— Погледни — каза тя. — Всичките са зрели, а онези безделници дори не искат да ги берат.
— Завръщащите се колонисти ли имаш предвид? Но те си плащат пътя…
— О, разбира се, че го плащат — съгласи се тъжно Джени. — Ако не си плащат, няма да летят. И там долу ги чакат богатства, нали?
Уолтърс опита един от сочните, тънкокожи плодове.
— Не изпитваш голяма любов към завръщащите се.
Йе-ксинг се усмихна.
— Не го крия, нали? — Усмивката й помръкна. — На първо място, няма за какво да се връщат… ако животът им там е бил добър, нямало е да го напуснат. На второ място, положението там стана значително по-лошо отпреди. Повече терористи, повече международни конфликти… някои страни извършват мобилизация! И на трето място, те не само ще страдат, но и ще станат част от причината за нови страдания. Половината от тези отвратителни хора, които виждаш тук, след месец ще се включат в някоя терористична група… или най-малкото ще подкрепят такава група.
Те продължиха да се разхождат и Уолтърс скромно се обади:
— Вярно е, че много отдавна съм напуснал Земята, но чувам, че положението там ставало много неприятно… с бомбардировки и престрелки.
— Бомбардировки! Де да беше само това! Сега терористите имат ТПП! Човек се връща на Земята и не знае кога ще падне от стола си!
— ТПП? Какво е ТПП?
— О, Господи, Уолтърс! — възкликна изненадано Джени. — Ти наистина отдавна не си бил на Земята. Някога го наричаха нервна криза, не си ли спомняш? Това е телепатичен психокинетичен приемопредавател, едно от онези стари хичиянски неща. Съществуват около дузина и един е в ръцете на терористите!
— Нервна криза — повтори Уолтърс и се намръщи, когато паметта му се зарови някъде в подсъзнанието.
— Точно така, Нервна криза — потвърди Йе-ксинг с мрачно задоволство. — Спомням си, когато бях малка в Канчоу, баща ми се прибра с окървавена глава, защото някой скочил върху него от последния етаж на фабрика за стъкло. Право върху баща ми! Като дървеница! И причината беше ТПП.
Уолтърс кимна без да отговори, лицето му помръкна. Йе-ксинг го погледна озадачена, след това махна с ръка към охраната пред тях.
———————————————
Захвърленото момче, Уон, разбира се, първо причини нервната възбуда. То искаше само контакт с хора, защото беше самотно. Момчето нямаше намерение да измъчва човечеството с налудничави, маниакални мисли. Терористите, обаче, знаеха точно какво правят.
———————————————
— Главно заради това е охраната — поясни тя. — На борда на „С.Я.“ има един ТПП. И много други по света! Малко късничко се сетиха да ги охраняват, защото банда терористи са отвлекли един петместен хичиянски кораб с монтиран ТПП и сред тях има един, който наистина е полудял. Искам да кажа, съвсем е откачил! Когато такъв се докопа до телепатичен психокинетичен приемопредавател… какво ти е?
Уолтърс спря на входа на осветения в златно коридор. Четиримата стражи любопитно го заразглеждаха.
— Нервна криза — повтори той. — Уон! Това е неговият кораб!
— Да, неговият е — съгласи се момичето и се намръщи. — Слушай, бяхме тръгнали да хапнем. Хайде да вървим. — Тя изглеждаше разтревожена. Уолтърс се бе оклюмал, мускулите на лицето му бяха изопнати. Имаше вид на човек, който очаква да го ударят в зъбите. Охраната ставаше все по-любопитна. — Хайде, Оди — подкани го умолително Джени.
Уолтърс се размърда и я погледна.
— Ти върви — каза той. — Вече не съм гладен.
Корабът на Уон! Колко странно, помисли си Уолтърс, че не се сетих по-рано. Разбира се, че е така.
Уон бил роден в този кораб много преди да го преименуват на „С.Я.Бродхед“, много преди човечеството да научи за неговото съществуване… ако не се вземат предвид далечните предци на човека, австралопитекус афарензис. Уон бил роден от една бременна жена-изследовател на Гейтуей. Мъжът й се изгубил по време на някаква мисия, докато тя участвала в друга, Първите няколко години се грижила за него, после го изоставила. Уолтърс не можеше да си представи как се е чувствал Уон… мъничко дете в огромния, почти празен кораб, в компанията само на диваци и компютърно съхранени аналози на мъртви изследователи на Космоса. Един от тях несъмнено е била неговата майка. Това беше достойно за съжаление…
Но Уолтърс не можеше да изпита съжаление. Не и към Уон, който му бе отнел жената и бе намерил машината, наречена от тъпата бюрократична система ТПП… съкращение на „телепатичен психокинетичен приемопредавател“. Глупавият млад Уон я наричал просто „кушетка на сънищата“. Тя му осигурявала контакт с някакви живи същества и причинявала в останалата част от човечеството ужасни мъгляви фикс идеи. Той не знаел, че този процес дава контакт и на тях с него, благодарение на което неговите тийнеджърски сънища и страхове, и сексуални фантазии засягат десет милиарда човешки мозъци… Може би Доли е трябвало да го разбере, но когато ставали тези нервни кризи, тя била малко дете. Уолтърс не бил. Той си спомняше и това беше още една причина да мрази Уон.
Уолтърс не си спомняше много ясно повтарящата се по целия свят лудост и почти бе забравил опустошителните последици от нея. Той дори не се опита да си представи самотното детство на Уон, прекарано в безделие на кораба, но съвсем ясно си представяше сегашният Уон, който кръстосваше между звездите в своето загадъчно търсене, в компанията само на избягалата му жена…
Всъщност Уолтърс прекара почти целия час до започването на смяната с тези мисли, докато неочаквано не разбра, че се отдава на самосъжаление и доброволно унижение и че това поведение наистина, в края на краищата, не е достойно за едно зряло човешко същество.
Уолтърс се появи точно навреме. Йе-ксинг беше вече в пилотската кабина. Тя не каза нищо, но го погледна леко изненадана. Той й се усмихна и се залови за работа.
Макар фактически пилотирането на кораба да се свеждаше само до следене на показанията на контролните уреди и кораба си летеше самостоятелно, Уолтърс се постара да бъде зает. Настроението му се бе променило. За него огромните размери на кораба, който пилотираше, представляваха истинско предизвикателство. Той наблюдаваше Джени Йе-ксинг, която с коленете, краищата на пръстите си и лактите работеше с допълнителните контролни уреди, показващи положението и състоянието на кораба, както и други данни. Те в действителност не бяха необходими на пилота, за да пилотира по най-добрия начин, но Джени имаше претенцията да се нарича истински пилот. И Уолтърс правеше същото. Включваше дисплея за курса и проверяваше положението на „С.Я.“ — малка светеща златна точка върху тънка, синя линия, дълга хиляда и деветстотин светлинни години. Установяваше, че местоположението отговаря точно на изчисленото по червените контролни звезди по маршрута. Мръщеше се над множеството предупредителни знаци „Не приближавай!“ на местата, където имаше опасност от черни дупки и газови облаци — изглеждаше, че в близост до техния маршрут няма такава опасност — и дори извикваше на дисплея голямата хичиянска небесна карта, на която бе изобразена цялата Галактика, заедно с други членове на местната група небесни тела по краищата. Няколко стотици много умни човешки същества и хиляди часа компютърно време бяха използвани за разгадаване на хичиянския код. И все пак оставаха много неясноти. Начумерен, Уолтърс разглеждаше големия брой мигащи многоцветни ореоли във всички части на звездната карта, означаващи „Опасно!“, които бяха повторени и потретени. Какво можеше да е толкова опасно, та хичиняските карти изобилстваха с тези предупредителни знаци?
Имаше още много да учи! И, мислеше си Уолтърс, какво по-добро място за обучение от този кораб? Разбира се, той беше нает за летец временно. Но ако работи добре… ако покаже желание и талант… ако спечели благоразположението на капитана… когато пристигнат на Земята и капитанът трябва да намери друг седми офицер, какъв по-добър кандидат от него?
Щом смяната свърши, Йе-ксинг премина десетте метра, които разделяха двете пилотски места, и отиде при него.
— Като пилот изглеждаш доста добър, Уолтърс. Да ти призная, имах известни резерви.
Той я хвана за ръка и двамата се насочиха към вратата.
— Предполагам, че бях в лошо настроение — извини се Уолтърс.
Йе-ксинг вдигна рамене.
———————————————
Хичиянските карти и навигационни системи не бяха лесни за дешифриране. За навигация всяка система използва две точки от маршрута — началната и крайната. След това разглежда всички препятствия като прашни или газови облаци, радиации, гравитационни полета и т.н. по пътя между тях, избира точките за безопасно преминаване, заобикаля препятствията, а после изчертава линията, по която трябва да се движи корабът.
На много обекти и точки на картата има знаци за внимание — мигащи ореоли, удивителни и т.н. Ние сравнително рано разбрахме, че повечето от тях са предупредителни. Проблемът беше в това, че не знаехме кои точно са предупредителни и за какво предупреждават.
———————————————
— Първата приятелка след развода винаги се сблъсква с най-лошите настроения на мъжа — каза тя. — Ти какво направи, пусна си една от нашите психиатрични програми ли?
— Не беше необходимо. Само… — Уолтърс се поколеба и се опита да си спомни какво бе направил преди малко. — Предполагам, че просто си поговорих сам. Когато собствената ти жена те напусне — обясни той, — се чувстваш засрамен. Искам да кажа, че освен ревност и гняв, и други такива глупости, човек изпитва и нещо друго. Но след като се тревожих известно време, реших, че не съм направил нищо, от което да се срамувам. Това чувство не се отнася за мен, разбираш ли?
— И това ти помогна? — попита Джени.
— Е, след известно време ми помогна. — И, разбира се, ефикасната противоотрова за болка, предизвикана от жена, бе друга жена, но той не искаше да говори за тази противоотрова.
— Ще се постарая да го запомня за следващия път, когато ме зарежат. Е, мисля, че е време за лягане.
Той поклати глава.
— Още е рано, а и искам да поразгледам. Какво представлява онзи хичиянски материал? Ти каза, че знаеш как да се промъкнем зад охраната.
Тя спря по средата на коридора и го погледна.
— Всъщност, защо да не разгледаме? — съгласи се Джени.
Корабът „С.Я.“ беше двукорпусен. Пространството между двата корпуса бе тясно и тъмно, но можеше да се мине. И така, Йе-ксинг поведе Уолтърс през тесните коридори близко до обшивката на големия звездолет, през лабиринти от празни койки за колонисти, покрай неприветлива, огромна кухня, предназначена да ги храни, през помещение, миришещо на застоял боклук и гнилоч… в огромна, зле осветена зала.
— Тук са — каза тя. Говореше тихо, макар да бе обяснила, че са много далеч и охраната не може да ги чуе. — Доближи главата си до онова сребърно нещо, прилично на кошница… погледни къде соча?… но не го пипай. Важно е!
— Защо е важно? — Уолтърс огледа приличното на мансарда помещение. В залата имаше най-малко четиридесет устройства, здраво закрепени за скелета на кораба. Имаше и големи, и малки, и сферични на скосени стойки, свързани с пода, и квадратни, които светеха със син и зелен метален блясък. Върху покривалото от метални нишки, където сочеше Джени Йе-ксинг, имаше три съвсем еднакви.
— Важно е, защото не искам да ме изритат от кораба, Оди. Така че внимавай!
— Внимавам. Какви са тези три устройства?
— Може ли някой да каже защо хичиянците са направили нещо? Може би са резервни. Ето устройството, което трябва да слушаш. Приближи главата си до него, но не много. Когато почувстваш неща, които не изхождат от теб, значи си достатъчно близко. Тогава ще ги чуеш. Но не отивай по-близо и преди всичко не пипай, защото това нещо действа двупосочно. Ако се задоволиш само с общи усещания, никой няма да забележи. Вероятно. Но ако забележат, капитанът ще ни изгони. Разбра ли?
— Напълно — отговори малко ядосано Уолтърс и премести главата си с десетина сантиметра към сребърната мрежа. После се изви, за да погледне Йе-ксинг. — Нищо не чувам.
— Опитай се да отидеш малко по-близо.
Не беше лесно да мести главата си сантиметър по сантиметър, наведен под неудобен ъгъл, без да има за какво да се хване, но Уолтърс се опита да спазва инструкциите…
— Това е! — извика Йе-ксинг, наблюдавайки лицето му. — Не се приближавай повече!
Той не отговори. Умът му бе изпълнен с подозрение към усещанията… всевъзможни усещания. Имаше сънища и блянове, някой усилено се бореше за глътка въздух; друг се смееше; някои или по-точно изглежда три двойки бяха заети с полова активност. Той се обърна, усмихна се на Джени, понечи да заговори…
И тогава неочаквано усети нещо друго.
Уолтърс се вцепени. От описанието на Йе-ксинг той очакваше някакво чувство за компания. Присъствие на други хора. Очакваше да изпита техните страхове и радости, копнежи и удоволствия… но винаги хора.
Новото усещане не беше такова.
Уолтърс конвулсивно помръдна. Главата му докосна мрежата. Всички усещания станаха хилядократно по-ясни, като при фокусиране на лещи, и той почувства новото и далечно присъствие… или присъствия?… по различен и непосредствен начин. Беше далечно, неуловимо, ужасяващо усещане и то не се излъчваше от човешко същество. Уолтърс не можеше да разбере дали източниците на тези усещания бяха депресирани или фантазираха. Единственото, което можеше да каже, бе, че бяха там. Че съществуваха. Те не реагираха. Не се променяха.
Ако човек може да влезе в ума на мъртвец, мислеше си Уолтърс, обхванат от паника и възмущение, може би ще изпитва точно такова чувство…
…и тогава усети, че Йе-ксинг го дърпа за ръката и му крещи в ухото:
— О, проклет да си, Уолтърс! И аз го почувствах! Капитанът и всички в този прокълнат от Бога кораб също са го почувствали. Сега сме в беда!
Щом отдели главата си от сребърната решетка, усещането изчезна. Светещите стени и тъмните машини бяха отново истински, Йе-ксинг бе завряла разгневеното си лице в неговото. В беда? Уолтърс се засмя. След ледения, безграничен ад, в който бе надзърнал, нищо човешко не можеше да изглежда страшно. Когато пристигнаха четиримата разярени стражи, с насочени към него оръжия, и му закрещяха на четири езика, Уолтърс почти им се зарадва.
Защото те бяха хора! Живи хора! Въпросът, който го занимаваше, бе такъв, който всеки би си задал: дали по някакъв начин не бе попаднал на загадъчните, скрити хичиянци?
Ако е така, каза си той и потрепери, Господ да е на помощ на човешката раса.
ПЕТА ГЛАВА
ЕДИН ДЕН ОТ ЖИВОТА НА ЕДИН МАГНАТ
От хичиянците се страхуваха на много места, не само на „С.Я“. Аз също се страхувах. Всички се страхуваха. Много се страхувахме, когато бях малък, макар че тогава хичиянците бяха само странни, изчезнали същества, които се развличали, като копали тунели на планетата Венера преди стотици хиляди години. Страхувахме се и когато бях изследовател от Гейтуей… О, да, Бог ми е свидетел, че много се страхувахме! Поверявахме живота си на стари хичиянски кораби и изследвахме Вселената чак до места, които никой човек не бе виждал, и все питахме дали собствениците на корабите няма да се появят в края на пътуването… и какво ще направят тогава! Ние мислехме за тях още повече, когато разгадахме достатъчна част от старите небесни атласи и открихме, че навлизат дълбоко в недрата на нашата собствена Галактика.
Тогава не ни дойде наум да се запитаме защо се крият.
Разбира се, аз не се занимавах само с това. Много неща заангажираха времето ми. Капризното ми здраве ангажираше вниманието ми винаги, когато си пожелаеше, и го правеше все по-често. Но това бе само началото. Аз бях зает също с милионите различни неща, с които може да бъде заето едно човешко същество.