— А защо всичко това е толкова важно?
— Шон…
— По дяволите, Алиша! — прекъсна я той. — Тук умират хора! Приех да наглеждам Виджи, защото смяташ, че тя е в опасност. Най-малкото можеш да ми кажеш защо, нали?
Алиша помълча известна време, извърнала глава. Той стоеше и я гледаше. Когато проговори, гласът й беше по-нисък и по-ясен.
— Светът се крепи на информацията, изпращана по електронен път, Шон. Сигурното придвижване от точка А до точка Б е ключът към цивилизацията. Във всекидневието си ти ползваш кредитна карта, когато пазаруваш в магазин, теглиш пари от банкомат, изпращаш имейли, плащаш си сметките онлайн, пазаруваш по интернет. Днес шифроването няма нищо общо със секретните кодове, а зависи единствено от числата и тяхната дължина. Най-надеждната система в момента се нарича РСА и се основава на криптография на асиметричен публичен ключ. Той прави възможно електронното предаване на данни от правителството до търговските организации — и оттам до гражданите — абсолютно сигурно и надеждно.
— Май съм чувал нещо подобно — вметна Шон.
— И тъй, публичният ключ представлява едно много голямо просто число, което може да бъде раздробено до двата му прости делителя само ако сто милиона персонални компютри работят паралелно в продължение на няколко хиляди години. Но докато всички знаят цифрите на публичния ключ — най-вече компютрите, които ползваме, — единственият начин да се прочете изпратената информация е свързан с разкодирането му. А той може да се разкодира единствено с помощта на два частни ключа, които се явяват неговите прости делители. Ще ти дам един пример. Ако числото петдесет е публичният ключ, десет и пет са частните ключове. Ако знаеш числата десет и пет, можеш да прочетеш съобщението.
— Подобно на числата, които спомена Виджи?
— Да. Компютрите стават все по-бързи, вече съществува възможност за масирана атака на стотици милиони от тях, свързани паралелно. Това поставя по-високи изисквания и към кодиращите стандарти. Трябва само да се прибавят няколко цифри към публичния ключ и за дешифрирането му ще бъдат необходими хиляди, а може би и милиони години.
— А вашите проекти предлагат рационално решение на този проблем, така ли?
— Шифровчиците твърдят, че пряк път към разлагането на числата на прости делители не съществува, защото хилядолетните усилия на човечеството в тази посока са останали без резултат. И все пак Виджи успява да го направи, макар и невинаги. Ако тя може да го прави и с по-големи числа, тогава сигурност на електронното предаване не съществува и светът, който познаваме, ще преживее драстични промени.
— Може би ще се върне към телетипните машини и куриерите? — предположи Шон.
— Тази ситуация ще блокира не само бизнеса, но и държавата. Бедният потребител няма да има никакви възможности за комуникация, да не говорим за генералите, които ще изгубят възможността за връзка със своите армии. Преди седемдесетте години на двайсети век, когато бил създаден публичният ключ, правителствата и частният бизнес използвали услугите на куриери, за да изпращат постоянно променящи се книги с кодове и пароли — непрекъснат и безнадеждно неефективен процес, към който никой не би желал да се връща.
— Невероятно е, че нашата цивилизация зависи от способността да се разлагат бързо големи числа.
— Започнали сме го и трябва да го довършим.
— Очевидно обществото не знае нищо.
— Ако знаеше, щеше да се уплаши до смърт.
— Значи ти си на мнение, че пряк път съществува?
— Виджи ме кара да мисля, че е възможно. А иначе не се безпокоя толкова за числата, колкото за самата Виджи. Не мога дори да си помисля, че ще й се случи нещо лошо.
— Допускаш, че някой знае, че Виджи може би е ключът към разбиването на шифроването, използвано от модерния свят? — присви очи Шон.
— Лен твърдеше, че сред нас има шпиони. Баща й познаваше нейните способности и умря. Не знам. Просто не знам.
Изглеждаше толкова отчаяна и съкрушена, че Шон отново сложи ръка на рамото й.
— Нищо няма да й се случи — успокои я той. — Полицията и ФБР са наблизо, обектът се охранява.
— Така беше и преди да убият Лен — поклати глава тя.
— Но сега и аз съм тук.
— Как точно възнамеряваш да пазиш Виджи?
— Колко спални има в дома ти?
— Четири. Защо?
— Една за теб, една за Виджи, една за мен. И пак ще ти остане една свободна.
— Какво? Местиш се при мен?
— Разстоянията са огромни. Ако живея в централната сграда, няма начин да се придвижа бързо дотук в случай, че се наложи.
— Трябва да поискам разрешение от Чамп и да поговоря със самата Виджи. Какво ще кажеш за утре вечер в шест? Тогава ми свършва дежурството.
— А защо просто не се преместиш при Виджи?
— Там има твърде много вещи, които й напомнят за Мънк. Не съм убедена, че е добре за нея. Мисля, че е по-добре аз да я взема при себе си.
— Но какво ще й кажеш?
— Все ще измисля нещо.
Алиша бързо се отдалечи.
Шон остана на място, загледан след нея. Миг по-късно звънна мобилния му телефон. Погледна дисплея. Беше Джоун Дилинджър. Как ще й обясни, че е поел не една, а цели две допълнителни задачи? Отговорът беше ясен: просто нямаше да й каже.
Шон се обърна и тръгна към стаята си. През цялото време се питаше как успя да затъне толкова дълбоко.
31
Когато Хорейшо Барнс се върна пред дома на Линда Сю, нейният Дарил вече беше там и съвсем не изглеждаше щастлив от идеята на малката си женичка. Беше едър и тромав, с мазна тениска, опъната върху широките рамене и внушителния корем. В едната си ръка държеше бебето, а с другата стискаше шише с биберон.
— Ти дори не познаваш тоя тип, Линди — мрачно изръмжа той. — Като нищо може да се окаже, че е някой от онези гадни сексуални изнасилвачи!
— Ако помислите малко, със сигурност ще стигнете до заключението, че повечето изнасилвачи имат нещо общо със секса — любезно рече Хорейшо. — Самият аз съм виждал неколцина такива в затвора.
— Аз кво ти казах? — обърна се онзи към Линда. — Тоя тип е бил в кафеза!
— Дори в няколко — кимна Хорейшо. — Но като официален консултант на лишените от свобода. За разлика от тях вечерно време се прибирах у дома.
Линда Сю не прояви интерес към размяната на тези реплики, тъй като ровеше в чантичката си за ключовете.
— Ще пътуваме всеки с колата си — небрежно подметна тя и в ръката й се появи малък револвер. — Но за всеки случай ще си взема и него.
В очите на Дарил се появи облекчение.
— Тъй, тъй — изръмжа той. — Надупчи му задника, ако вземе да ти досажда.
— Точно това възнамерявам да направя.
— Я задръжте малко, приятели — вдигна ръце Хорейшо. — Никой по никого няма да стреля! Между другото, Линда Сю, имаш ли разрешително за оръжие?
— Намираш се в Тенеси, човече — презрително изсумтя Дарил. — Тук такива неща не са нужни!
— Не е зле да провериш още веднъж — отвърна Хорейшо. — Искам да поговоря с бабата на Линда Сю и нищо повече. Предложих да отида при нея сам, но тя не пожела да ме упъти.
— Вярно ли е? — рязко се обърна Дарил. — Защо тогава ще ходиш с него?
— За да си получа парите, тъпако! — сопнато отвърна тя.
— Предлагам да ти дам стоте долара още сега, за да си останеш при любезния кавалер — подхвърли Хорейшо, а Дарил се взря недоумяващо в него.
— Няма да стане. Стоте долара са само предплата. Ако информацията на баба се окаже наистина ценна, тя ще струва повече. Може би много повече.
— Уговорката ни беше друга.
— Няма да спорим цяла вечер! Искаш ли да видиш баба, или не?
— Боже, цели сто кинта! — смаяно възкликна Дарил, най-после успял да осмисли чутото.
— Добре, да вървим — отстъпи Хорейшо.
— Май си дойдохме на приказката, а? — подигравателно го изгледа Линда Сю.
Дарил остана да гледа подире им.
— Хей, Линди — извика той. — Ако се наложи да го гръмнеш, първо вземи мангизите!
— В случай, че ме гръмне, тя ще може да вземе всичките ми мангизи — услужливо подсказа Хорейшо. — Няма да успея да й попреча.
— Да бе, вярно! — ухили се до ушите онзи. — Чу ли какво каза тоя тип, скъпа?
Хорейшо се обърна и вдигна ръка.
— Но в такъв случай ще влезе в затвора до края на дните си за въоръжен грабеж и убийство — предупреди той. — А доколкото ми известно, в добрия стар Тенеси още не са отменили смъртното наказание. Нали така, Дарил? Тук все още има смъртно наказание за убийците, а и за техните съучастници
Нещастникът зяпна, неспособен да измисли отговор.
Хорейшо се обърна към Линда Сю.
— А ти гледай да не се гръмнеш, без да искаш!
— Сложила съм проклетия предпазител — сопнато отвърна тя.
— Това е цяло чудо, защото съм чувал, че револверите нямат предпазители.
— О — възкликна жената.
— О, я!
32
Старческият дом действително се оказа на около един час път. В коридора се носеше острата миризма на урина и човешки изпражнения.
Хорейшо често бе посещавал подобни държавни заведения, защото депресията е обичайно явление сред старите хора. Всъщност кой не би изпаднал в депресия в подобна дупка? Старците бяха подредени като щайги в инвалидните си колички и проходилки.
Откъм рецепцията долетя тенекиеният смях на някакво телевизионно предаване, който обаче не беше в състояние да заглуши кашлицата и стенанията на остатъците от едно поколение, изоставено сред воняща купчина бетон и разбити надежди.
Линда Сю вървеше бързо, без да обръща внимание на страданието около себе си.
Две минути по-късно влязоха в стаята на баба й с размери два на три, обзаведена с личен телевизор, който не даваше признаци на живот. Обитателката й седеше на един стол, облечена в униформения кариран халат. От износените чехли преливаха подути зачервени крака, мрежичка пристягаше оредялата бяла коса. Лицето й беше изпито и сбръчкано, а зъбите — жълти, разкривени и протрити като речни камъни. Но очите й, макар загубили цвета си, бяха ясни и спокойни.
— Отдавна не си идвала, Линди — каза тя с мек южняшки акцент.
Линда Сю прие забележката с видима досада.
— Заета съм — сопна се тя. — Гледам деца, грижа се за мъж.
— Кой мъж? Онзи, който е в затвора, или другият — който ще влезе?
Хорейшо е мъка сдържа усмивката си. Старицата явно не страдаше от деменция.
— Тоя човек се интересува от хората, които са живели едно време в квартала — смени темата Линда Сю, посочвайки Хорейшо.
Погледът на баба й се премести върху лицето му. В очите й проблесна любопитство. Може би се радваше, че някой ще я накара да забрави за момент мрачното ежедневие, помисли си той и разтърси ръката й.
— Казвам се Хорейшо Барнс. Много се радвам да ви видя. Благодаря, че ми отделяте от времето си.
— Хейзъл Роуз — отвърна жената. — Тук времето е единственото нещо, с което човек разполага в изобилие. Какво ви интересува?
Той накратко й разказа за семейство Максуел.
— О, разбира се, че ги помня — кимна тя. — Франк Максуел изглеждаше много представителен в униформата си. Имаше един куп момчета — всичките едри и хубави.
— А помните ли дъщеря им Мишел?
— Да. — Хейзъл се облегна. — Я ми кажете, защо се интересувате от тях?
— Сигурно ще ви се стори отегчително.
— Едва ли ще е по-отегчително от живота ми тук. Затова започвайте. Със сигурност ще разнообразите живота на една самотна старица.
— Представители на семейството ме наеха да разкрия някои неща, случили се по времето, когато Мишел е била шестгодишна. Някъде преди двайсет и седем-осем години.
— Случили се? Какво по-точно?
— Нещо, което е довело до рязка промяна в личността й.
— Едно шестгодишно дете не може да бъде личност — изсумтя Линда Сю.
— Напротив — поклати глава Хорейшо. — Личността на човек се формира именно на шест-седемгодишна възраст.
Линда Сю отново изсумтя и започна да си играе е каишката на чантата, а той насочи вниманието си към възрастната жена.
— Да сте забелязали нещо подобно? Знам, че е било отдавна, но спомените ви много ще ми помогнат.
Хейзъл навлажни устните си и се замисли.
— Отивам да изпуша една цигара — стана Линда Сю, на която очевидно й доскуча. Пръстът й предупредително се заби в лицето на Хорейшо. — Тук има само един изход, затова хич и не помисляй да се измъкваш без… Ти знаеш какво. — Тя дари баба си с крива усмивка и напусна стаята.
— Колко й обещахте? — попита Хейзъл, загледана след внучката си.
Хорейшо се усмихна и придърпа един стол.
— Стотачка. Която по-скоро би трябвало да предложа на вас.
— Тук няма къде да ги харча — махна с ръка възрастната жена. — По-добре ги дайте на Линди. С тъпаците, с които живее, парите винаги са й добре дошли. И ето я днес: с четири деца от четири различни донора на сперма, извинявайте за израза. И вероятно с още четири, преди да приключи е раждането.
Старицата млъкна и отново се замисли, а Хорейшо реши да остави инициативата в нейни ръце.
— Как е Мишел? — попита след известно време тя.
— Била е и по-добре — откровено призна Хорейшо.
— Следях кариерата й — сподели бабата. — Вестниците писаха за нея.
— Така ли? — учудено я погледна той. — А защо?
— Как така защо? Момичето постигна много. Олимпийски медал, служба в Сикрет Сървис. Сигурна съм, че се е гордеела с успехите си.
— Откъде сте сигурна?
— Сам казахте, че човек оформя характера си в най-ранна възраст. Момичето беше упорито и решително. По нищо не отстъпваше на братята си, или поне се опитваше. Като я гледах, винаги си спомнях старата поговорка: не е важно колко голямо е кучето, важно е колко хъс влага в боя. А тя беше от хората, които не се спират пред нищо.
— Би трябвало да се занимавате е психология — с уважение поклати глава Хорейшо.
— Едно време исках да стана лекарка. В гимназията бях трета по успех.
— А защо не станахте?
— Защото по-големият ми брат също искаше да стане доктор, а в онези години момчетата имаха предимство. Останах у дома да гледам болните ни родители. После се омъжих, родих деца. Мъжът ми умря от инфаркт един ден след като се пенсионира, а аз се озовах тук. Скапана работа, ама тъй ми било писано. Такъв ми беше животът, друг нямах.
— Никак не е малко да се грижиш за семейство и да отгледаш деца — успокои я Хорейшо.
— Не се оплаквам. Но всеки си има мечти. Някои хора се борят за тях и успяват да ги постигнат. Например Мишел.
— Забелязахте ли промяната у нея?
— Да. Не мога да кажа дали е била на шест или по-голяма. Много вода изтече оттогава. Но детето изведнъж започна да ме отбягва, въпреки че дотогава бяхме добри приятелки. Канех я у нас, пиехме чай с другите деца от квартала. Когато се заселиха тук, моите вече бяха големи. Тя престана да идва у дома, стана плашлива. Подскачаше от всичко, лесно се разплакваше. Опитах се да поговоря с майка й, но Сали Максуел не искаше и да чуе. Малко по-късно се преместиха да живеят другаде.
— А имате ли представа какво се е случило? Защо Мишел се е променила така изведнъж?
— Много съм мислила през годините, но нищо не ми хрумна.
— От близките й разбрах, че изведнъж е станала небрежна, дори мърлява. И до ден-днешен си е такава.
— Не ме канеха често на гости — поклати глава възрастната жена. — Сали беше претрупана е домашна работа, защото мъжът й все го нямаше.
— Е, такава е полицейската професия — заяви Хорейшо. — Извънредни часове и всичко останало.
— Мишел беше изтърсачето. Франк беше амбициозен човек и много искаше да пробие в някой от големите градове. Денем работеше, а вечер ходеше на лекции в един от местните колежи. Учеше право.
— Да, наистина е бил амбициозен — съгласи се Хорейшо. — Друго да ми кажете?
Хейзъл понечи да поклати глава, после спря.
— Едно нещо доста ме озадачи. Но то едва ли е свързано с онова, което искате да знаете.
Хорейшо напрегнато се приведе напред.
— В момента всичко ме интересува!
— Едно време имаха прекрасни розови храсти пред къщата. Доколкото си спомням, Франк ги засади лично като подарък на Сали за годишнината от сватбата им. Бяха наистина разкошни. И как ухаеха само! Често ходех дотам, за да ги помириша.