едно безплатно пътуване в космоса. Ала сега… — Тя поклати глава и се пресегна, за да хване ръката на Уолтърс, когато той тръгна към охраната. — Защо не ме слушаш? — попита Джени. — Ще си имаш много ядове, ако се опиташ да отидеш там.
— Какво има там?
Тя вдигна рамене.
— Хичиянски материал, който не е изнесен, когато са преоборудвали кораба. Това е едно от нещата, които пазят… макар че — добави по-тихо Йе-ксинг, — ако познаваха кораба по-добре, щяха да вършат по-свястна работа. Хайде, тръгвай, пътят ни е насам.
Уолтърс я следваше с желание, благодарен, че може да разгледа кораба. „С.Я.“ беше най-големият хичиянски кораб, който той или който и да било от човешкия род, бе виждал. Много стар… и все пак в някои отношения много загадъчен. Бяха изминали половината път до дома, а Уолтърс не бе изследвал и половината от неговите пресичащи се, светещи коридори. Онази част, в която дори не бе надзъртал, беше личната каюта на Йе-ксинг и той очакваше с нетърпение да стори това, любопитен като малко момиченце. Но по пътя все нещо го отвличаше.
— Какво е това? — попита Уолтърс и се спря пред една ниша с пирамидална конструкция от светещ метал в нея. Дебела желязна решетка, заварена пред нишата, не позволяваше да се пипне пирамидата.
— Убий ме, но не зная — призна Йе-ксинг. — Никой не знае… затова са я оставили тук. Някои неща могат лесно да се отрежат и изнесат, някои се повреждат… а от време на време, ако човек се опита да премести нещо, то избухва в ръцете му. Насам, право напред по този тесен коридор! Там е каютата ми.
Чисто, тясно легло, на стената картина на стара ориенталска двойка… Родителите на Джени?… Цветя на сандъка до стената, Йе-ксинг бе направила каютата си уютна.
— Тук съм по време на обратния рейс — обясни тя. — На идване това е капитанска каюта, а ние спим на койки в пилотската стая. — Джени се сви в края на леглото. — Няма големи възможности за убиване на времето при обратния курс. Искаш ли чаша вино?
— Определено — призна Уолтърс. Той седна и си изпи виното. Накрая си раздели с хубавичката Джени Йе-ксинг последната чаша, последвана от различни деликатеси с отлично качество, които се намираха в нейната каюта и така задоволиха душата му, че ако през този приблизително половин час се бе сещал за Доли, то не беше с чувство на ревност, а почти със състрадание.
Оказа се, че и по време на пътуването към Земята имаше много възможности за приятно прекарване на времето, дори в каюти не по-големи от онази, която Хорацио Хорнблауър бе заемал преди столетия. Виното беше най-хубавото на планетата Пегис, но когато изпразниха бутилката и себе си, каютата започна да им изглежда много по-малка, а имаше още цял час до началото на тяхната смяна.
— Гладна съм — съобщи Йе-ксинг. — Тук имам малко ориз и разни други неща, но може би…
Не беше време да си изпуска късмета, макар че предложението да хапнат домашно приготвена храна звучеше много съблазнително. Ориз и разни други неща.
— Хайде да отидем в пилотската кабина — предложи Уолтърс. Без много да бързат, хванати за ръце, те тръгнаха към командната част на кораба. Спряха се на пресечката на два коридора, където много отдавна хичиянците, по някаква своя причина, бяха засадили малки туфи с храсти… не, нямаше никакво съмнение, същите, които все още растяха там. Йе-ксинг се наведе и откъсна една синя ягода.