Минута по-късно Бари отново се появи, а тя се стегна, готова за действие. Липсата на ключ значително усложняваше задачата й. Без да изпуска от поглед отдалечаващия се Бари, тя се стрелна към бавно затварящата се автоматична врата. Той беше само на метър и половина от нея, но изобщо не я усети — доказателство за способността й да се придвижва абсолютно безшумно. В момента, в който фигурата му се скри зад ъгъла, тя сложи крак във вратата, събу обувката си и я пъхна в процепа. После изтича навън.
Само няколко секунди й бяха достатъчни, за да открие кашона на Бари най-отгоре върху купчината с изходящата поща до металната кутия. Мишел извади писалка и лист хартия и бързо преписа адреса на получателя, изписан върху кашона. Хвърли поглед и на името на изпращача, което, както очакваше, беше различно от това на Бари.
— Лола Мартин — промълви тя, огледа се и бързо се шмугна обратно.
Вдигна обувката си, обу я и се насочи към своята част на сградата. Там се завъртя около дежурната сестра, успя да отвлече вниманието й и да надзърне в дневника, разтворен върху масата. Лора Мартин се оказа една от старите пациентки на „Кукувичето гнездо“ — от онези, които рядко изпращат или получават поща. Мишел отиде в залата за посетители, където имаше телефон с външна линия. Набра номера на свой познат в полицията на Феърфакс и му обясни за какво става въпрос, а той я попита:
— Откъде си се сдобила с тази информация, Максуел?
— Ами работя под прикритие.
Час по-късно Мишел влезе в празната стая на Санди. Цветята още бяха там, но подът беше почистен от парченцата пръст. Също като ръцете на Санди, предположи Мишел. Включително безупречният й маникюр. Самата тя нямаше подобни проблеми поради простата причина, че не поддържаше маникюр — немислим лукс за пръсти, които често натискат спусъка.
Пет минути по-късно мисията й приключи и тя се прибра в стаята си.
Следобед се включи в поредния групов сеанс. Беше толкова доволна от успешната си операция по отношение на Бари, че се изправи и взе думата.
— Казвам се Мишел и имам желание да се оправя — започна тя, усмихна се и добави: — Всъщност мисля, че вече съм по-добре. — Насядалите в кръг пациенти одобрително закимаха, някои дори заръкопляскаха. Но имаше и такива, които просто мълчаха и я гледаха с открито недоверие.
Мишел вероятно бе решила, че се чувства по-добре само защото бе твърде заета, за да се концентрира върху собствените си проблеми. По принцип тя живееше заради адреналина и нямаше навик да разголва душата си. И в момента, вярна на себе си, беше в състояние да мисли единствено за Бари и Санди. После щеше да се махне оттук, преди да решат, че и тя е постоянна обитателка на „Кукувичето гнездо“.
29
Шон седеше срещу Алиша, настанила се зад голямото бюро в Барака № 1. Той не успя да види почти нищо от общото помещение с много работни места, където без съмнение се трудеха гении. Но в замяна почти усети умствената им мощ, примесена с монотонното жужене на невидими сървъри.
— Само недей да разкопчаваш това нещо — шеговито рече той и махна към десния й крак. — Ако го сториш, ще бъда принуден да се защитавам.
Алиша дори не се усмихна.
— От какво умря Лен Райвест? — остро попита тя. — Само не ми казвай, че е самоубийство!
— Не знам от какво е умрял — отвърна той, установявайки, че очите й са зачервени.
— Как така не знаеш?
— Знае само убиецът. И понеже това не съм аз, мога само да предполагам.
— Добре, започвай да предполагаш.
— Не мога. В момента се води разследване.
— Само не ми излизай с тези патетични глупости! — сопна се тя.
— Бил съм ченге и прекрасно знам как може да се прецака едно разследване. Полицията разглежда случая като „смърт при подозрителни обстоятелства“.
— Но това означава, че може да бъде както убийство, така и нещастен случай!
— Или естествена смърт — леко се усмихна той.
— Но ти каза, че е убит!
— Може и да греша.
— О, много ти благодаря за помощта!
Шон се наведе напред, лицето му стана сериозно.
— Работата е там, че те познавам едва от вчера. А от установените до този момент факти може да се окаже, че убиецът си ти.
— Не съм убила никого.
— Досега не съм срещал убиец, който да твърди противното. За целта си имаме адвокати.
— Мислиш ли, че има някаква връзка със смъртта на Мънк?
— Май не разбра какво ти казвам. Искаш ли да започна отначало?
Сега Алиша се приведе напред.
— Снощи са открили завещанието на Мънк Тюринг. Току-що научих, че ме е посочил за настойник на дъщеря си. Възнамерявам да изпълня дълга си по най-добрия възможен начин. Искам да знам дали момичето е в опасност.
— Значи Мънк те е посочил за настойник — замислено промълви Шон. — Нямах представа, че сте били толкова близки.
— Мънк знаеше, че обичам Виджи. Ще се грижа за нея по най-добрия начин!
— Което няма да е много лесно в Бабидж Таун — отбеляза Шон. — След убийството на Райвест мястото не ми се струва рай на сигурността.
— Горкичкият Лен! — изхлипа Алиша и прикри очите си с длан. — Боже! Не мога да повярвам, че е мъртъв!
Шон се облегна назад.
— Виждам, че трудно приемаш смъртта на Лен — отбеляза той и се взря в лицето й. — Има ли някаква специална причина за това?
Тя се изправи и издуха носа си в салфетката, която измъкна от някаква кутия на бюрото.
— Бяхме приятели.
— Само приятели или нещо повече?
— Не ти влиза в работата!
— Но ако си имала връзка с Лен Райвест, тогава е работа на полицията.
— Е, добре, имах. И какво?
— Каква беше връзката ви? Обикновени контакти или нещо по-сериозно? Планове за женитба?
— Ти си адски нахален тип!
— А ти си очевидно интелигентна жена, но май пропускаш да отбележиш, че в момента те подготвям за въпросите на полицията и на ФБР, след като научат за вашите взаимоотношения. Мислиш ли, че агент Вентрис ще прояви деликатност? Връзката е покойния автоматично те поставя в положението на заподозряна!
— Не съм го убила, за бога! Той беше добър човек и аз го обичах. Крояхме планове за бъдещето… — Гласът й секна и тя извърна глава.
— Добре, Алиша, успокой се — меко промълви Шон. — Знам, че ти е трудно. — Помълча, после попита: — Можеш ли да си спомниш дали Лен е споменавал пред теб за някаква заплаха? За някой, който иска да му причини зло? За нещо, което има връзка с Бабидж Таун или с Кемп Пиъри?
Алиша пое дълбоко въздух, избърса лицето си и вдигна глава.
— Какво общо има Кемп Пиъри със смъртта на Лен?
— Много общо, ако се окаже, че смъртта на Лен е свързана с гибелта на Мънк Тюринг.
— Но нали ти сам спомена, че Тюринг най-вероятно се е самоубил?
— Не можем да бъдем сигурни. Трупът му е открит на територия на ЦРУ, а това е факт, който не можем да пренебрегнем. До довечера може да се окаже, че такава връзка няма, но в момента искам да чуя отговора ти. Споменавал ли ти е нещо подобно Лен?
— Той никога не е споменавал, че някой иска да го убие, но…
— Но какво? — приведе се напред Шон. — Хайде, изплюй камъчето!
— Веднъж каза, че някой се опитва да саботира работата в Бабидж Таун и че според него тук имало шпиони.
— Шпиони ли? Какви?
— Той спомена, че хората, които работят тук, дори нямат представа в какво се забъркват. В смисъл, че проектите, върху които работим, могат да променят света. Но не към по-добро, а към по-лошо. — На лицето й се появи измъчена усмивка. — Каза още, че ние сме особняци, които нямат представа от реалния живот. И май беше прав.
— Пред мен той също спомена, че много държави биха започнали война заради проектите, които се разработват в Бабидж Таун — кимна Шон. — Само не ми казвай, че боравите с цифри и нищо повече!
— Не мога, Шон — въздъхна Алиша. — Страх ме е. Побиват ме тръпки от факта, че убиха един изключителен професионалист като Лен Райвест в дома му, въпреки всички мерки за сигурност!
Жената изглеждаше толкова зле, че Шон стана, пристъпи към бюрото и я прегърна през раменете.
— Всичко ще се оправи, Алиша — промълви той.
— Престани с тези глупости! — дръпна се тя. — Не знаеш дали ще се оправи, или ще стане още по-зле! Имай предвид, че се страхувам най-вече за Виджи. Може да се окаже, че и тя е в опасност, и то голяма!
— Защо?
— Ти си експертът, ти ми кажи!
— Детето знае ли, че баща му няма да се върне?
— Още се опитвам да я подготвя за новината — размърда се смутено Алиша. — Но не ми е лесно.
— Ако наистина си загрижена за нея, би трябвало да й събереш багажа и да заминете някъде далеч от Бабидж Таун.
— Не мога. Тук е работата ми.
— Но нали каза, че сигурността на Виджи е най-важното нещо за теб?
— Тук Виджи се чувства добре. Ако я заведа някъде другаде, може да се срине психически.
— Бих казал, че няма голяма разлика дали детето ще остане тук, където вероятно ще бъде застрашена сигурността му, или ще замине на безопасно място, но с цената на психическата му стабилност — отбеляза Шон.
— Аз имам друга идея — рече Алиша, сграбчи ръката му и пламенно добави: — Ние оставаме, а ти поемаш грижа за сигурността ни!
— Вече си имам работа — възрази Шон. Всъщност не една, а две, поправи се мислено той.
— Тя е дете и има нужда от помощ. Нима ще откажеш да помогнеш на едно единайсетгодишно момиченце, току-що загубило баща си?
Шон понечи да отговори, после само сви рамене и направи безуспешен опит да издърпа ръката си.
— Добре де, ще я държа под око — съгласи се той.
— Благодаря ти! — просълзи се Алиша. — Много ти благодаря!
— Но след като поемам ролята на неофициален бодигард, май ще трябва да се запозная с младата дама.
Алиша изчака малко да възстанови душевното си равновесие и се изправи.
— Да вървим. Тя трябва да е привършила с упражнението по разлагане на числа, което й възложих.
— Какво?
— Виджи притежава забележителни умения да смята наум. Не чак толкова големи, че да ме остави без работа, но нещо, скрито дълбоко в съзнанието й, може би е ключът към решението на задачата, което търся.
— Значи уязвимото момиченце ще преобрази света? — втренчи се в нея Шон.
Алиша се усмихна.
— Блажени кротките, защото те ще наследят земята — рече тя.
30
Очакванията му за кротко и срамежливо момиченце се оказаха напълно безпочвени. Виджи Тюринг беше пълно с енергия дете с огромни сини очи, които не пропускаха нищо. Носеше панталони и яркочервена блузка, а краката й бяха боси. В момента, в който Алиша й представи Шон, тя хвана ръката му и го поведе към пианото.
— Седни — разпореди му тя с леко променлив тембър, който загатваше за приближаването на пубертета.
Той се подчини.
— Свириш ли?
Погледът на сините й очи беше смущаващо прям.
— Само на бас китара — ухили се Шон. — Избрах я, защото има най-малко струни. Задължително условие за човек като мен, който всекидневно губи милиони сиви клетки.
Тя с нищо не показа, че оценява малката му шега. Седна пред пианото и изсвири някаква непозната мелодия.
— Предавам се — вдигна ръце той. — Кой е авторът?
— Оригинална композиция на Виженер Тюринг — поясни Алиша.
Шон респектирано замълча.
— Харесва ли ти? — простичко попита Виджи.
— Ти си изключително надарена музикантка — кимна той.
В усмивката й най-сетне се долови нещо детско, свързано с радостта от похвалата и желанието да се представи добре. А той се уплаши. Детето беше готово да се довери на всеки. Тук е пълно с шпиони, беше казал Райвест.
— Виджи, я ми кажи…
Тя подхвана друга мелодия и той млъкна. Малката свърши, стана от пианото, седна на един от кухненските столове и отправи поглед навън. Големите й очи престанаха да шарят и изведнъж започнаха да се присвиват. В следващия миг се превърнаха с тесни цепки.
— Виджи? — надигна се Шон.
Тя дори не го погледна, а Алиша му направи знак да се присъедини към нея на канапето.
— От време на време изпада в тези състояния — шепнешком обясни тя. — Сякаш се затваря в свой собствен свят. Ще изчакаме да се върне в нормалното си състояние.
— Преглеждана ли е от специалист? — понижи глас Шон. — Взема ли някакви лекарства?
— За специалист не знам, но лекарства не взема. Ще проверя по-подробно за какво става въпрос, защото вече съм й настойник.
— Какво знаеш за майката на Виджи?
— Мънк каза, че са разведени отдавна и че той има пълни родителски права.
— Така каза и Райвест. Но ако се появи майката на Виджи, съдът положително ще й присъди родителските права. Няма да го стори само в случай, че е в затвора или ако се докаже, че тя не е в състояние да се грижи за детето.
— Но Мънк ме е посочил за настойник.
— При появата на родител това няма значение.
— Ще мисля, когато се случи — отсече Алиша.
— 18 313 и 22 307.
Двамата едновременно се извърнаха към Виджи, която ги гледаше втренчено.
— Това са простите делители на 408 508 091 — поясни тя. — Нали така?
— Точно така — кимна Алиша. — Ако умножим 18 313 по 22 307, ще получим 408 508 091.
Виджи се разсмя и запляска с ръце.
— Но аз ти продиктувах тези числа само преди час — учуди се Алиша. — Как успя да ги обработиш толкова бързо?
— Видях ги в главата си.
— Подредени ли бяха? — напрегнато попита Алиша. — Пак ли ги умножи наум?
— Не, просто изскочиха. Не съм умножавала нищо. Просто се появиха.
— Или си го направила по начин, абсолютно непознат за простосмъртните — промърмори сякаш на себе си Алиша, после тръсна глава и добави: — Виджи, мистър Кинг иска да те попита нещо…
Момиченцето очаквателно се обърна към Шон.
— Не е точно въпрос — приятелски рече той. — Просто искам да ти кажа, че ще идвам да те виждам от време на време. Имаш ли нещо против?
Виджи погледна Алиша, която кимна.
— Нямам нищо против — отвърна момичето. — Но все пак трябва да попитам и Мънк.
— Така ли наричаш баща си? — попита той. — Просто Мънк?
— Той също ме нарича по име. Нали така правят всички?
— Да, разбира се. Не познавам баща ти, но по всичко личи, че е добър човек.
— Страхотен е. В колежа е бил член на рок група. Тогава е свирил на йоника. А после си купи и китара, за да свирим заедно. — Виджи насочи очи към прозореца и Шон си помисли, че отново ще потъне в своя свят. Но детето поклати глава и промълви: — Много искам да се върне. Имам да му разказвам толкова неща.
— Например? — попита Шон малко по-бързо от необходимото.
Виджи се втурна към пианото и заблъска по клавишите.
Шон търпеливо изчака първата пауза и бързо попита:
— Кога видя баща си за последен път, Виджи?
Въпросът му предизвика нова серия яростни акорди.
— Виджи!
В следващия миг Алиша започна да го дърпа към вратата, а Виджи стовари юмручета върху клавишите, скочи от столчето и избяга от стаята. Миг по-късно се разнесе шум от затръшване на врата.
В стаята влезе жената, която Шон бе видял да спи на канапето предишната вечер.
— След няколко минути ще се върна, мисис Греъм — каза Алиша, след което направи знак на Шон и тръгна към вратата.
— Виждам какви са проблемите с Виджи — замислено се почеса по главата Шон.
— Според мен тя усеща, че нещо се е случило с баща й. Затваря се в мига, в който се заговори за него.
Шон огледа къщата и му се стори, че вижда Виджи на един от прозорците, но само след миг тя изчезна.
Той се извърна към Алиша и попита:
— Какви бяха числата, за които говорихте? Възможно ли е да ги е пресметнала с калкулатор?
— Да, но би й отнело цял ден. 18 313 е 2100-ното по ред просто число, което означава, че трябва да обработи всички преди него, за да види дали 408 508 091 се дели на тях без остатък. При положение, че знае този прост делител, вторият се открива значително по-лесно. Но тя не е използвала калкулатор. Наистина го е видяла в главата си.